Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Амалия – тайният агент на императора (13)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
На Службе Его Величества, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 4 гласа)

Информация

Форматиране
cattiva2511 (2020 г.)

Издание:

Автор: Валерия Вербинина

Заглавие: В служба на Негово Величество

Преводач: Ася Петрова

Година на превод: 2020

Език, от който е преведено: руски

Издание: първо

Издател: Читанка

Година на издаване: 2020

Тип: роман

Националност: руска

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/14052

История

  1. — Добавяне

Глава 30
в която Франсоа си спомня уроците на историята

От самото начало Франсоа без заобикалки заяви на Амалия:

— Мадам, това е лош план!

— Но разбери, Франсоа — търпеливо каза Амалия, — не мога да допусна да убият Арчи. И княза също.

Франсоа машинално отбеляза, че Арчи в думите на мадам стои на първо място, преди княза, и намръщи чело. Лично той мислеше, че на такава красива жена като Амалия само би отивало, ако заради нея се бият на живот и смърт. Но щом самата тя мисли другояче…

— Тоест, вие предлагате да ги похитим! — възкликна той.

— Точно така.

— И да ги пъхнем в избата!

— Да, докато не им се охладят главите. Не забравяй, че в избата е дяволски студено.

— И как точно ще ги заставите да отидат там? Сами, по своя воля, със сигурност няма да искат!

— Хъм — каза Амалия. — Имам сънотворно.

— Аха, да ги упоим и да ги похитим?

— Да. И ти ще ми помогнеш за това.

— Избата е дяволски опасно място, мадам! Помислихте ли за това какво ще направят, когато се съвземат? Правилно: ще се сбият. А в избата, между другото, е пълно с бутилки. Хубав удар с бутилка може да е не по-лош от пистолетен изстрел, мадам! Ами бъчвите с вино? Помните ли гърбавия Ричард, който удавил във вино брат си Кларънс? — попита Франсоа, имайки предвид популярната легенда за английския крал Ричард Трети, станал нарицателен за всякакъв вид злодеяния. — Да не ни се наложи пак да видим нещо подобно! — Франсоа чак потрепери. — Какво варварство — така да се разваля вино! Само англичаните са способни на подобно нещо.

— Добре — изтощено промълви Амалия. — Тогава ще ги вържем. И ти ще останеш да ги наглеждаш, щом толкова те безпокои неприкосновеността на херцогското вино.

Ето такъв разговор се състоя в навечерието на странните произшествия, които се случиха с херцога и великия княз.

Трябва да кажем, че опасенията на Франсоа съвсем не бяха безпочвени, тъй като веднага щом несъстоялите се дуелисти се съвзеха и хвърлиха поглед през решетката, те синхронно се хвърлиха един към друг, мечтаейки си да се вкопчат в гърлото на другия. При това и двамата не се удържаха на краката си и се затъркаляха по пода.

— Ще те убия!

— Само да те докопам!

Щом обаче проумяха, че и двамата са се оказали в еднакво плачевно положение, съперниците малко се поохладиха и се настаниха край разделящата ги решетка.

— Ама и тази Амалия е една! — въздъхна князът. — Никога не знаеш какво ще измисли в следващия момент. Потресаваща жена, кълна се!

— Бих ви помолил, братовчеде — сухо каза Арчи, — да бъдете по-вежлив! Не забравяйте, че говорите за моята жена, херцогиня Олдкасъл!

— Какво? — кипна князът. — Че аз я познавам много по-отдавна от теб!

— Но тя предпочете мен.

— Това при жените се случва: падат си по всякакви боклуци, даже е срамота да се разправя!

— Какво? Аз тебе…

Ако ръцете им бяха свободни, те със сигурност щяха да се удушат взаимно, въпреки разделящата ги решетка. Щом обаче разбраха, че не им е писано да осъществят това свое желание, те се умириха и всеки поглеждаше противника си под око, без да се решава да заговори.

Пръв не издържа, естествено, великият княз.

— И все пак ти не си за нея! — заяви той.

— Това пък защо?

— Ами така. Сополанко! Къде ще се оправиш с такава жена!

— Не се притеснявай: оправям се по-добре от някои други.

— Това как да го разбирам? — ококори се Владимир Лвович.

— Както искаш!

— Арчи — в порив на откровеност заяви великият княз, — така или иначе ще те убия. Само да излезем оттук и край с теб!

