Валерия Вербинина
В служба на Негово Величество (32)

Глава 31
разобличителна

— Значи, все пак се досетихте — тихо каза Беатрис Ъмбър.

— Да. Вашият баща е американец, а американците обикновено дават на децата си по две имена. Естествено, когато разбрах за някоя си Сара Б. Крафт, веднага си помислих за вас.

Амалия посочи покойника.

— А това, ако не греша, е вашият брат?

Беатрис отмести очи.

— Не грешите.

— Вие ли му наредихте да ме убие?

Лейди Ъмбър вдигна глава.

— Какво ви става? — макар и със закъснение, но тя се върна към привичния си образ на благородна лейди, принудена да се защитава от хвърлените върху нея гнусни клевети. — Забравяте с кого говорите!

— Напротив, много добре помня, че си имам работа с двулична особа, която иска на всяка цена да завладее скъпоценния камък, принадлежал на баща й. Знам всичко за вас, лейди Беатрис! Вие сте разпространявала нелепи слухове за това, че „Принцеса“ била носела нещастие. Вие сте се обърнала към мошеника Кардиф, за да устрои няколко нещастни случая, които да придадат на слуховете видима правдоподобност. Кой знае, може би са ви се сторили малко напразно изгорената къщичка и старото дърво, и сте се прицелили по-високо? А?

— Отхвърлям всичките ви обвинения!

— Засега знам само, че този човек е ваш брат и той се опитваше да ме убие.

— Не! Не! Хенри никога не би…

— О, вие можете да говорите всичко, което искате: вас ви нямаше там. Страхувахте се да се забъркате? Вие сте съучастница на убиец, ето какво сте!

— Аз ли? А вие тогава каква сте? Защо застреляхте бедния ми брат?

— Затова че искаше да ми размаже главата. Според мен, това е много сериозна причина.

— Вие лъжете! Лъжете! — лейди Беатрис притисна длани до слепоочията си. — О, боже мой!

Зигзаг тихо заръмжа. Амалия ловко отскочи към стената.

— Лорд Стивън, каква изненада! Забелязах втората врата още когато влязох. Беше много любезно от ваша страна да се възползвате от нея. А сега свалете лопатата, която държите, че иначе ще реша, че сте се наели за градинар. Какво неприлично занятие за лорд!

Лорд Стивън Ъмбър, обзет от противоречиви чувства, все още стискаше вдигнатата лопата. „Ама че семейство“ — мина през главата на Амалия.

— Какво знае тя? — попита той жена си.

— Всичко — отвърна Беатрис с треперещ глас. — Знае името ми, знае за Кардиф, знае за Хенри. И си е набила в главата, че сме искали да я убием, представи си!

— По дяволите! — свали лопатата Стивън. — Добре. Да поговорим спокойно, херцогиньо.

Той се обърна към жена си.

— Тази работа с диаманта от самото начало си беше пълна глупост. Можех да ти купя куп други, не по-лоши от него. Защо, защо не ме послуша?

— Татко толкова го харесваше… — тихо рече Беатрис. — Баща ми беше много добър човек. Исках да върна диаманта в негова памет. Мислех, че щеше да му бъде приятно. Когато се върнах в Англия, първото нещо, което направих, беше да купя старата къща, в която бяхме живели.

Амалия застена мислено. Дявол да го вземе, как не се беше сетила да направи по-подробни справки!

— После си спомних за „Принцеса“. Исках да я купя, но собственикът й, братът на сегашния херцог, не беше съгласен да ми я продаде. Стивън предложи да наемем крадци, за да откраднем камъка, но аз не пожелах да действаме по такъв начин. После собственикът се удави и ние решихме да го завладеем с хитрост. Пуснахме слух… Кардиф нае човек, който да организира няколко безобидни произшествия, които да уплашат собственика му. Но не сме си и помисляли да ви убиваме!

Амалия се престори, че напрегнато размишлява.

— Защо да ви вярвам?

Беатрис сви рамене. Тя изглеждаше стара, уморена и повехнала.

— Не зная. Появата на Хенри тук беше за нас като гръм от ясно небе. Бях загубила следите му преди няколко години, още когато живеехме в Канада. Той беше заявил, че заминава да си търси късмета из тропиците и оттогава от него нямаше ни вест, ни кост. Когато го срещнах тук, бях поразена. Казах на Стивън, че човекът, който се нарича Хенри Брайс, е мой брат. Понякога Хенри вземаше от мен пари назаем, но не много. Говореше, че скоро ще стане много богат. Годеницата му ми харесваше — скромно, мило момиче. Повярвайте, ако се бяха оженили, нямаше да ги оставя. Онази вечер Стивън отиде за ветеринар — два от нашите коне не бяха добре, а те струват много пари. Той препускал с всички сили и изведнъж видял човек, който се олюлявал по пътя. Стивън едва успял да спре.

