Валерия Вербинина
В служба на Негово Величество (21)

Глава 20
за змиите, които не летят

Когато Амалия се събуди — вече на сутринта, — тя с неудоволствие констатира, че гърбът й се е схванал от седенето в твърдото неудобно кресло, а мъжът й, тоест, херцогът, е изчезнал нанякъде.

Приглаждайки накъде да е косите си и изтупвайки роклята си, Амалия се отправи в търсене на съпруга си. Накрая успя да открие Арчи Невил в синята гостна, където сред оръжията, окачени на стената, липсваше рапирата, с която беше убит злощастния агент на контраразузнаването.

Когато Амалия влезе, Арчи, все още доста блед след всичко, което беше преживял вчера, мъмреше Роджърс.

— В моя дом се извършва убийство и аз узнавам за това последен! Дявол знае на какво прилича това!

Той забеляза Амалия и се прекъсна.

— Не бива да се вълнувате, Арчи — отбеляза безстрастно тя.

— Аз сам решавам какво бива и какво не! — не искаше да се успокои херцогът.

— Роджърс! Негова Светлост, изглежда, не е в настроение… Бъдете така добър, донесете ми чаша сок.

— Веднага, милейди!

И Роджърс изчезна яко дим.

— Не знам как сте го омагьосала — оплака се Арчи, — но той се впуска да изпълнява всяко ваше поръчение къде по-бързо от тези, които аз му давам!

Той се обърна и се вторачи в празното място сред сабите и ятаганите.

— Великолепно! Някой е взел моята шпага…

— Рапира — поправи го Амалия. — Шпагата е пробождащо оръжие, а рапирата — пробождащо-режещо.

— Моята шпага, казах! — изръмжа Арчи. Бузите му пламенееха като гърдичките на червенушка през зимата. — Взел я е и е заклал с нея човек, който неизвестно как се е оказал в замъка. Всъщност, убитият се казва Райли и работи в някакво ведомство в Лондон.

— Хм — рече неопределено Амалия. Ведомството, в което беше работил Райли, й беше много добре известно.

— Вие, естествено, нищо не знаете за това — каза Арчи с тон, който самият той очевидно смяташе за заплашителен, а Амалия — за мелодраматично нелеп.

— Откъде бих могла да знам нещо? — сви рамене тя. — Разпитаха ли вече слугите?

— Да, и са изяснили един любопитен детайл. Този младеж е го е видял вчера сутринта един от нашите фермери, Робърт Смит. По думите на Смит, Райли се е криел в храстите край замъка.

— И нищо повече?

— Абсолютно нищо.

— Доктор Арлингтън установи ли кога е настъпила смъртта?

— Установи. Вчера между три и четири и половина. Така твърди той.

— А слугите? Никой от тях ли не е забелязал кога е изчезнала рапирата от стената?

— Забравяте, че по това време всички се занимаваха с… с мен. Естествено, не им е било до това.

— Но може би все пак някой е видял нещо?

— Не. Питах ги, трудно им е да кажат. Интересни въпроси задавате, направо като детектив от лондонския Скотланд Ярд!

— Жените изобщо са много любопитни — отвърна спокойно Амалия. — Във всеки случай рапирата би могъл да вземе само човек, който се е намирал в къщата. Вашите гости си заминаха в пет без петнадесет, доколкото си спомням. Досадно е, но това обстоятелство ни оставя твърде широко поле за подозрения.

— Аха, тя вече подозира! — възкликна Арчи с твърде обиден тон. — Позволете ми да полюбопитствам, кого именно имате предвид? Мери? Полковника? А може би братовчеда Брус?

— Какво знаете за полковника? — отвърна с въпрос на въпроса Амалия.

— За Джими Хоторн? Посещаваме едни и същи клубове и той е във висша степен възпитан човек. — Арчи изсумтя. — Извинете, но това е просто смешно!

— Защо? Той е военен и за него е привично да борави с хладно оръжие. А Хенри Брайс е бивш военен. Трудно ми е да си представя, например, вашата братовчедка с рапира.

— Виждам накъде биете — с леден тон отвърна Арчи. — Можете да бъдете спокойна: братовчедка ми в живота си не е държала рапира в ръце.

— За да заколиш човек тихомълком, не е задължително да си ненадминат боец — парира Амалия. — А Брус? Той умее ли да се фехтува?

— Умее, но прекратете с вашите спекулации, умолявам ви! Това е неприлично!

— Кое е неприлично — да мислиш?

— Не! Да подозираш честни хора в извършването на толкова… толкова жестоко престъпление!

— Арчи — търпеливо попита Амалия, — а откъде знаете, че са честни?

— Познавам ги от детинство! А виж, вас… За вас не знам нищо, абсолютно нищо!

