Валерия Вербинина
В служба на Негово Величество (36)

Глава 35
в която се случват две знаменателни срещи

— Драга Едуина, колко се радвам, че дойдохте!

Лейди Ърлин устройваше прием по случай годежа на дъщерята на своята стара приятелка графиня Стърн. Годеницата, в розова рокля, бели диаманти и жълти рози, беше очарователна като всяка невеста. На фона на своя двуметров годеник тя изглеждаше много трогателно, тъй като главицата й се намираше някъде на нивото на неговия лакът, но, както внушително заяви лорд Ърлин, когото откриха специално по случай тържеството, „големите армии винаги ги командват малки генерали“.

— Лейди Горинг, каква изненада! Изумителна рокля, скъпа моя: на вас така ви отива този прасковен цвят! — произнесе домакинята, посрещайки поредната гостенка, а за себе си помисли: „Добре щеше да е, разбира се, да вземеш отнякъде и прасковена кожа, а то се получава ужасен дисонанс“. И веднага се обърна към следващия посетител: — А ето го и моят любим журналист. Мистър Уайлд, вие ни карате да ви чакаме! Познавате ли се с херцог Олдкасъл?

Рижият здравеняк херцогът се изчерви и промърмори нещо неразбрано. Лейди Ърлин, със закъснение осъзнала, че е казала нещо нетактично, бързо отведе широкоплещестия ирландец в ъгъла на гостната.

— Струва ми се, че предишния път, когато го видях — замислено отбеляза мистър Уайлд, — той имаше друга спътница.

Лейди Ърлин цялата се затресе от едва сдържан смях. Ноздрите й затрепериха. Тя обожаваше да злослови с мистър Уайлд. Той умееше да го прави фино и тактично, не като повече хора, които даже в сплетните разкриват вулгарната си същност. Сега лейди Ърлин с немалко удоволствие предвкусваше потока смели афоризми, които й предстоеше да дегустира само тя, още повече че ситуацията беше твърде двусмислена.

— С предишната спътница — прошепна тя, — стана твърде интересна история. Всички си мислехме, че му е жена, а се оказа, че не е!

— Така ли? — провлачи мистър Уайлд. — Разбира се, струва си от време на време да се сменят съпругите, но не трябва това да се превръща в навик!

Лейди Ърлин захихика и прикри уста с ветрилото си. Ох, ама и този мистър Уайлд! Но пък и не можеше да бъде казано по-добре.

— О, аз съм уверена, че Емили ще му намери цаката. Това момиченце има глава на раменете си, мистър Уайлд!

— Нямаше да й е излишна още една, мамо — каза мис Стела Ърлин, приближавайки се към тях.

Лейди Ърлин направи страшна физиономия.

— Младеж! — прошепна тя на Уайлд. — Никаква представа от приличие, честна дума… А ето го и великият княз Волдемар! А…

Лейди Ърлин застина с отворена уста. Особата, държаща подръка великия княз Волдемар, се оказа не някоя друга, а именно предишната херцогиня Олдкасъл (незаконна, както беше станало ясно). Преди лейди Ърлин да вземе каквито и да било екстрени мерки, Арчи обърна глава и видя Амалия. Емили също видя съперницата си и леко пребледня.

— Ох, какво ще стане сега! — прошепна Стела Ърлин на Уайлд със сладък ужас.

Но нищо особено не се случи: князът и херцогът си стиснаха ръцете, Арчи целуна ръка на Амалия, вярно, задържайки я в своята малко по-дълго, отколкото позволяваше приличието, а князът направи на Емили някакъв завъртян комплимент. Във всеки случай, мирът не беше нарушен.

— Ама че са скучни днешните гостни! — каза с досада Стела, сгъвайки ветрилото си. — Даже един приличен скандал не можеш да видиш.