— Беше Хенри — добави мрачно Стивън Ъмбър. — Исках да го откарам при лекар, но той ми забрани. Не знаех какво да правя. Видях, че е тежко ранен, и го закарах вкъщи. Исках все пак да повикаме лекар, но той умря буквално след пет минути. Беатрис остана с него, а аз отново се отправих към ветеринаря — нали предишния път така и не бях стигнал до него. И чак когато видях вашата карета, дървото и триона край него, разбрах какво е станало. Докарах ветеринаря, оставих го в конюшнята и се качих да разкажа на Беатрис. Не знаехме как да постъпим. В имението имаше гости, за сутринта беше организиран лов… Тогава го пренесохме тук, в плевнята, и го заровихме. Повтарям: изобщо не знаем за какво му е притрябвало да ви убива.

— Е, тази загадка поне е лесна за разрешаване — възрази Амалия. — Ако херцог и херцогиня Олдкасъл умрат без да оставят потомство от мъжки пол, Брус, а заедно с него и сестра му Мери Невил, ще станат много богати, а Мери Невил е годеница на брат ви. Именно на това е разчитал мистър Брайс… извинете, мистър Крафт… когато е говорел за парите, които всеки момент ще получи.

— Ужасно! — простена Беатрис. — Хенри винаги е бил малко лекомислен, но не беше убиец! Брат ми просто не беше такъв човек! Това е абсурд, не мога да повярвам!

— Именно, мадам, абсурд — рече Амалия. — Роднините на престъпника вечно се мъчат да ни уверят, че убиецът, мошеникът, изпеченият мерзавец е просто ангел, само дето вие не го забелязвате. Вашият брат не е човек, а труп… който вие временно сте заровили в изоставена плевня. Каква трогателна проява на сестринска обич, не мислите ли?

Жилата на слепоочието на Стивън Ъмбър затрепери.

— Престанете да провокирате жена ми! — засъска той, пребледнявайки. — А вие самата каква сте? Застреляла сте бедничкия, когато не е можел да се защитава…

— Така съм устроена — отвърна безгрижно Амалия. — Не обичам, когато ми падат дървета на главата. Така човек може и да се удари.

Иронията й само разпали още повече лорд Стивън.

— Някаква си кариеристка, която си пъха носа навсякъде… Нахалница!

— Сами сте си виновни — отсече Амалия, придържайки за нашийника Зигзаг, който се опитваше да впие зъби в бедрото на благородния лорд. — Не е трябвало да криете трупа. Допуснали сте грешка. И изобщо, вие сте идиот, милорд. Цялата история с проклятието върху камъка е просто смехотворна. Сега ще ви се наложи да се обяснявате пред съдебния лекар, съдията и не знам още кого. Да вървим, Зигзаг.

Амалия тръгна към вратата.

— Къде? — викна лорд Стивън. — Не, вие няма да си тръгнете просто така! Трябва да ни дадете дума, че на никого няма да разкажете за случилото се!

— Стивън, Стивън! — замоли се Беатрис. — Остави я на мира. Нека си върви!

— Не, ти не разбираш! Ще стане грандиозен скандал! Не мога да допусна това.

Той вдигна лопатата. Блясъкът в очите му никак не се хареса на Амалия.

— Дявол да го вземе, колко интересно! — звънна зад лорд Ъмбър глас с най-чист оксфордски акцент. — Направо като в театър!

Лорд Стивън отпусна пръсти и изтърва лопатата. Зигзаг доволно излая. Ужасена, Беатрис вдигна ръка към устата си.

— Володя, вие ли сте? — плахо попита Амалия.

— Аз, кой друг? — отзова се князът.

Стивън Ъмбър направи крачка напред.

— Така, лорд Ъмбър… — изкомандва Арчи, излизайки от сенките, — я отстъпете от жена ми!

След това той скочи към Амалия и я погледна в очите.

— Амалия, цяла ли сте? Всичко наред ли е?

Беатрис Крафт, същата още и Ъмбър, се спусна към мъжа си и зарида.

— А, проклятие! — завика Владимир Лвович. Той се препъна в сумрака и едва не падна в дупката. — Тук има труп!

— Това е Хенри Брайс — рече Амалия. — По-точно, Хенри Крафт, братът на лейди Ъмбър.

— Хубава работа… — промърмори Арчи.

— Да поменем Хенри Какъвто-и-да-е-там — благодушно изрече князът и допря устни към гърлото на бутилката. Разнесе се изразително бълбукане.

— Володя! — опомни се Амалия. — Незабавно прекратете!

— Нали човек трябва да се порадва с нещо — отвърна безгрижно Владимир Лвович. — А ние си мислехме, че сте в опасност!

Амалия се усмихна, незабелязано скривайки револвера си.

— Дойдохте точно навреме. Всъщност, лейди Ъмбър, нали няма да ви затрудни да извикате полиция?

 

 

Тримата заедно излязоха от плевнята и Амалия, присядайки около оградата, разказа какво беше успяла да узнае от Беатрис Ъмбър.

