Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Амалия – тайният агент на императора (13)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
На Службе Его Величества, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 4 гласа)

Информация

Форматиране
cattiva2511 (2020 г.)

Издание:

Автор: Валерия Вербинина

Заглавие: В служба на Негово Величество

Преводач: Ася Петрова

Година на превод: 2020

Език, от който е преведено: руски

Издание: първо

Издател: Читанка

Година на издаване: 2020

Тип: роман

Националност: руска

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/14052

История

  1. — Добавяне

Глава 22
в която Арчи приема гост

Докато в Лондон Амалия изясняваше отношенията си с пакостника, дуелиста, побойника и просто великия княз Владимир Лвович, в Олдкасъл се разиграваше друго сражение. Някакъв млад човек — скулест, с очила, натоварен с обемисто кожено куфарче — бавно, но уверено избутваше от стълбата стария Роджърс, който вече почти се беше отчаял да противостои на коварния завоевател.

— Херцогът е болен! Херцогът не приема! — твърдеше монотонно икономът, но гостът не се съобразяваше с думите му.

— Е, мен със сигурност ще ме приеме — подхвърли собственикът на куфарчето. — Доложи му, че Кристофър Стенли, старият му приятел от Итън, желае да го види.

— Херцогът не приема никого! — изхриптя Роджърс заучената формула.

Уви, досадният посетител отново я пропусна покрай ушите си.

— Любезни, не съм дошъл тук чак от Лондон, за да ме върнат от прага. Доложете на господаря си за мен… ако не искате да загубите мястото си.

Заплахата не направи абсолютно никакво впечатление на стария иконом.

— Имам заповед да не пускам никого!

— А, я вървете по дяволите с вашите заповеди! — извика собственикът на куфарчето, скочи наляво, скочи надясно… и ето го, вече се носи нагоре по стълбата със скорост на истински бегач, прескачайки през стъпалата, а възмутеният Роджърс, пъшкайки и препъвайки се — ах, старост нерадост! — се опитва да го настигне, но напразно! На финала Стенли пристига пръв.

Вратата на спалнята на херцога се отвори. Часовникът зловещо отброи три удара. Зигзаг скочи на крака и яростно залая пришълеца.

— Арчи!

— Крис!

— Този човек се вмъкна със сила в къщата, сър! — показа се величествената фигура на Роджърс в рамката на вратата. — Опитах се да го спра, но…

— Стига, Роджърс! Та това е Крис Стенли, с когото играехме поло в Итън! Сядай, Крис, и разказвай какво те води при мен. Че то аз си седя тук и никого не виждам!

Роджърс хвърли на Стенли неприязнен поглед и се оттегли.

— Чух, че си бил болен — започна Крис, безцеремонно изгонвайки Зигзаг от неговото любимо кресло.

— Уви, да. Стомахът…

Физиономията на Стенли изрази подобаващо за случая съчувствие.

— Печално, старче, печално. Това си е пренеприятно нещо, да те боли стомаха.

— Да. А при теб как е? Чух, че си на служба някъде…

— В Министерството на външните работи. Почти.

— Какво значи — почти?

— Ами, как да ти кажа… Накратко, занимаваме се с всякакви работи, не съвсем външни… Моят патрон е лорд Сеймур. Чувал ли си за него?

— Разбира се. Ходим в един и същ клуб в Лондон.

— Прекрасно. Той именно ме изпрати при теб.

— Той те е изпратил? — Арчи се привдигна от възглавниците и недоверчиво погледна другаря си. — Във връзка с какво?

— Арчи, разрешаваш ли ми да бъда откровен с теб?

— Зависи за какво — предпазливо рече херцогът.

— Хубав отговор — усмихна се Стенли. — Да ти призная, ние в Лондон много се изненадахме, когато научихме за женитбата ти.

Това беше все едно с размах да удариш с юмрук по болно място. Лицето на Арчи се вкамени.

— Крис — промълви той сухо, — предполагам, че личните ми работи не касаят никого.

— Само не и в случая с твоята жена — парира Стенли. — Какво знаеш ти за нея, всъщност?

— Аз ли? Всичко!

— Така ли? И какво именно?

— Ами… Тя е баронеса.

— Така.

— Била е омъжена.

— Така.

— Руска поданичка е.

— По-топло.

Арчи яростно засвятка с очи и разроши рижите си коси.

— Не виждам повод за шеги — отвърна той с леден тон.

— Откога я познаваш? — продължаваше безжалостният Стенли.

— От достатъчно време.

— Не мисля.

— Така ли? Интересно, защо?

— Защото, ако я познаваше достатъчно, никога нямаше да се свържеш с нея.

Арчи усети, че най-лошите му подозрения започват да се оправдават.

— Поне знаеш ли каква е?

— Красива и умна млада жена — сухо отвърна херцог Олдкасъл. — Да не е малко?

— Ясно — въздъхна Стенли с престорено съчувствие. — Тя те е оплела в мрежите си.

— Оплела?

— Да. Тя те е използвала.

— Мен?

Студена пот изби по челото на Арчи.

