Валерия Вербинина
В служба на Негово Величество (12)

Глава 11
пълна с открития

Играта на бридж вървеше по реда си. Дамите ту печелеха, ту губеха. Накрая принцът обяви малък шлем.

— Какви пиеси предпочитате — английски или френски? — попита той Амалия. — Лично аз намирам Шекспир за смехотворен. Всички тези безкрайни анализи на моите предци ми действат на нервите. Повече ми допада Скриб, например. Гледала ли сте „Чаша вода“?

— Обожавам Скриб^[1] — каза многозначително Амалия.

Арчи направи грешен ход и малкият шлем отиде по дяволите.

— Дявол да го вземе, братовчеде! — възкликна ядосан Бърти. — Как можа така да ме подведеш? Ох!

След това се обърна към Амалия:

— Но пък, да си призная, за мен е голямо удоволствие да загубя от вас!

Лейди Х., с пламтящи като на сфинкс очи, мълчаливо наблюдаваше как принцът отброява загубата си (дребна сума, играта беше с малки залози) и, изправяйки се от мястото си, предлага ръката си на Амалия.

— Коя е тя? — попита Амалия, показвайки лейди Х. — Гледа ме през цялото време.

— Кой, тази дама ли? — изуми се напълно искрено Бърти. — Нямам понятие!

Той небрежно кимна на Ъндърууд в отговор на неговия поклон, а лордът направо застина на място като видя с кого върви принцът.

— Сега тя омотава наследника — шепнешком се оплака Лаймхаус. — Няма да мине и седмица и целият двор ще бъда в краката й.

Ъндърууд се намръщи. Думата „омотава“ звучеше простонародно, а благородният лорд не обичаше излишно тривиалните изрази.

— Най-важното е да внимавате да не омотае вас — язвително рече той. — Наследникът, слава богу, няма никакво влияние над държавните дела, а за вашите слабости всички знаят.

— Само да се приближи към мен, лошо й се пише! — извика негодуващо Лаймхаус. — Аз… с някаква си жалка интригантка…

А отдалечаващата се двойка водеше друг диалог.

— Нещо Ъндърууд има недоволен вид — отбеляза Бърти, обръщайки се към спътничката си. — Да не би мамичка да му е отказала? Изглежда, че да. Вижте, дебелакът също място не може да си намери.

Сърцето на Амалия затрепка от радост.

— Това ли е лорд Печатарската преса? — небрежно попита тя Бърти.

— Да, така му викат — потвърди принцът.

— Интересно, дали е истина това, което говорят за жена му?

— А какво говорят? — загоря от любопитство Бърти. За тези, които се движат във висшето общество, сплетните са едва ли не единствената духовна храна, достъпна за техните разбирания.

— Като че ли — понижи глас Амалия, — тя и дебелакът… Хм!

— Не може да бъде — порази се принцът. — Та тя е страшна като седемте смъртни гряха и лондонския зоопарк отгоре!

— Казват, че Лаймхаус не го е направил от добра воля — отбеляза Амалия. — Струва ми се, че я е съблазнил на бас, представяте ли си? Очевидно е искал да докаже колко е неотразим.

— Бедничкият! — посъчувства му Бърти. — А с кого е бил басът?

— Нямам понятие — отвърна Амалия, веейки си с ветрилото. — Споменаваха за лорд… лорд… как се казваше…

— Сеймур?

Лорд Сеймур беше най-горещия привърженик на войната с Русия в парламента. Освен това, Амалия му имаше зъб за това, че именно той беше изпратил хората си да я посрещнат в Дувър.

— Не помня — недоволно каза Амалия. — Във всеки случай това е невероятно… смешно.

— Действително — съгласи се Бърти, смеейки се от сърце. — Хъм, Ъндърууд с рога… Така му се пада. Този мерзавец понякога твърде много си позволява. Не можете да си представите какво беше написал веднъж за мис Джебинс, нашата прекрасна актриса… И всичко само затова че веднъж са я видели в една карета с мен.