Амалия даже не успя да се опомни, а пред нея вече стоеше оня същия приказлив ирландец, чието общество я докарваше до ступор. Според Амалия мистър Уайлд беше усъвършенствал изкуството да разговаря до такава степен, че всякаква необходимост от събеседник отпадаше от само себе си. Всяка беседа с журналиста неизменно се превръщаше в негов монолог, от което нашата героиня започваше отчаяно да скучае. Той започна да й излага възгледите си за световната история, дамските тоалети, изкуството, християнския морал и съчиненията на мистър Достоевски, когото баронеса Корф не можеше да търпи. Ако Амалия се беше досетила да запише този монолог, то, без съмнение, той би представлявал наистина безценен документ за съвременните изследователи на творчеството на Уайлд. Но тъй като Амалия не умееше да вижда в бъдещето и не знаеше, че на този едър, тромав, добродушен човек е съдено да стане един от най-великите писатели на нейното време, тя само кимаше с глава на неговите изказвания, по най-безпардонен начин пропускайки ги покрай ушите си. Арчи и князът в ъгъла на гостната оживено обсъждаха предимствата на ловджийските кучета, при което князът защитаваше руската хрътка, а Арчи — гончетата. Щом най-сетне се изплъзна от словоохотливия ирландец, Амалия въздъхна с облекчение. Но се оказа, че рано се е зарадвала, тъй като край прозореца я причака Емили Стърн. Най-много от всичко Емили се боеше от това, че Амалия ще се опита по някакъв начин да предяви права над годеника й, и щом видя, че тя даже не се опитва да предприеме подобно нещо, малката глупачка се изпълни с кураж.

— Безкрайно се радвам да ви видя — говореше Емили, гледайки съперницата си с блестящи, оживени очи. — Забавно, нали? Вие и… — тя замълча и порозовя, внезапно осъзнала, че всъщност в създалата се ситуация няма нищо забавно. — Вие също ли се омъжвате? Сигурно е много приятно да станеш велика княгиня. Добре би било и в Англия да се въведе подобна титла! Ние с Арчи някой път можем да наминем през Петербург, ако имаме свободно време. Казват, че е красив град. Нали него наричат северната Венеция?

— Да.

— Вие през цялото време ли живеете там?

— Почти.

— Сърдите ли ми се? — жално попита Емили, на която краткостта на отговорите на събеседницата й направи угнетяващо впечатление.

— За какво да ви се сърдя?

— О, нали знаете… Просто Арчи винаги е обичал само мен — каза срамежливо Емили. — Всички останали не съществуват за него. Кога се омъжвате?

— А вие?

— След Нова година. Кралицата така иска. След това ще започнем да преустройваме замъка.

— Защо?

— Но той изглежда толкова ужасно! Цялата тази мешавица… Никакво единство, пълна безвкусица. Така каза архитектът. Нали разбирате, ние вече намерихме архитект. Толкова работа, толкова работа! После ще трябва да се избавим от викария. Ще помолим да го преместят някъде.

— Викарият? С какво не ви харесва той?

Емили сведе очи.

— Трудно е да се каже. Ту с едно, ту с друго… Просто не искам да е там. Не е добър човек.

— Наистина ли?

— Да. Свещеникът не трябва да бъде такъв. Той толкова ми наговори против Арчи, когато аз… когато вие с него… Накратко, мислех, че всичко е загубено, а този зъл човек само човъркаше раните ми. И Мери ми се оплака от него.

— Мери Невил?

— Да. Тя казваше, че й е неудобно с него. Когато се удавил братовчед й, братът на Арчи, тя плачела, а викарият се изразил в смисъл че не трябва да хаби напразно сълзите си. Но на вас сигурно това не ви е интересно.

Но на Амалия тъкмо това й беше много интересно.

— Емили — попита тя, стараейки се да говори спокойно, — а какво още знаете за викария?

Емили сви рамене.

— Нищо особено. Струва ми се, че не е от нашия край. Сираче е, негова покровителка е била лейди Евърил. С нейна помощ преди четири години той е получил това паство… А, ето те и теб, скъпи!

Към тях се приближиха великият княз Владимир Лвович и Арчи.

— Здравейте — срамежливо каза херцогът на Амалия.

— Здравейте — все едно че нищо не е станало, се отзова тя.

Емили тозчас се вкопчи в годеника си.

— О, мили, ти ми обеща да ме запознаеш със сеньора Боргезе. Виж, тя тъкмо е свободна!

И девойката в розово решително отведе херцог Олдкасъл. А той все се обръщаше към Амалия, облечена в изумруденозелена рокля, и Емили, виждайки това, се сърдеше и хапеше устните си…

 

 

Викарият Морис спря да чете и запали лампата. Наля си чай, пробягна с поглед по стенния часовник и излезе в градината да извика пъстрия котарак, който бродеше някъде наоколо. Котаракът беше единственото същество, което викарият търпеше около себе си. Откакто се помнеше, никога не беше обичал кучетата, невъзпитани, нечистоплътни животни, които се съвкупяваха пред очите на всички. У котките той съзираше нещо бунтарско, необяснимо. Кой знае за какво си мисли котката, гледаща пламъците на огъня в камината?