— Сокът ви, милейди.

Роджърс се появи точно навреме, за да предотврати назряващата свада.

— Благодаря, мили Роджърс — каза Амалия, като се усмихваше на стареца, който просто разцъфтя от усмивката й.

Арчи забеляза реакцията на слугата и се нацупи, облегна се в креслото и се скри зад вестника.

— Какво четете — „Бритиш Уърд“?

— Да. Вечерното издание. Тук вестниците ги носят с известно закъснение.

Очите на Амалия бяха приковани от едро набраното заглавие на първа страница: „Знаменит жокей загива по време на надбягване. Неизвестни подробности.“

— Какво пишат? — осведоми се тя, овладявайки се и отпивайки глътка.

— А, глупости — небрежно рече херцогът. — Между впрочем, не ми отворихте на въпроса.

Знаменит жокей… Къде са заглавията, призоваващи към война? Нима наистина безумният й план все пак беше проработил?

— Извинете? — попита Амалия, повдигайки вежди.

— Между другото — нацупи се Арчи, — аз живея под един покрив с вас, а всичко, което зная за вас, е името ви.

— Пфу, господине — отвърна Амалия с възхитително пренебрежение, — ако не виждате, че съм много хубава и безкрайно умна, бог да ви е на помощ.

— Нечувано — промърмори Арчи, апелирайки към портрета на някакъв свой прароднина с висока набрана яка, съдейки по всичко, работа на един от Холбайновците. — Аз никога…

— Вие сте мърморко, Арчи — прекъсна го Амалия. — Ще побелея, докато дочакам комплимент от вас, и затова се налага да се хваля сама.

— Така ли? — каза Арчи със слаб глас. — Нещо ме заболя главата. Странно, тази сутрин се чувствах добре. Сигурно вие така ми влияете. Нещастието на моя живот! По-добре да се върна в покоите си.

— Роджърс! Изпратете Негова Светлост.

— „Много хубава и безкрайно умна“ — мърмореше си под нос Арчи, качвайки се по стъпалата. — Ако Емили беше изтърсила такова нещо, аз щях… направо не знам какво щях да направя. Роджърс — обърна се той към слугата, който почтително го следваше на разстояние от три стъпала, — как смятате, моята… ъ… съпруга… много ли е хубава?

— Твърде, милорд — призна Роджърс не без известно благоговение в гласа.

— И е умна?

— Без всякакво съмнение, милорд.

— Ненавиждам я! — доста непоследователно обяви Арчи и с грохот се затвори в покоите си.

След закуска Амалия извика при себе си Франсоа. От него узна, че докторът и помощникът на съдията, изпълняващ задълженията на съдебен лекар, са разпоредили тялото да бъде закарано в Лондон. Официално вървяло дознание за убийство, но никой не бил арестуван. Подозират се неизвестно лице или лица, но във всеки случай никой даже не е направил опит да разпита гостите на херцог Олдкасъл, които по време на убийството са се намирали в замъка. Съдебният лекар се ограничил само с повърхностен разпит на слугите.

Щом чу за това, Амалия се намръщи.

— М-да, сега става ясно, защо английската полиция е така посредствена.

Трябва да кажем, че тя беше права. Само след няколко години неизвестният, влязъл в историята под името Джак Изкормвача, ще тероризира Лондон с кървави убийства и така и няма да успеят да го хванат. За разлика от Франция, където към полицията винаги са се отнасяли с повишено внимание, в Англия виждаха в нейните действия известно накърняване на свободите на гражданите и като следствие се отнасяха към нея доста студено. Всъщност, не на последно място именно заради това практически всички велики детективи в английската литература са представени в образа на любители, а не на професионалисти. На последните в текстовете е отредена роля само на ограничени наблюдатели, тъповати служители и хора, които изяждат боя.

Впрочем, тъй като нашата героиня живееше още преди появата на Шерлок Холмс и Еркюл Поаро, тя съвсем не се тормозеше с подобни размишления. Къде повече я интересуваше друго и след закуска Амалия помоли Роджърс да й покаже семейната крипта на Олдкасълови.

— Коя именно крипта, милейди — старата или новата?

Оказа се, че в старата крипта почиват останките на предците на херцога, живели до XVIII век.

— Мисля, че новата, Роджърс — отвърна Амалия.

В криптата цареше приглушена слънчева светлина и прохлада. Смесената миризма на прах, пръст и тление дразнеше обонянието.

— Този надгробен камък е на стария херцог. Този е на госпожа херцогинята, майката на сегашния херцог Олдкасъл. Този… — потрепна гласът на иконома — е на мис Джорджина.

— Тази, която се е самоубила? Кога се случи това?