— Ваше Височество! — ужаси се Амалия, сваляйки ръката си от неговата. — Значи общуването с вас е толкова опасно? Не, Бърти, не искам да пишат за мен по вестниците. Това е толкова вулгарно! В книга бих могла все пак да го понеса, но по вестниците, в които после увиват дявол знае какво… това вече е прекалено!

И тя взе под ръка Арчи и го отведе оттам.

— А театъра? А Скриб? — викаше след нея принцът.

— Вашият братовчед е истинско чудовище — заяви Амалия на своя съпруг. — Боже, какви гадости ми говореше!

— Какви? — попита лейди Ъмбър, приближавайки се до тях с приятен на вид джентълмен на около четиридесет години.

— Ах, обикновени клюки! Като че ли сър Лаймхаус бил съблазнил жената на лорд Ъндърууд, за да получи влияние над него.

— Лейди Ъндърууд? Но тя е добродетелна като Пенелопа! — засмя се джентълменът. — Вярно е обаче, че останах с впечатлението, че е добродетелна по-скоро по неволя.

— Струва ми се, че чух нещо такова — призна лейди Ъмбър. За светска дама няма по-голям грях от това да признае, че не е в течение на последните слухове. — Вярно, че Ъндърууд и Лаймхаус наистина се сближиха от известно време насам.

— Интересно, дали лорд Ъндърууд знае? — попита джентълменът.

— Това е лорд Стивън, мъжа ми — представи го лейди Ъмбър като си спомни, че той и Амалия още не се познават. — Според мен, лорд Ъндърууд напълно разчита на благоразумието на жена си.

— На грозотата й, искаш да кажеш — отзова се мъжът й, разглеждайки брилянта на гърдите на Амалия. — А на вас не ви липсва смелост, милейди!

— В какъв смисъл? — предпазливо се осведоми Амалия.

— Това е „Принцеса“, нали? Прекрасен брилянт, но има един недостатък: носи нещастие на собственика си.

— Но какво говорите! — извика Амалия. Хвърляйки крадешком поглед към Арчи, тя забеляза, че той побледня и се смути.

— Първо е принадлежал на някой си Крафт, но той неочаквано се разорил и бил принуден да продаде камъка на херцог Олдкасъл, бащата на вашия мъж, милейди. Той пък, доколкото ми е известно, го е подарил на жена си, която скоро след това е умряла от туберкулоза. Камъкът премина у единствената й дъщеря, която след кратко време се самоуби. Всички бяхме просто шокирани от това ужасно произшествие! След смъртта й камъкът се върна при баща й, стария херцог. И какво? Той внезапно умря от апоплектичен удар. Най-големият му син, не вярвайки в прокобата на камъка, го подари на жена си. Нали чухте какво се случи с тях? Удавиха се по време на медения си месец.

Лорд Ъмбър въздъхна и сви рамене:

— Но това още не е краят.

— Наистина?

— А Арчи нищо ли не ви е разказвал? За пожара, например? Или за дървото?

— Какво дърво? — попита Амалия.

— Преди месец — неохотно рече Арчи — се запали крилото на замъка. Едва успяхме да го угасим. Една седмица след това мълния удари вековния дъб край замъка, наложи се да го отсечем.

— Ето такива неща — лорд Ъмбър изпитателно погледна Амалия. — Наистина, милейди, вие сте много, много храбра жена!

— Не — отвърна Амалия, успяла да удържи усмивката на устата си, — просто не съм суеверна.

— Стивън — намеси се лейди Ъмбър, — не плаши херцогинята.

— Не е толкова лесно да бъда изплашена — отбеляза Амалия, сега вече без всякаква усмивка.

— Разбирам ви — важно рече лорд Ъмбър. — Вие носите със себе си талисман!

— Сериозно — каза лейди Ъмбър, — всички в Лондон вярват, че върху този камък лежи проклятие.

„Проклятие?“ Ами да, проклятие. Значи, ето за какво е ставало дума в писмото, намерено в стаята й! „Щастливи сме като никога“ — а скоро след това вече ги е нямало. Амалия почувства как тръпки я побиха. Тя погледна „Принцеса“ — беше блестяща, люлякова, възхитителна. Такъв камък и да носи нещастие? Глупости!