Щом се върна в къщата с котарака в ръце, викарият веднага усети опасност. Той пусна Санди, който, измяуквайки, се плъзна по коридора в гостната.

Поколебавайки се, викарият със силно биещо сърце последва котарака. Дланите му се изпотиха и той нервно ги изтри в дрехите си.

Тя седеше в плетеното кресло край камината и изпод шапката с облак пера той добре виждаше очите й, блестящи и златисти. Санди, смутен от нахлуването на чужд човек в неговото царство, се свря в ъгъла.

— Кой сте вие, мистър Морис? — попита тя.

Викарият нервно преглътна.

— Милейди! Как аз… Каква чест… — думите бълбукаха в гърлото му и не искаха да излязат навън. — Отново ли сте в нашия край?

— Зададох ви въпрос — спокойно повтори тя. — Кой сте вие, Робърт Морис?

— Аз? Аз съм викарий — най-после успя да се усмихне той. — Може би чай? Не съм привикнал…

Амалия не каза нито дума. Той ловко извади втора чаша и наля чай в нея.

— Да си призная, свикнал съм сам… Захар?

— Да. Та кой сте вие, сър?

Викарият седна и допря краищата на пръстите си пред себе си. Тази поза обаче скоро му се стори уморителна и той отпусна ръце.

— Какво е човекът? — той се чувстваше все по-уверено. — Древните неведнъж са се опитвали да намерят отговор на този въпрос. Квинтилиан…

— Не се опитвайте да увъртате. Старият херцог Олдкасъл е ваш баща?

Изведнъж всички мускули на лицето на викария се напрегнаха.

— Защо решихте така?

— Защото най-много от всичко на света вие ненавиждате семейството му.

Очите му забягаха. Това беше неприятно. Тя се изправи и се приближи до него. Бавно, много бавно — и той стисна подлакътниците под ръцете си, борейки се с желанието да скочи и да избяга.

— Е? — попита тя, спирайки пред него и гледайки го от горе на долу с безкрайна гнусливост.

Морис почти се реши. Той вече съзнаваше, че се е издал, но не можеше просто така да спре да се съпротивлява.

— Не разбирам…

— Не, вие всичко разбирате.

Тя хвърли поглед на Санди, притаил се под шкафа, и без да бърза се върна на мястото си.

— Вие сте незаконороден. Не зная коя е била майка ви. Вероятно, една от слугините в Олдкасъл. Херцогът не е бил твърде взискателен към връзките си. Майка ви е умряла. Възпитали са ви чужди хора и от тях сте узнал кой е баща ви. Бил сте беден, жалък, отхвърлен. Той е бил богат и знатен, неговите деца са учили в най-добрите училища и са имали всичко и най-важното — не са били незаконородени. Кога ги възневидяхте — него и тях? Тогава, в детството си, или по-късно? Станал сте свещеник и сте спечелил доверието на лейди Евърил. Сдобил сте се с назначение в това паство, лелейки в душата си план за отмъщение. Нали така?

Слаба руменина изби по бузите на викария.

— Дори и така да е, какво от това?

— И Вие сте започнал да мъстите. Херцогиня Олдкасъл е умряла от туберкулоза още преди вашето пристигане. Сигурно много сте страдал, че не можете да се разправите с нея, но пред вас е бил друг слаб член на семейството — Джорджина. Вие ли й намерихте любовника, с който се е срещала в запустялата къщичка?

— И това ли знаете? — удиви се викарият. — Поразително!

— А после не бяхте ли вие този, който й нашепна в ухото спасителната мисъл за самоубийство?

Викарият взе чашата с две ръце и бавно отпи няколко глътки. С удовлетворение отбеляза, че ръцете му не треперят. Амалия, настръхнала зиморничаво, последва примера му и също отпи.

— Аз изпълних дълга си — произнесе много спокойно Робърт Морис. — Искате да знаете дали не ми е било жал за нея? Не ми беше.

Амалия потрепери.

— Всъщност, вие сте извършил убийство, но нито един съд на земята не би могъл да ви накаже за това, което сте направил. И сте решил, че така ще действате и занапред — скрито, потайно, използвайки обстоятелствата. Нали? И кой беше следващият — стария херцог?