— Тя е опасна жена. Изключително опасна, Арчи, и това не са празни приказки.

— Значи тя… тя… — промълви нещастният съпруг.

— Да, прав си — изтълкува думите му посвоему посетителят, — тя е шпионка!

Думите му прозвучаха толкова неочаквано и толкова не на място, че Арчи рязко се изправи, решил, че му се подиграват.

— Шпионка?!

— Да, Арчи. Тя работи за руското разузнаване.

— Глупости! — изрече авторитетно херцог Олдкасъл. — Всеки друг, но не и тя.

— И все пак, повтарям ти, тя е шпионка. Дошла е тук с много важна мисия: да не допусне война между Британия и Русия. Знаеш, след онова печално стълкновение при река Кочка…

— Кучка, струва ми се.

— Ако ще и Котка да е, не е важно как се казва реката. Но след сражението край нея Русия се страхува да влезе в открит сблъсък с нас. Затова руснаците са изпратили тук тази… особа — за да не допусне война.

— Крис — каза Арчи, усмихвайки се снизходително и незабележимо изтривайки потното си чело, — аз, разбира се, не служа при лорд Сеймур, но дори и аз знам, че ако ни е писана война, никой не би могъл да я отмени. Не говори глупости.

— Но тя успя да откъсне от нас Ъндърууд! — възрази Стенли, намествайки очилата си. — До съвсем неотдавна лорд Ъндърууд, както и всички здравомислещи британци, смяташе, че е дошло време да накажем тази абсурдна империя, този колос на глинени крака. А сега вече не смята така. И точно тук не е минало без намесата на твоята съпруга.

— Моята жена, херцогиня Олдкасъл — натъртено произнесе Арчи, — се е виждала с лорд Ъндърууд само веднъж и аз присъствах на тази среща. Те си размениха две-три нищо незначещи фрази и си казаха довиждане. Това е всичко.

— Арчи — въздъхна Стенли, — ако всичко беше толкова просто, нямаше да дойде при теб. Да, ние знаем, че тя не се е виждала с Ъндърууд, не му е писала писма и той също не й е писал. Но тази жена е родена интригантка! Спомни си, когато беше убит Райли, в къщата нищо особено ли не стана?

— Какво общо има Райли? — вцепенен попита Арчибалд.

— Той беше наш човек. Той следеше… твоята жена, Арчи. И го убиха.

— О, по дяволите! — простена херцог Олдкасъл. — Чакай, а… а Уивъртън?

— И той беше от нашите. Беше му наредено да я закара на такова място… хъм… накратко, да я изолира.

— И аз го убих? — изстена бедният Арчи.

— Да, и ти го уби. Сигурно тя те е заставила да го направиш.

— Тоест — прехапа устни Арчи, — вие мислите, че тя е убила Райли?

— Или нейният съучастник. Този, дето се представя за готвач. Но нямаме доказателства. Готвачът през цялото време е пред хора, сякаш нарочно, и вашите слугини са луди по него.

— Ще им дам да разберат!

— А виж, с Райли се е случило нещо странно. Знаеш ли, той имаше черен бележник, където записваше резултатите от следенето. Такива бележници имат всички наши агенти. Та значи, този бележник не е намерен при трупа.

— Извод?

— Извод: взел го е убиецът, защото в него се е криело нещо важно.

— Ох! — простена Арчи, обливайки се в студена пот. — Ето какво било!

— Да. Виждаш ли как всичко се нарежда? Първо тя се отървава от бедния Уивъртън. После от Райли. Нещо е крояла, Арчи. Но единственото, което ние със Сеймур не можем да разберем, е твоята роля във всичко това.

— Моята роля?

— Да. Как те е заставила да правиш това, което й е изгодно? Как те е оженила за себе си?

— О-о — отвърна Арчи, — Крис, приятелю, тази история е едно голямо недоразумение!

И, безсилен да се сдържа повече, той разказа докрай на стария си другар как по погрешка се беше оженил за Амалия, как беше принуден да се помири с нея и колко го беше измъчила тя. За това, че Амалия му беше спасила живота, Арчи не спомена, за да не разваля стройния си разказ.

— М-да… — замислено измуча Стенли, когато херцогът замлъкна. — Да си призная, даже аз не очаквах такова нещо! А не може ли бракът да бъде разтрогнат?

— Бях при архиепископа — горчиво отвърна Арчи, мръщейки се, все едно беше сдъвкал лимон. — И той ми каза да живея с нея, докато смъртта ни раздели.

В този момент в главата на Стенли се появи наистина забележителна мисъл.

— Тогава трябва да се обърнеш към кралицата! — извика той.

— Към кралицата?

— Ами да! Първо, тя е глава на нашата църква, и второ, ти си деветдесет и седми наследник на престола и вероятно нямаш право да се жениш без съгласието на царстващия монарх. Съгласно Акта за кралските бракове от 1772 година, всеки потомък на Джордж Втори…

— Чакай… — със съмнение каза Арчи — според мен това правило важи само за най-близките наследници на короната.