— Има само две проклятия, в които вярвам: бедността и болестите — рече тя. — Даже и в този момент гръм да ме удари, няма да променя мнението си.

— Какво пък, вие си знаете — замислено промълви лейди Ъмбър. — Но помнете, че сме ви предупредили!

В друг ъгъл на гостната двама души нито за миг не сваляха очи от херцогинята.

— Принцът я гледа — каза Лаймхаус.

— С принца е лейди Х. — отбеляза Ъндърууд. — Тя със сигурност няма да му позволи да прави глупости.

— Прикрепихте ли към нея надеждни хора? — попита оръдейният баронет.

— Джоунс, О’Брайън, Мълиган и Райли следят нея и готвача й денем и нощем.

— И какво?

— Нищо. Била е в посолството, била е у мадам Шаплен. Готвачът не се е отделял от кухнята.

— Дали да не се опитаме да го подкупим?

— За какво? Какво може да знае някакъв си жалък готвач? Менюто на утрешния обяд?

Негърът зад колоната, който слушаше целия разговор, се ухили. Прословутите Джоунс, О’Брайън и Ко бяха рядко ненаблюдателни и напълно лишени от въображение, иначе щяха да знаят какви чудеса е способна да сътвори прогорена коркова тапа, да не говорим пък за обикновената женска рокля и добре подбраната перука.

Вчера Амалия беше извикала Франсоа и го беше попитала:

— Мой Франсоа, способен ли си на подвиг заради мен?

— О! Трябва да заколя някого ли, мадам?

— Нищо подобно Франсоа! Трябва да ми намериш образци от почерците на лейди Джейн Ъндърууд и на Лаймхаус, а също така и хартията, която той обикновено ползва за писане. За днес, общо взето, това е всичко, но има едно „но“: край имението неотлъчно дежурят две карети, една пред парадния вход, друга пред черния. Изглежда, че ни следят.

— Може ли леко да ги зашеметя, мадам?

— Не, не, Франсоа, никакво насилие. Чуй какво измислих.

Вечерта агент Райли видя как на черния вход се появи перачка с кошница мръсно пране на главата. Поклащайки бедра, тя тръгна нагоре по улицата.

— Това се казва кукличка — въздъхна Райли.

„Кукличката“, която всъщност беше преоблечения Франсоа, се отправи към малък пансион, който държеше негова съотечественица, притежаваща две достойнства: когато трябваше, ставаше сляпа и глуха. Франсоа нае стая от нея, извади от кошницата някакви подозрителни приспособления и зачака нощта, оползотворявайки времето си с изучаване на подробна карта на Лондон.

През нощта той проникна в къщата на лорд и лейди Ъндърууд, където се сприятели с три симпатични кучета, които стопаните им, кой знае защо, смятаха за зли. След Ъндъруудови той посети Лаймхаус, който опъна нервите на Франсоа с това, че се прибра посред нощ, разбуди слугите и дълго им крещя. На Франсоа му се наложи да изслуша всичко това, легнал под кревата, изпод който успя да се измъкне чак когато Лаймхаус вече беше заспал.

— Той хъркаше като слон, мадам! — доложи Франсоа на господарката си. — Не, даже като стадо слонове!

На сутринта заменилият Райли Джоунс забеляза къдрав негър с малък куфар да влиза в имението. Негърът се промъкна в стаята на Франсоа, изми грима от лицето и ръцете си и се яви пред ясните очи на херцогиня Олдкасъл.

— Много добре — похвали действията на помощника си Амалия. — Вечерта трябва да подхвърлиш бележката, която ще ти дам, в джоба на Лаймхаус преди кралицата да го приеме. Предполагам, че е подготвил писмен доклад, така че бележката трябва да се озове в същия джоб като доклада.

Като изучи почерка на лейди Ъндърууд, тя написа на розово листче следното трогателно послание: „О, Джордж! Вие съвсем ме забравихте! Как можахте? Навеки ваша, с разбито сърце“.