— Той умря от удар — прозвуча отговорът.

— Усмихвате се? Аз мисля, че ударът го е споходил пред вас, нали сте бил в замъка точно преди да открият тялото. Можел сте да извикате помощ, но не сте го направил. Вие просто сте седял там… и сте гледал как старият херцог умира. После сте излязъл и сте казал, че херцогът моли да не го безпокоят. Кой знае — може би вие сте провокирали удара? Казал сте му нещо такова за дъщеря му… което той не е могъл да издържи.

Викарият се усмихна.

— Той беше много грохнал през последните дни. Реших, че е узрял, нали разбирате, като круша. Време беше да се откъсне плодът: херцогът и без това твърде много се беше задържал на този свят.

— Разбирам — каза Амалия. — Но по-младите членове на семейството са били по-силни, до тях ви е било по-трудно да се доберете. И тогава сте започнал да настройвате срещу тях Невилови и техните приятели. Какво нашепвахте на Брус, Мери, Етел и Хенри, а? Че с малко отрова и хитрост богатството ще е в джоба им? Но Брус е твърде ленив за такъв род действия, а Мери е твърде открита, затова пък Етел и Хенри са възприели вашите наставления много присърце. Те и двамата са се хванали на въдицата ви, без да усетят. Казваха ми, че те не са такива хора, че да организират хладнокръвно убийство, но аз не вярвах, а още тогава трябваше да разбера, че зад тях стоите вие. Викарият е основна фигура в селото, той е в течение на всичко, с него се съветват всички… доверяват му се като на никой друг, защото е духовно лице. Толкова е просто!

— Да, аз съм негодяй — спокойно каза викарият, прозявайки се и прикривайки с длан устата си. — А още и измолих от моя бог да изпрати буря във Венеция, когато Сирил и жена му се возят с лодка.

— Не ми харесват шегите ви, Морис.

— Чух — лениво произнесе викарият, посръбвайки от чая, — че Хенри Брайс е бил във Венеция по това време, само че под друго име. Но кой знае защо съм склонен да мисля, че това е съвпадение.

— Значи, той ги е убил по ваше внушение — заключи Амалия. — По дяволите! Колко се радвам, че отправих този мерзавец на оня свят.

— Не отива на християнина да таи в главата си лоши мисли — отбеляза със слаба усмивка викарият.

— Вашата ненавист към Олдкасълови е стигнала толкова далеч, че вие даже сте се престорил на болен, когато е трябвало да венчаете Арчи и Емили. Просто не сте можел да гледате щастието им. Затова пък после сте си го върнал, нашепвайки на бедната Емили гадости за годеника й.

— Просто исках да й отворя очите. А сега, с ваше позволение, бих предпочел да остана сам. Всички тези разговори за убийства и заговори много ми омръзнаха. Всичко добро, милейди.

— Не бързайте, Морис — прекъсна го Амалия. — Оставете ме да… — тя се запъна и потърка слепоочията си. — Разбира се, от гледна точка на закона вие сте неуязвим.

— Надявах се, че ще го разберете, милейди — Морис седна по-свободно в креслото си и кръстоса крака. — Запомнете: каквото и да си измисляте, никога няма да го докажете. Брайс е мъртъв, Етел е в болница, старият херцог пукна, дъщеря му също.

— Как смеете… — кипна Амалия.

— Смея — възрази викарият. — О, това беше толкова забавно, да дърпам конците на тези дребни душици и после да ги гледам как се гърчат. А Джорджина… — Морис се усмихна. — Харесваше й моят помощник, а аз… аз не възразявах против срещите им. Бедничката така вярваше в любовта и всички онези глупости от романите, че съвсем си загуби главата. Проблемът обаче е там, че животът — истинският живот — започва там, където романите обикновено свършват. И когато се случи непоправимото, оставаше само лекичко да я подтикна. Защото тя никога не би посмяла да каже на баща си какво се е случило с нея.

— Оказва се, че сте даже още по-голям негодяй, отколкото предполагах — промълви потресена Амалия.

— А, всичко това са само думи. Негодяй, праведник… — Морис демонстративно се прозя. — Вие сте много досадна, милейди. И все пак даже до известна степен ми е приятно, че ме разобличихте. Уморително е да носиш в себе си тежкия товар на своите замисли. За щастие, вие с никого не можете да споделите, иначе ще ви се присмеят. Свещеник-убиец? Та такова нещо не може да съществува по определение, а значи, не може да се случи никога… Сега вие знаете всичко, но нищо не можете да докажете.