— Във всеки случай, нищо не ти пречи да опиташ — ободри го Стенли.

— Но как ще разкажа на леличка, че съм се оженил съвсем не за тази, за която съм искал? Тя ще реши, че й се подигравам!

— Не се притеснявай, ще помоля Сеймур да ходатайства за тебе. Разбери, Арчи, ти си в опасност, докато се намираш около тази жена. Тя има дяволски изобретателен ум и няма да се спре пред нищо, за да постигне своето.

— Пред нищо? — с трепет попита Арчи.

— Пред нищо.

— И все пак е странно — каза Арчи и сви рамене. — Ъндърууд е в Лондон, а тя през цялото време ми е пред очите. Как тогава може да повлияе на хода на събитията?

— Ние също не знаем, но щом Райли е загинал, значи е видял нещо извънредно важно. Може би тя има съучастник, който действа по нейна заповед, а готвачът го е взела само за прикритие и Райли е разбрал за това. Всъщност, ти сигурен ли си, че въпросният Франсоа наистина е готвач? Опитахме се да получим сведения за него от Франция, но знаеш, че французите с радост гледат да ни направят напук, и ни казаха, че нямат данни за човек с такова име.

— Във всеки случай, той готви отлично — раздразнено отвърна Арчи. — Ти какво, искаш да повярвам, че и той е шпионин?

— Толкова отлично, че ти едва не умря? Докторът каза, че си бил отровен с арсеник.

Произнасяйки тези думи, Стенли внимателно следеше изражението на другаря си. Та нали, ако му се удаде да го привлече на своя страна и го накара да следи собствената си съпруга, това ще им икономиса маса усилия, а страхът е най-добрия морален стимул, когато не могат да бъдат използвани пари.

— Арсеникът беше в кафето, а готвачът не се е докосвал до него — изсумтя Арчи.

— Той ли така ти каза?

— Не, всички, които са били в кухнята, а там постоянно се намират пет-шест човека.

— Може да е сипал отровата в смляното кафе предварително? — предположи Стенли.

— Тогава, освен мене, щеше да се отрови целият замък — саркастично отвърна Арчи. А после неочаквано го осени: — Ами ако вашия Райли са го убили, защото е видял този, който е искал да ме отрови?

— Глупости — снизходително отговори Стенли. — Райли го убиха за това, че беше агент на контраразузнаването. А аз на твое място хубавичко щях да си помисля не се ли цели твоята жена в богатството ти — опита се да хвърли последната искра на съмнението в душата на Арчи той. — Хубаво. Радвам се, че с теб всичко е наред, поне засега. Лорд Сеймур също ще се радва да научи, че в нищо не си замесен. До скоро, Арчи.

— До скоро, Крис.

Вратата зад собственика на куфарчето се затвори. Арчи се замисли за кратко, а после възкликна от сърце:

— Ама че мерзавец! Роджърс! Роджърс!

Икономът се яви на повика и застина на вратата.

— Роджърс, когато и да дойде в моя дом този господин, за него ме няма. Ясно? Ако се опъва, изхвърлете го през прозореца заедно с куфарчето му!

— Да, сър! — просия в усмивка икономът. — Ще се погрижа повече да не ви безпокои. Да ви донеса ли нещо?

— Нищо, Роджърс, ще се опитам да заспя.

— Да, сър.

И, щом излезе, икономът безшумно затвори вратата зад себе си.

 

 

Арчи излъга: той изобщо не възнамеряваше да спи. Като изчака Роджърс да излезе, той стана от леглото, наметна халата си и на пръсти се отправи към покоите, които заемаше Амалия.

Ако черният бележник на загиналия агент трябваше да се намира у неговия убиец и ако той не се окажеше сред вещите на Амалия, това би означавало, че жена му не е виновна за престъплението, което се опитваха да й припишат. Именно от такива разсъждения се ръководеше Арчи, преравяйки вещите на своята почти съпруга. Да-да, той беше дошъл не за да намери бележника, а за да не го намери. И затова беше още по-поразен, когато той действително се оказа в ръцете му.

Значи, Амалия наистина… Значи, не трябва да й се има доверие… Щом е могла да намушка агента с рапира (а да я свали от стената за херцогинята би било от лесно по-лесно), значи, тя изобщо е способна на всичко. Може да е пожелала да го отрови, защото, например, е бил груб с нея…

Но тогава Арчи си спомни как тя беше седяла до него, как го беше държала за ръката, галила го беше по главата и го беше успокоявала и го хвана срам. Наистина ли всичко това можеше да бъде само изкусно лицемерие? Той вече не знаеше на какво да вярва.

Така или иначе, не можеше да позволи уликата да остане сред вещите на Амалия. Арчи се върна в стаята си, разпали огъня в камината, хвърли в него бележника и изчака, докато от него остана само пепел.

И чак тогава легна и заспа. В съня си виждаше как са го осъдили на смърт за държавна измяна и укриване на доказателства. Той се изправи на ешафода, но се оказа, че вместо пън на него има буца сирене, а вместо палач с брадва до него стои Франсоа с огромен черпак…