— Ще видим кой кого — отвърна Арчи с обиден тон.

Настъпи дълго мълчание.

— Нещо е студено тук — оплака се князът. — Когато се събудих, даже реших, че отново са ме затворили в ареста.

— В ареста? — ужаси се Арчи.

— Да, направих малко бели в Лондон, когато разбрах, че Амалия си е отишла от мен. Чудна страна е вашата — човек и да се напие не може! Как изобщо живеете тук, бих искал да знам?

— А! Значи ти си идвал в градското ми имение!

— И ти тази къщичка я наричаш градско имение? Моето в Москва даже е по-хубаво, да не говорим пък за Петербургското!

— А замък имаш ли? — предизвикателно попита Арчи.

Князът леко се смути.

— У нас в Русия не строят замъци.

— Ето, виждаш ли. Дрипльо си ти, с една дума!

След енергичния протест от страна на Владимир Лвович отново настъпи тишина.

— Интересно, колко ли е часа? — произнесе князът след малко.

— Нямам понятие.

— Имам часовник в жилетката си, но не мога да го стигна…

— Интересно, кога ли ще ни освободят? — попита Арчи след още половин час.

— Никога — въздъхна в отговор Владимир Лвович.

— Какво правиш там? — полюбопитства Арчи, като забеляза, че братовчед му някак си странно се криви.

— Мъча се да сваля въжетата — горчиво отвърна князът, — но нищо не става.

— И при мен е така — призна Арчи.

Времето се точеше непоносимо бавно. Никой не идваше. Фенерът потрепна и угасна.

— Арчи — раздаде се от тъмнината гласът на Владимир Лвович, — как се запозна с нея?

— В църквата — прозвуча отговора от другата страна на решетката.

— Така ли? А аз на надбягвания.

Последва въздишка.

— Сигурно затова и се е омъжила за теб, защото сте се срещнали в църква. Жените, те са си такива. Дай им някой по-надежден, някой по-обикновен! Вместо да погледнат в душата на човека!

Арчи разтърси глава. Той не разбра нито дума от казаното от братовчед му.

— Яде ми се — несмело призна князът.

— И аз не бих отказал.

Пауза.

— Слушай — сепна се князът, — тук имате ли плъхове? Че не ги понасям!

— Не знам — отвърна безнадеждно Арчи. — Може и да има.

От тъмнината се разнесе сумтене.

— Имало е случаи — заплашително рече князът, — когато плъховете са изяждали цял човек.

— Така ли? — ужаси се Арчи.

— Ти чел ли си мемоарите на Казанова?

— Не.

Добре, че беше тъмно, иначе князът веднага щеше да види как се изчерви братовчед му.

— Там се разказва точно за такова нещо.

Князът преувеличаваше. В мемоарите ставаше дума за това, че някои затворници във Венеция бяха живели в ужасяващи дупки и когато им бяха носили храната, е трябвало веднага да я изядат, иначе е щяла да стане плячка на плъховете.

— По дяволите, какво здраво въже! — изруга князът в тъмното. — Даже си счупих нокът. Ех, само да ми падне Амалия… Интересно, какво ли прави тя сега?

Арчи се опомни.

— Да, какво прави тя? О, по дяволите! — завика той. — Тя със сигурност търси този, който искаше да я убие! А аз си седя тук! Трябва да съм с нея! Ти си виновен! Ако нещо се случи с нея, ще те убия!

— Какво може да се случи с нея? — удиви се князът.

Арчи му разказа как някой беше стоварил дърво върху каретата на Амалия, как тя беше стреляла в него, но той беше изчезнал по странен начин.

— Трябва да я потърсим! Ами ако е в опасност?

— Именно! А ние сме затворени тук!

— Чакай, имам идея! Мога да мърдам пръстите си. Обърни се с гръб към решетката и допри към нея ръцете си. Отворите в нея са достатъчно големи и ще се опитам да развържа възлите ти!

Собствено, отдавна трябваше да се сетят за това.

— Само по-бързо!

Арчи някак си все пак успя да развърже княза.

— Сега ти ме развържи!

— Ей сега, само да си освободя краката, че съвсем изтръпнаха!

Те захвърлиха въжетата, но вратите на клетките им бяха заключени с катинари.