Владимир Лвович допи бутилката и с широк замах я захвърли на поне петдесет стъпки.

— Ако бях с вас — заяви той, — такова нещо никога нямаше да ви се случи.

Амалия не започна да го разубеждава.

— Ето го и констабъл Уолтърс — каза Арчи. — Бас държа, че ще се чувства неудобно да разпитва Ъмбърови.

Ако избързаме напред, ще отбележим, че херцогът се оказа напълно прав.

— А как изобщо успяхте да намерите трупа? — попита Арчи.

Амалия даде изчерпателни обяснения.

Двама слуги изнесоха тялото от плевнята и го положиха на тревата. Наоколо веднага започнаха да се събират любопитни. Лорд и лейди Ъмбър се скриха от хорските очи в замъка. Беатрис хлипаше, Стивън се стараеше да изглежда невъзмутим, но не му се получаваше.

— Можем да си ходим — плахо отбеляза Арчи.

— Не сега — рече Амалия.

— Така ли? — Арчи смутено се почеса по носа. — А какво чакаме?

— И аз не зная — отвърна Амалия. — Но трябва да се случи нещо.

Покриха трупа с парче платно. Дойде доктор Арлингтън и след бегъл оглед констатира, че смъртта е настъпила от три огнестрелни рани в корема. Уолтърс отида в замъка да разпитва собствениците му. Хора идваха, отиваха си, показваха си с пръст лежащия труп, обсъждаха, обменяха си догадки и с любопитство поглеждаха към Амалия и нейните кавалери. После се появи викарият Морис. Той погледна мъртвеца и въздъхна.

— Печално, много печално! Кой би могъл да си помисли! Такъв достоен наглед млад човек!

Гостите на Ъмбърови се върнаха от лов и бяха потресени от вестта за това, че в имението е намерен труп. Болшинството от тях веднага почувства досада от това, че не се намира на някое друго място, което не претендира за филиал на мавзолей.

Най-сетне Амалия видя това, по-точно тази, чието пристигане така дълго очакваше. Мери Невил вървеше по пътя със стремителна крачка. Лицето й беше като застинало и Етел Стърлинг едва успяваше да я настигне.

— Скъпа, моля ви! Скъпа, недейте!

Мери хвърли невиждащ поглед на братовчед си и Амалия, приближи се към тялото и отметна прикриващото го платно. Етел Стърлинг изпищя и отскочи встрани.

— О, боже! Боже!

— Това е Хенри — каза Мери с немощен глас, — а аз мислех, че са ме излъгали. Какво се е случило?

— Оная вечер — спокойно отвърна Амалия — мистър Хенри — всъщност, фамилията му изобщо не е Брайс, а Крафт — срязал едно дърво с такъв разчет, че то да падне върху каретата, с която пътувах аз. Когато все пак се измъкнах от нея, той дойде да ме довърши и аз го застрелях.

— Хенри Крафт! — като насън повтори Мери.

— Да. И, според мен, вие имате честта да познавате сестра му. Тя се казва Беатрис Ъмбър, но всъщност е Сара Беатрис Крафт. Именно тя е скрила тялото.

Горчив смях се изтръгна от Мери.

— Поредните мошеници! Какво път, това трябваше да се очаква. Да вървим, Етел!

Тя се обърна и закрачи обратно. Етел Стърлинг заситни след нея, машинално поправяйки косите си.

На Мери Невил определено не й вървеше. Вечно й се падаха многодетни бащи, двуженци и, както самата тя се изрази, мошеници.

— Жалко — мрачно каза Арчи, когато се връщаха обратно в Олдкасъл.

— Кое е жалко, Арчи?

— Че Хенри Брайс вече няма да проговори. Жалко, че няма да мога да я привлека към отговорност. Та нали тя му е била съучастница, това е очевидно. Сигурно тя се е опитала да ме отрови.

— Има си хас — потвърди великият княз, — отровата си е чисто женско оръжие!

Амалия можеше да им разкаже множество истории, в които отровителите бяха мъже, но не го направи.

— Всъщност — изведнъж се сепна тя, — къде е Франсоа? Мислех, че трябва да е с вас.

Мъжете се спогледаха.

— Франсоа?

— А, Франсоа! Представете си, Амалия, той не искаше да ни каже накъде сте се отправила и се наложи малко да го подуша, за да си спомни.

— Володя — попита обезпокоена Амалия, — надявам се, че не сте го убил?

— Аз ли? Не. Братовчедът не ми даде.

— Слава богу. А как Франсоа ви е казал накъде съм тръгнала? Та той не знаеше!

Владимир Лвович дълбоко въздъхна.

— Виждате ли, Амалия Константиновна — рече той, — има аргументи, които карат човек да си спомни даже това, което не знае!

— Вие ме плашите, Володя!

— Понякога и аз се плаша от себе си, Амалия!

— Милейди — намеси се Арчи, — престанете да флиртувате с братовчед ми. Иначе ще ми се наложи да го извикам на дуел!

И околността се огласи от дружен смях.