— Ако много ни провърви — продължи Амалия, докато даваше бележката на Франсоа, — Ъндърууд ще я види и може би ще започне да подозира нещо.

— Ами Лаймхаус? — попита Франсоа. — Няма ли да се досети, че бележката е фалшива?

— Той със сигурност получава такива бележки с дузини — усмихна се Амалия, — как мислиш, ще тръгне ли по любовниците си да изяснява: „Скъпа, вие ли ми написахте това?“. А, освен това, много ти отива да си негър, в този образ ще дойдеш с нас при кралицата. Ако някои от слугите те заговори, ще заломотиш неразбрано. Не си длъжен да разбираш английски!

— Слушам, мадам!

От своя страна, Амалия направи всичко, за да изкара кралицата от равновесие през съдбоносната вечер: облече си разкошна рокля, призоваваше към война, игра лошо бридж и дрънка глупости. Съдейки по всичко, усилията й бяха дали плод.

Освен това, тя пусна две сплетни, целящи да унизят Ъндърууд. Защо точно две? Защото една версия на нещо, което се е случило, не е сплетня, а даденост. А на Амалия й трябваше именно сплетня. Съществуват две разновидности на сплетните: първата е правдоподобна лъжа, а втората е истина, обрасла с измислици. На Амалия, разбира се, й трябваше първата разновидност. Лъжата трябва да е именно обоснована, иначе никой няма да повярва в нея, а значи, че няма и да я повтори. Ако някой си Смит (или Иванов) е известен с това, че не близва и капка, безполезно е да говориш за него, че е алкохолик, но ако същият този Смит (Иванов) е в обтегнати отношения с жена си, никой не би се удивил, ако чуе, че той я побийва. Плашещата външност на лейди Ъндърууд изискваше особен подход към „производството“ на сплетнята за нея и именно затова Амалия веднага вкара два предлога за интереса на Лаймхаус. Лейди Ъмбър разказа чутото на дузина познати, а Уелският принц го разпространи след всички останали. Когато тази скучна вечер най-после свърши и гостите получиха височайше позволение да си тръгнат, Амалия с удовлетворение констатира, че е направила всичко, което е могла, и най-важното — че усилията й са донесли определени плодове.

В каретата Арчи мълчеше. На Амалия също не й беше до разговори и тя замислено поглаждаше с пръст безценната „Принцеса“, която искреше в сумрака.

Негърът-слуга отвори вратичката на каретата и помогна на Амалия да слезе, а после изчезна. Възможно беше да се е разтворил в царящата наоколо тъмнина.

— Арчи — каза Амалия с упрек, когато вратите на Парк Лейн се затвориха зад тях, — вие сте зловредно човече! Нарочно ли ми дадохте „Принцеса“, като се надявахте, че ще ми е случи нещастие и ще се удавя? Мен вече са се опитвали да ме давят^[2], така че запомнете: няма да ви се получи!

— Има си хас — отвърна херцогът с обиден тон, — на когото е писано да го обесят, той няма да се удави!

— Господине — избухна Амалия, — ако не бях така добре възпитана, щях да ви ударя плесница! Но тъй като съм лейди до мозъка на костите си, ще постъпя по друг начин.

Херцогът бързо вдигна ръце към ушите си, но допусна грешка, защото Амалия с всичка сила заби коляното си в едно определено чувствително място. Арчи захриптя, сгъна се на две и се свлече на пода.

— Уилър! — спокойно повика Амалия. Уилър беше лакей на херцога по време на пребиваванията му в Лондон. — Елате да помогнете на Негова Светлост. Изглежда, че е получил епилептичен припадък.

— Идвам, милейди!

Но щом направи няколко крачки, Уилър спря и с изумление възкликна:

— Но, милейди, моят господар не страда от епилепсия!

Очите на Амалия светеха в златно.

— Тогава защо лежи на пода и хрипти? — язвително попита тя и, оставяйки сконфузеният лакей да размишлява над този въпрос, се прибра в стаята си.