— А, все едно! — изсумтя Арчи, отдалечи се и се вряза със замах във вратата така, че цялата решетка с жално скърцане падна, и то не само от страната на Арчи, но от страната на княза. Времето и ръждата си бяха свършили работата, пък и господ беше дал на херцога немалка силица. Накратко, пътят беше свободен.

— Прекрасно! — одобри князът. — Сега да вървим, идвам с теб.

— Внимателно, тук има стъпала! Да не си счупиш врата!

Но с княза не се случи нищо подобно. Той даже успя да прихване по пътя две бутилки колекционерско вино, което Арчи не забеляза.

 

 

Щом се разправи с воините и се успокои временно за тях, Амалия реши, че е време да се захване с Ъмбърови.

Тя стана рано, облече ловджийски костюм и обу непромокаеми ботуши. След това взе револвера, лопата с къса дръжка, кутия с патрони и някакъв миризлив пакет, поведе със себе си Зигзаг и по заобиколен път се отправи към имението на Ъмбърови.

Както беше казал Арчи, те устройваха голям лов. Десет човека конници, егери и кучета заминаха към гората. Пътят за Амалия беше свободен.

Тя пъхна револвера зад колана си, като провери дали лесно може да се извади, и закрачи към имението, криейки се зад дърветата. Кучето я следваше.

Щом стигна достатъчно близо, Амалия спря, извади миризливия пакет, извади от него парче развалено месо и даде на Зигзаг да го подуши.

— Зигзаг, търси!

Кучето с недоумение се взря в месото, а после в Амалия.

— Търси! Търси, приятелче!

Песът наведе нос към земята. Амалия с отвращение захвърли разваленото месо и изтри ръцете си с носната си кърпа.

Те влязоха в задния двор. Зигзаг се хвърли към стълба и започна трескаво да копае край него.

В изкопаната яма се намери умряла котка, меко казано, в не най-добър вид. Амалия се извърна.

— О, не, Зигзаг! Това, което търсим, е много по-голямо! Търси!

Щом се обърна, Амалия забеляза двама слуги, които се показаха иззад ъгъла.

— А, мътните го взели! Зигзаг, при мен!

Тя се мушна в някаква плевня. Зигзаг се притисна към крака й.

Слугите минаха край тях, разговаряйки със силни гласове.

— А аз й викам: не ме учи ти мене!

— Ами тя?

— Тя ли? То с нея е безполезно да се спори…

— Да вървим, Зигзаг — изкомандва Амалия, когато слугите се скриха от поглед.

Но кучето изчезна нанякъде. Амалия не забеляза веднага, че е изтичал в дъното на плевнята, където бяха захвърлени купчини с гребла и друг селскостопански инвентар. Мръщейки голямото си чело, Зигзаг душеше земята около тях.

— Зигзаг! — тихо каза Амалия и се приближи. — Какво намери, умничкият ми?

Кучето кратко излая. Амалия започна да отмества настрани мотики, носилки, стари ръждясали сърпове… Щом мушна земята с носа на ботуша си, Амалия почувства, че тя е мека, все едно наскоро беше разкопавана.

— Виж ти — каза си тя и отмести и последното, което скриваше гроба от нея.

Зигзаг започна яростно да копае, разхвърляйки пръст на всички страни. Амалия му нареди да се отдръпне и той с неудоволствие я послуша. Амалия взе лопатата и внимателно разкопа земята.

Трупът лежеше на дълбочина малко по-малко от фут. Очевидно този, който го беше положил тук, беше некадърен гробар.

Амалия първо видя рамо, после шия, а после и глава на мъж. На лицето на неизвестния все така имаше маска. Сега се виждаше, че тя е направена набързо от някаква материя тип басма.

Тя остави лопатата, внимателно дръпна нагоре маската и видя под нея познато лице.

Беше Хенри Брайс.

Зигзаг яростно излая и скочи на крака. Амалия рязко се обърна и видя на вратата смъртнобледата Беатрис Ъмбър.

Устните на Беатрис помръднаха.

— Какво правите тук? — хрипло попита тя.

Амалия се изправи и за всеки случай пъхна ръка зад ревера на куртката си. Зигзаг заръмжа.

— О — небрежно каза Амалия, — тук съм вместо викария Морис. Чета молитви над покойниците, така да се каже. Според мен са го погребали много набързо, мисис Ъмбър. Или, по-точно, Сара Беатрис Крафт?