Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Амалия – тайният агент на императора (13)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
На Службе Его Величества, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 4 гласа)

Информация

Форматиране
cattiva2511 (2020 г.)

Издание:

Автор: Валерия Вербинина

Заглавие: В служба на Негово Величество

Преводач: Ася Петрова

Година на превод: 2020

Език, от който е преведено: руски

Издание: първо

Издател: Читанка

Година на издаване: 2020

Тип: роман

Националност: руска

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/14052

История

  1. — Добавяне

Глава 8
в която се сключва съглашение

— Аз съм прокълнат, прокълнат, прокълнат! — бяха първите думи на Арчибалд, когато се върна в къщата на Парк Лейн.

Амалия, удобно настанила се на коженото диванче в библиотеката, прелистваше рядко издание на „Хептамерон“ на Маргарита Наварска.

— Какво, още ли съм ваша жена? — осведоми се тя.

— За съжаление — сухо отвърна херцогът. — Архиепископът отказа да признае венчавката за незаконна. Вече се видях с адвоката си от фирма „Дойл и синове“. Той смята, че архиепископът защитава свещеника, който е допуснал грешка. Когато го попитах дали ще мога все пак да се сдобия с признаване на брака ми с вас за недействителен, той се отклони от отговор. Струва ми се, че предпочита да се разведа с вас.

— Много ясно — отбеляза Амалия, разглеждайки великолепната винетка на една от страниците на книгата, — разводът е сложно нещо, той се точи по няколко месеца, а понякога и години, и от него може добре да се припечели… а кой адвокат би се отказал от допълнителен хонорар? Почивка в Ница, „Шато Марго“, скъпи пури, брилянти за съпругата… Вие сте лаком залък за тях.

Арчибалд застена и няколко пъти удари чело о вратичката на библиотеката.

— Не чупете мебелите — спря го Амалия. — Освен това, така нищо няма да постигнете. Ако непременно държите да си разбиете главата, пробвайте здравината на някоя от колоните в хола.

— С какво удоволствие бих ви убил! — злобно каза Арчи, но все пак остави библиотеката на мира.

— Боя се, че това удоволствие не би било взаимно — дипломатично отвърна Амалия. — Седнете и дайте да поговорим.

— Струва ми се, че вече знам за какво ще говорим — горчиво промълви Арчи, отпускайки се в креслото. — За тази половина от моето състояние, която искате да получите, нали?

— Не.

— Така си и мислех, че няма да се задоволите с половината.

— Аз изобщо нищо не искам от вас — рече Амалия. — Просто, разбирате ли, любопитно ми е да бъда херцогиня. Може би никога повече няма да имам такава възможност.

— От вас херцогиня няма да излезе — заяви Арчибалд.

— Това пък защо?

Преди да отговори, Арчибалд кой знае защо попипа месестата част на дясното си ухо.

— Вие сте прекалено красива. Истинската лейди трябва да е хубава, но не може да бъде красавица, това привлича ненужни погледи.

Такива дивотии Амалия не беше чувала досега.

— Още една дума — сухо каза тя — и ще започна сериозно да мисля за половината от състоянието ви.

— Това няма да ме изненада — отзова се язвително херцогът.

Амалия рязко захлопна „Хептамерон“, потискайки порива си да захвърли тежката книга по Арчи. След това се приближи до масата, взе лежащите на нея листа и ги подаде на херцога.

— По-добре прочетете това…

Това беше един от най-любопитните документи, каквито се беше налагало да съставя адвокатът на руското посолство в Лондон Скуратов. Смисълът му се заключаваше в следното: ако в продължение на един месец, започвайки от днес, херцог Олдкасъл не предприеме никакви стъпки към развод, навсякъде представя Амалия като своя жена и прочие, тя се задължава да не предявява към него никакви имуществени или материални претенции и, в зависимост от неговите изисквания, веднага ще се съгласи или на развод след изтичането на този срок, или ще поддържа заявлението му за признаване на брака за недействителен.

— Нещо не разбирам — призна херцогът. — Какво искате?

— Вече ви казах — отвърна Амалия. — В продължение на един месец да бъда херцогиня. След това ще ви върна свободата.

Арчибалд стана и закръстосва стаята.

— Поставяте ме в съвършено немислимо положение. Аз водя наситен светски живот. Ходя на лов, в двореца, аз… вие искате да споделите всичко това с мен?

— А как иначе — отвърна Амалия. — Но да се разберем веднага. Вие няма да влизате в моята спалня. Нито да ми пожелаете лека нощ, като предишния път, нито… с една дума, никога.

— Бях объркал вратата — каза оскърбено херцогът.

— Вярвам ви — отзова се спокойно Амалия.

— И така, аз само ви водя на балове, на театър, представям ви на леличка и казвам на всички, че сте моя жена. Минава един месец и ние се разделяме, след което няма да ви видя повече. Вие не искате от мен нито пари, нито… накратко, нищо. Така ли?

— Така.

— Ами Емили?

— Какво Емили?

— Моята любима Емили. Вие какво, напълно ли я забравихте?

— Че какво се е случило с нея?

— Ами това — горчиво каза Арчибалд, — че ако ме види женен, тя просто няма да го преживее.

— О, Арчи — отвърна Амалия, — уверявам ви, жените са способни да преживеят и по-страшни неща. Ако се държите с такт и ум, то само ще спечелите от тази ситуация.

— Аз? — порази се херцогът.