Амалия внимателно изслуша всичко, което й разказваше Роджърс, като не се реши да се възползва от бележника си, за да не го изплаши. Впрочем, икономът не й съобщи нищо, което вече не й беше известно от вездесъщия Франсоа.

Щом се върна в спалнята си, Амалия надраска на лист хартия следното:

1. Крафт. Защо бившият собственик на „Принцеса“ се е разорил? (1875 год.)

2. Херцогинята умира от туберкулоза (октомври 1880). Кой е бил неин лекар? Арлингтън?

3. Джорджина Невил се самоубива (май 1882, била е на 18 години). Защо?

4. Старият херцог. Умира от удар. Така ли е било? (март 1883).

5. Наследникът на титлата неочаквано се удавя с жена си по време на медения им месец (август 1885).

6. Покушението над Арчи. Брус?

7. Убийството на Райли.

Други въпроси:

Защо брилянтът има лоша слава?

На кого е принадлежал преди Крафт?

Кой е Кардиф и защо иска да го купи?

Да не забравя за пожара и мълнията, ударила дървото.

Амалия имаше чувството, че все едно в ръцете й се е оказало кълбо, чиито конци се крият неизвестно къде и което засега тя само се опитва безцелно да дърпа за нишките, от което то още повече се заплита.

Тя се опита да разсъждава обективно, но тогава безспорно подозрителни изглеждаха само точка 6 и 7. От друга страна, не трябваше да се забравя, че с всяка нова смърт в семейство Олдкасъл Брус Невил все повече се доближава до заветното наследство. Значи, най-добре беше да се разследват всички случаи.

Амалия мисли, мисли и накрая измисли, че Мери Невил, преоблечена като матрос, е пробила с брадва дупка в лодката, с която се бяха разхождали брата на Арчи и жена му във Венеция. Щом стигна дотук, Амалия реши, че спешно трябва да се поразсее.

 

 

Арчи, лежейки с горестен вид в постелята си, играеше шах сам със себе си. Зигзаг лежеше на леглото. Щом видя Амалия, кучето радостно залая, а Арчи подскочи на място и преобърна дъската.

— Пак вие! — изхриптя той.

Амалия нарочно му изпрати въздушна целувка и изчезна.

Тя реши да се разходи до мястото, на което беше се издигал старият дъб. Времето беше топло и удивително умиротворяващо. Неочаквано Амалия си спомни за заглавието във вечерния вестник и реши, че е време да се отбие до Лондон, да навести Голицин и да провери дали Ъндърууд е попаднал в поставения му капан. Ако да, това означаваше, че мисията й е фактически приключена. Оставаше само да се справи с тези, които искаха да отровят Арчи, и можеше да се прибира.

На хълмчето няколко момчета се опитваха да пуснат хвърчило. Амалия видя сред децата Били и се приближи към него.

— Здравей, герой! Как си, не се ли простуди след вчерашното къпане?

Били се смути. Не беше привикнал дамите и господата да разговарят с него просто така, но тонът на Амалия беше дружелюбен и той отвърна:

— Не, милейди, всичко е наред.

— За какво ще изхарчиш хонорара си? — весело попита Амалия.

— Хонорар?

— Ами, гвинеята.

— За бонбони, много ясно — отговори Били. И като помисли малко, срамежливо добави: — Ако мама не ми я вземе де…

Момчетата разглеждаха Амалия и възхитено се споглеждаха. Тя изглеждаше като истинска кралица, като фея от приказките. Но Амалия нямаше как да не усети, че присъствието й доста ги притеснява.

— Пускате хвърчило? — попита тя, за да завърши разговора и да си тръгне.

— Да — въздъхна Били, — само дето не лети.

— Няма нищо странно — възрази друго момче, съвсем ниско на ръст, но говорещо с удивително дълбок бас. — Нали е желязно, главо!

— Кое е желязно? — учуди се Амалия.

— Хвърчилото.

— Но защо трябва да се прави хвърчило от желязо?

— Аз не съм го правил — безгрижно отвърна Били. — Намерих го на дъба.

— На кой дъб? — напрегна се Амалия.

— Ами на този, дето го удари мълнията. Херцогът извика баща ми да отсече дървото, защото се беше разцепило на две и беше обгоряло. Е, баща ми отсече дъба, а в клоните му се беше заплело ето това хвърчило. Беше го ударила мълнията и парчета желязо стърчаха на всички страни, но баща ми го поправи. Само дето не лети.

— Я дай да видя… — бързо рече Амалия.

Хвърчило от желязо. Хвърчило, което не лети, но… привлича електричество по време на буря. Дявол да го вземе! Как не се беше досетила по-рано!

— Били — произнесе Амалия, — ти си юнак!