Валерия Вербинина
В служба на Негово Величество (26)

Глава 25
в която се случва неизбежното

Тъмнина.

Път.

Със скриптене се поклаща фенер и кръгът от светлина, който хвърля, танцува като пиян.

Някъде вие куче.

Маскираният човек се приближава все повече. И макар че лицето му е скрито, Амалия е убедена, че в този момент той се усмихва.

Тя изважда револвера, но в нейните ръце той неочаквано се превръща в картонен.

Маската пада.

Заедно с лицето на човека. В очните му кухини шават червеи.

Отново вие куче.

— О, боже — мърмори Амалия, — ами че махнете това куче оттук…

Фенерът: скрип-скрип. Човекът (или мъртвецът?) е изчезнал.

Дървото лежи през гърдите й. Толкова е тежко, че я боли да си поеме дъх.

После фенерът, тъмнината и пътя се сливат с болката, свиват се на пръстени и се разпълзяват. Може да диша. Може да си отвори очите. Може да помръдне…

Погледът на Амалия се плъзна по тежките греди на тавана, потъмнели от времето. Скръц-скръц. Не, това не е фенерът, това са цепениците, които горят и пукат в камината.

Амалия се опитва да се привдигне и открива, че тялото й не я слуша.

— О, мадам! — над леглото изниква лицето на Франсоа. — Вие се съвзехте! Е, слава богу!

— Къде съм? — пита Амалия с усилие.

— Докторът каза, че не трябва да се движите — прошепна Франсоа. — Лежете. В замъка сте, нима не е ясно? Намериха ви долу, на пътя. Помните ли?

— Помня. Франсоа, какво се е случило с мен?

Мошеникът разпери ръце.

— Не зная, мадам. Но изглежда, че някой е отрязал дървото, за да падне върху вас и да ви смаже.

— Остроумно — мърмори Амалия. — Намерихте ли го?

— Не — каза със съжаление Франсоа. — Все още не.

— Трябва да го търсим! — Амалия се привдигна на възглавниците. — Стрелях в него три пъти от упор. Не може да е отишъл далече!

Франсоа се намръщи.

— Намерихме там трион, тояга и следи от кръв на пътя. Дървото със сигурност е било отрязано, но не разполагаме с нищо повече. Днес се наложи да спрем търсенето: има буря. Чувате ли? — той вдигна пръст и Амалия наистина чу как в далечината се разнесе гръмотевица.

— А кой беше тук? — внезапно попита тя. — Струва ми се, че чувах…

— Аз бях, мадам — призна сконфузено Франсоа. — И той — мошеникът потупа по главата Зигзаг, който въртеше опашка и гледаше Амалия с умилени очи. — И, хъм… Вашият мъж също.

— Арчи се е разстроил? — удиви се Амалия. — Това пък защо?

— Той просто не беше на себе си! — шепнешком съобщи Франсоа, ококорвайки очи. — Нали знаете, той ви измъкна оттам! Когато докторът каза, че гарантира за живота ви, Негова Светлост беше извън себе си от радост.

— А какво каза докторът? — разтревожи се Амалия. — Надявам се, че гръбнакът ми е добре?

— О, напълно — увери я Франсоа. — Две-три ребра може да са счупени, сътресение на мозъка, натъртвания, шок… Накратко, нищо страшно. Трябва да се наспите и на сутринта ще се почувствате по-добре. Ето, вземете — и той й подаде чаша с някаква ароматна отвара. — Пийте, пийте! Това е добро болкоуспокояващо, моята майка винаги ми го даваше. Сам го приготвих за вас!

Амалия покорно изпи пикантната на вкус отвара.

— А аз мислех, че си подхвърлено дете — промърмори тя, предпазливо въртейки се на мекия дюшек и търсейки поза, в която тялото по-малко да я боли.

— Е, добре — недоволно избърбори Франсоа, — ако имах майка, тя щеше да ми дава тази отвара, но тъй като тя ме е изоставила, преди още да успея да кажа „гу“, аз реших…

Амалия пропусна остатъка от патетичната му реч, тъй като заспа дълбок сън без сънища…

Когато се събуди малко преди разсъмване, на мястото на Франсоа седеше Арчи и я гледаше. Амалия се покашля и Арчи подскочи на място, с грохот преобръщайки масичката.

— Вие ли сте, Арчи? — със слаб глас попита Амалия, помисляйки си, по вечен женски навик, че сигурно в момента изглежда по-зле и от Баба Яга.

— Аз съм — отвърна Арчи. — Само, за бога, не говорете нищо, докторът ви предписа пълна почивка. За малко не загинахте.