— Ами да. Спомнете си старото изпитано хусарско правило: ако настанят хусаря в къща, където живеят две сестри и той иска да спечели благосклонността на едната, веднага започва да ухажва другата. Разберете, Арчи: всички преимущества са на ваша страна. Вие сте млад, знатен, богат и не чак толкова грозен. Не знам как сте се сдобили с това злощастно разрешение за брак и сте уговорил Емили да избяга и да се венчае за вас. В последния момент тя е размислила и не е дошла. Не дойде, Арчи, нали? Тя сигурно ви обича, но е предположила, че няма да й избягате, а вие взехте, че излъгахте очакванията й. Сега вие вярвате, че сте я загубил завинаги, но не сте прав. Всички жени са собственички по природа и, когато забележат, че над тяхната собственост предявява права някоя друга, те просто излизат от кожата си. Повярвайте ми, Арчи, вашата Емили ще направи всичко, за да си ви върне, а аз… аз не възнамерявам да й преча.

— Вие сте Макиавели в пола — избуча херцогът. — Откъде знаете как ще постъпи? Та Вие и очите й не сте виждали!

— Искате ли да се обзаложим? — предложи с невинен вид Амалия. — Наемам се даже да предскажа какво ще ви каже тя при първата ви среща.

— Виж ти! Толкова ли сте уверена в себе си?

— Да сключим ли облог?

— С удоволствие!

 

 

В понеделник, денят на приема у Нейно Величество Кралицата, къщата на Парк Лейн цялата се тресеше.

— Ще закъснеем! — викаше облеченият в изумително скроен фрак херцог Олдкасъл, мятайки се между стълбите и входната врата. — Френсис! Накарайте херц… накарайте милейди да побърза, дявол да го вземе!

В покоите на милейди около нея се суетяха половин дузина шивачки на мадам Шаплен, знаменитата модистка, за правото да се обличат при която сред лондонските почитателки на модата се разиграваха сериозни баталии. Самата велика мадам в много проста и скромна тъмна рокля също беше тук, което беше голяма чест за клиентката, и даваше указания кое къде да се повдигне и да се забоде. За ушиването на тоалета на херцогиня Олдкасъл бяха разполагали само с два дни и затова даже в последните минути за шивачките имаше работа. Самият тоалет представляваше мечтата на всяка принцеса. Беше преливаща се, обшита с бисери и леки пъстри перца рокля от небесносин плат, който играеше с всички цветове на дъгата.

— Assez[1]! — изкомандва мадам. Последната коленичила шивачка с облекчение се изправи и самата Шаплен се приближи, придирчиво огледа Амалия и собственоръчно поправи две гънки, които се осмеляваха да лежат не както трябва.

Лакеят забарабани по вратата:

— Моля за извинение, но Негова Светлост губи търпение!

— Ако го загуби, ще го намерим — весело се отзова Амалия, разцелува мадам по двете бузи и заплува към вратата.

Във вестибюла Арчибалд за кой ли път погледна джобния си часовник, шумно си пое въздух и го пъхна обратно в джоба си. Той се обърна към стълбата и се приготви да се разрази в жлъчна тирада, но всички думи замряха на устните му.

Защото той видя райска птица… чудо на природата… нещо прекрасно, ослепително, завладяващо… жив мираж, който вървеше срещу него. И този мираж беше жена.

Амалия, извънредно доволна от постигнатия ефект, се приближи към херцога и разтвори ветрилото си.

— Арчи — промълви тя с упрек, — не стойте така, кажете поне една дума!

Величествен негър в херцогска ливрея отвори пред тях вратичката на каретата.

— Този пък откъде се взе? — стъписа се Негова Светлост. — За какво е тук?

— Той пътува с нас — отвърна Амалия. — Това е новият ми слуга. Не се безпокойте, няма да създава никакви грижи.

Арчибалд се нацупи и се свря в ъгъла.

— Прекрасна рокля — каза той накрая.

— Да, мадам Шаплен си знае работата — потвърди Амалия.

— Към тази рокля се иска още нещо… — херцогът бръкна в джоба си и извади една от тези кутийки, в които може да се крие всичко, от пръстен със стъкълце до изумрудената гривна на Лукреция Борджия. — Надявам се, че ще ви отива. Това е фамилна ценност, принадлежеше на майка ми.

Той вдигна капака и…

Всички знаят, че жените са създания, общо взето, чувствителни и лековерни. Даже изхвърлената от съпруга ни кофа с боклук ни кара да пролеем сълзи на умиление, а от букета цветя, които ще увехнат след три дни, нашето сърце започва учестено да бие. Какво да кажем тогава за впечатлението, което дори на най-закалената и преситена особа може да направи възхитителен брилянт с размер приблизително три на два сантиметра, с най-нежен розово-люляков оттенък, с толкова изкусен обков, че изглеждаше като че ли вътре в него са се затаили и трептят езичетата на неугасим пламък?

Нашата героиня беше забележителен човек, но все пак беше само човек и при това жена. Възторгът също е капан, макар и един от най-прекрасните капани. И този, който е казал, че камъните са способни да правят магии, несъмнено е бил прав. Амалия беше омагьосана.

— Това е „Принцеса“ — каза с гордост херцогът. — Петдесет и два карата е. В света има много малко диаманти с такъв оттенък и този е уникален. Помислих си, че щом вие вече… че ще ви е приятно да го носите.

Камъкът беше оформен като накит на верижка и Амалия безропотно позволи на херцога да окачи „Принцеса“ на шията й. Всякакви думи в такъв момент биха били неуместни. Тя попипа камъка — беше тежък и прохладен. Херцогът затвори кутийката и я прибра в джоба си. Приближаваха двореца.

— Това беше много мило от ваша страна, Арчи — искрено рече Амалия. — Не очаквах подобно нещо. Трогнахте ме.

Тя се наведе и целуна своя съпруг (общо взето, законен) по бузата. И след тази целувка Арчи Невил се почувства като последен негодяй.

Бележки

[1] Достатъчно (фр.) — Б.а.