— Зависи — замислено каза Амалия. — Любопитно, ако ексхумират трупа на лейди Евърил…

— Лейди Евърил? — застана нащрек викарият.

— Да, вашата благодетелка. Странни хора са това благодетелите! Правят добро, но в замяна непременно изискват да им бъдат благодарни цял живот. Казват, че лейди Евърил е умряла в мъки, като че ли от пристъп на остър гастрит. Любопитно, нали тя ви е завещала порядъчна сума. И ако се ексхумира трупът на старата лейди… Нали следите от отрова се съхраняват дълго, много дълго! Да, вероятно с това и трябва да се започне.

Викарият неотстъпно гледаше Амалия в лицето.

— Няма да го направите! — изхриптя той.

— Ще го направя и още как, мистър Морис!

Викарият отклони поглед и, вземайки с нетвърда ръка съда с млякото, си наля от него в чая.

— Вие се опитвате да ме хванете натясно — все така хрипкаво промълви той. — Но няма да ви се получи! — той се прокашля и изпи чая си наведнъж. — Никой няма да ви даде разрешение да разкопавате на гробището. Аз знам някои неща за вас, направих справки. Вие сте подозрителна особа, милейди, и никой няма да ви позволи да се разпореждате тук. У нас в Англия всичко е просто: щом заровят човека, никой няма да тревожи останките му. Така че забравете за лейди Евърил — той леко се намръщи. — Нещо млякото е прокиснало… И напразно се стараете. Аз премислям всичко, преди да започна да претворявам в дела плановете си. Колебая се, чудя се „ами ако“. Умният човек първо преценява всички шансове и чак тогава действа. Казвам ви веднага: бесилката не ме привлича! И няма да се озова на нея. Така че всичко добро, милейди.

Той направи опит да се изправи, но внезапно се строполи обратно в креслото. На челото му избиха големи капки пот.

Амалия стана, взе съда с мляко и го помириса.

— Странно — отбеляза безразлично тя, — а млякото си е свежо.

Викарият вдигна очи към нея и в този момент в погледа му премина нещо. Той разбра.

Жесток спазъм обхвана тялото му. Той се свлече от креслото на пода и взе да драска с нокти по дъските на пода, извивайки цялото си тяло.

— Вие… Вие… — изхриптя той.

Очите му буквално се качиха на челото, той дишаше тежко. Санди жално замяука.

— Лекар! Умолявам ви!

Амалия не помръдна. Викарият се привдигна, гледайки я с диво.

— Вие… Вие сте подменила чашите…

— Радвам се, че го разбрахте — рече Амалия. — Просто реших, че с такъв като вас не е лошо да се застраховам. Нямам навика да пия чай с отровители.

Тя беше сменила чашките, когато се приближи до викария в началото на беседата им. Роклята на Амалия закри масата и тя направи смяната със свободната си ръка. Ако чашата й нямаше арсеник, викарият нямаше да пострада. Но тя беше отгатнала правилно: ненапразно той толкова дълго се беше задържал край бюфета. Щом беше разбрал, че са го разобличили, той веднага беше решил, че няма да я пусне жива.

Морис отново го обхванаха ужасяващи спазми. Той се търкаляше по пода, тялото му се гърчеше в немислими пози, краката и ръцете му се тресяха като на епилептик.

— Спасете ме! — извика той с последни сили. — Вие можете, зная!

— Мога — спокойно отвърна Амалия. — Но не искам.

Агонията продължи още известно време. Най-накрая Морис се изпъна и застина. От устата му течаха кръв и пяна. Съдейки по всичко, той не се беше поскъпил за отрова за Амалия, но да изпита нейното действие се беше наложило на самия него.

— Благодаря за чая, мистър Морис — каза Амалия. Тя прибра чашата си и щом се убеди, че не е оставила в стаята следи от присъствието си, се плъзна през прага.

Санди излезе изпод шкафа, приближи се към стопанина си и започна жално да мяука. Викарият не помръдваше и Санди се сви на кълбо до него. Така и посрещнаха утрото, когато случаен минувач откри вече вкочаненото тяло на този, който някога беше Робърт Морис.

По това време Амалия вече беше далеч.