— Отдавна ли седите тук? — попита Амалия.

— Не зная — призна Арчи, като се изчерви. — Сигурно към четири часа… Не съм ги броил.

Той тръсна глава.

— Арчи — прошепна Амалия, — вие сте уморен. Вървете да спите.

— Не искам — отвърна херцогът упорито. — Кажете ми, кой ви нападна?

— Беше с маска — рече Амалия. — Виждаха се само очите, но имаше много малко светлина.

— Изглежда, че сте го ранила — отбеляза Арчи. — Вече уведомих доктор Арлингтън и съдията. Ако в окръга се намери някой с огнестрелна рана…

Амалия въздъхна и затвори очи. Омръзнали й бяха разговорите за опасността, която по чудо беше избягнала, и сега, лежейки в постелята, тя се наслаждаваше на невиждано чувство на комфорт и покой. Зад прозорците все така се стичаше дъжд.

— Какво става, лошо ли ви е? — притесни се херцогът, виждайки, че тя не отговаря.

— Не — отвърна Амалия. — Просто съм малко уморена, това е всичко.

Тя измъкна изпод одеялото първо лявата си ръка, а после и дясната, и размърда пръсти, за да се убеди, че няма нищо счупено. Искаше й се да помоли за огледало, но не се реши да тревожи Арчи за такава дреболия и с върховете на пръстите си опипа лицето си. Следите от одрасквания, три или четири, я накараха да пребледнее повече, отколкото ако си беше счупила крака.

„Ах, мътните го взели! Няма що, сигурно просто прекрасно изглеждам!“

Амалия дълбоко въздъхна, затаи дъх и почувства тъпа болка някъде в гръдния кош, впрочем, не много силна.

„Сега цяла седмица няма да мога да нося корсет. А гръбнакът? Той поне е добре? Вярно, Франсоа така каза, но той може да каже какво ли не…“

Амалия отметна одеялото и седна в леглото.

— Какво правите? — беззвучно засъска херцогът, изчервявайки се.

Амалия се погледна и чак сега забеляза, че е лежала в леглото абсолютно гола. Съответно, когато отметна одеялото, това не добави дрехи по нея.

— Интересно… — произнесе тя замислено, без обаче да прави опити срамежливо да се скрие отново под одеялото, както би постъпила на нейно място всяка благовъзпитана лейди.

Арчи скочи от мястото си и се залута из спалнята в търсене на нещо, с което можеше да прикрие херцогинята. Той забеляза някаква спасителна дреха, взе я и полетя към Амалия, греейки като факла.

— Облечете се по-бързо, ще се простудите!

— Струва ми се, Арчи — промълви Амалия, игнорирайки грижите му, — че сте се изчервил. От какво, бих искала да знам?

Херцогът тежко запухтя и в отчаяние вдигна очи към тавана. Даже ушите му бяха почервенели.

— Вие ли ме съблякохте?

— Да, аз. Докторът каза, че трябва да ви прегледа, и ми се наложи…

— Любопитен човек е този доктор Арлингтън — отбеляза Амалия в пространството. — Струва ми се, че най-безсъвестно се е възползвал от случая. Честна дума, харесвам го все повече и повече!

Арчи застена, вече полилавявайки:

— Но нали вие не мислите, че той… че аз…

— Арчи — изправи се в цял ръст Амалия, — аз просто искам да се разходя из стаята и да проверя дали нямам нещо счупено. Според мен, след като отгоре ми падна дърво, това е напълно естествено.

Те стояха един срещу друг. Арчи беше застинал с куп дрехи в ръцете, страхувайки се да помръдне. Зад прозорците просветваха мълнии.

— Какво бебе — промърмори Амалия. — А такова голямо!

И тя леко целуна Арчи по устните.

 

 

Сутринта Амалия, придвижвайки се по-тежко от обичайното, слезе за закуска. Под очите й имаше кръгове, по лицето й се спускаха драскотини. Херцогът седеше до нея и сам пълнеше чинията й. Когато Роджърс деликатно се опита да му помогне, Арчи взе да пъхти и го изгледа, все едно му е личен враг, така че икономът счете за уместно да стои далеч от огъня и се оттегли в далечния край на столовата.

— Интересно, Брус Невил дали е още в имението си? — като че между другото отрони Амалия.

Херцогът, енергично движейки челюсти, предъвкваше хляб с масло и конфитюр.

— Не зная — призна той, преглъщайки това, което беше в устата му, — но мога да разбера.

— Изпратихте ли хора да претърсят местността?

— Още от сутринта.

— Намерили ли са нещо?

— Абсолютно нищо.

— Да — каза с въздишка Амалия, — и да е имало следи, дъждът е отмил всичко. Досадно.

— Нищо — свирепо се обади Арчи, — рано или късно ще му потрябва доктор и тогава ще го спипаме хубавеца.

— Той? — замисли се Амалия. — Да, най-вероятно, именно той.

— Защо? — застана нащрек Арчи.

— Нали би могло да бъде и тя. Но да срежеш дърво, а после да тръгнеш да довършваш човека с тояга… Не е характерно за жена.

— Той или тя, все едно, лошо им се пише — обяви Арчи.

Амалия се обърна към него и забеляза, че вместо очи я гледат две лъчисти слънчица.

— Арчи — прошепна Амалия, — спрете да сияете така, неприлично е.

— А? — бедният Арчи едва не се задави.

— Добре, не е важно — въздъхна Амалия и го целуна по бузата. Роджърс, наблюдавайки тази сцена, просто се разтапяше от умиление.

— Най-важното е — казваше Амалия, отпивайки от чая си, — по-бързо да намерим този, който се опита да ме убие. Най-вероятно именно той се опита да убие и вас. Идеята за доктора не е лоша, но едва ли този човек е успял да се добере до него.

— Защо?

— На мъртвите не им трябва доктор.

— Така ли? Тогава как изобщо е успял да си тръгне?

— Именно това ме интересува. Стрелях в него три пъти и той стоеше над мен. Мисля, че и трите куршума попаднаха в корема му. Не, не е могъл да стигне далеч с такива рани.

— Може да не сте го улучила или само да сте го закачила.

— Твърде добре стрелям.

— В тъмното, не забравяйте!

— За мен имаше достатъчно светлина.

— Револверът е засякъл.

— Засякъл? С три празни гилзи в трите камери? Оставете това!

— Тогава просто сте сгрешила.

— Човек може да сгреши, Арчи, но револвер от системата Колт — никога.

— Кой го казва?

— Един момък на стойност петстотин долара^[1].

— Не разбрах?

— Толкова беше наградата, обещана за главата му.

— Странни познати имате, Амалия.

— Не са по-лоши от вашите врагове, Арчи.

— Аз нямам врагове.

— Ами арсеникът? Ами татулът?

— И това ли знаете? Бъртън намери в сеното на Самотната звезда стъблата му и ми ги донесе.

— Това не ме изненадва: трябваше да са там.

— Вас изобщо е трудно да ви изненада човек.

— Ето, вие пак започвате.

Настъпи мълчание. Арчи, наклонил голямата си глава, внимателно разглеждаше нещо на коленете си.

— Докато бяхте в Лондон, при мен дойде един човек… — заговори глухо той. Амалия не отвърна нищо. — Той ми каза, че вие… накратко, че вие сте шпионка.

— Не обичам тази дума — намръщи се Амалия. — Да го кажем така: аз съм агент, който изпълнява поръчения, и толкова.

— Поръчения? Като например, да скарате Ъндърууд и Лаймхаус?

— Те сами свършиха цялата работа вместо мен — раздразнено рече Амалия. — Ако не беше вечният стремеж на Лаймхаус да държи всичко под контрол, заради който се е вмъкнал в леглото на лейди Ъндърууд…

— Вие за глупак ли ме смятате? — неочаквано избухна Арчи. — Та нали аз сам, със собствените си уши чух как пред мен пуснахте този слух!

Дума да няма, херцог Олдкасъл се оказа по-умен, отколкото мислеше Амалия. Но изобщо, това по-скоро я зарадва — обществото на глупак никога не привлича умната жена, то я принизява в собствените й очи.

— Арчи — промълви спокойно тя, — вие имате право да ме осъждате, но аз ненавиждам войните, по каквито и причина да се водят те. А Ъндърууд и Лаймхаус са двама мерзавци, които си получиха заслуженото, и нищо повече.

— А Райли?

— А, вие още не знаете — проточи Амалия и му разказа защо е загинал Райли.

— Значи, вие мислите, че са го убили Брус и Мери, които желаят смъртта ми, защото им е изгодна? — попита от упор Арчи.

— Или тези, които им вършат мръсната работа.

Арчи потрепери.

— Да, може би сте права — изсумтя той. — Добре ще е да знаем къде се намират в момента. Ей! Скрамбълс! Отнесете послание към братовчедите ми от мен и не си тръгвайте, докато не ви отговорят.