Валерия Вербинина
В служба на Негово Величество (22)

Глава 21
в която Амалия се оказва в деликатна ситуация

— Франсоа! Утре заминавам за Лондон.

Готвачът-мошеник, който чародействаше над тенджера, в която нещо пухтеше и бълбукаше, трепна и едва не изпусна черпака вътре.

— И много добре ще направите, мадам! Открихте ли нещо?

— Мисля, че да.

— Аз идвам с вас? — Франсоа започна да сваля престилката си.

— Не, Франсоа, ти трябва да останеш и да наглеждаш Арчи.

— Длъжен съм да отбележа, мадам…

— Да?

— Негова Светлост едва ли ще бъде във възторг от това! Може би все пак е по-добре да ви придружа?

— Не, Франсоа, ще се справя сама, а твоето присъствие тук е жизненонеобходимо. Виждаш ли, никак не съм сигурна, че покушенията над Арчи са приключили. За всеки случай ти оставям моето ковчеже с подробни инструкции как да го използваш. И се постарай да не оставяш херцога сам, естествено.

Франсоа тихо въздъхна.

— Длъжен съм да отбележа, че твърде много се грижите за него — обяви той с прискърбен тон. — Така лесно може да го разглезите.

— Така ли? — изненада се Амалия. — Сигурно си прав. Той е толкова смешен и наивен! Ще ми бъде неприятно, ако с него се случи нещо.

— Тя е неравнодушна към него — каза си Франсоа, щом неговата госпожа изпърха от кухнята, оставяйки след себе си тънък парфюмен аромат на момина сълза. — Дявол да го вземе!

И той с удвоена енергия забърка в чудодейната тенджера, откъде незабавно се разнесе гъста пара.

Амалия отиде да види съпруга си. Той лежеше, завит с одеяло до самия нос, а при нейната поява издърпа одеялото още по-нагоре.

— Арчи — каза Амалия, — спешно трябва да замина за няколко дни.

Херцог Олдкасъл отвори очи, погледна Амалия и отново отпусна клепачи.

— Арчи, лошо ли ви е?

Амалия се приближи и сложи ръка на челото му.

— Не ме опипвайте — замрънка херцогът изпод одеялото. — В края на краищата, аз да не съм кокошка? — той измъкна едната си ръка и недоволно се почеса по носа. — Изобщо, всичко, което се случва с мен от женитбата насам, е отвратително. Просто отвратително! И къде ще ходите, ако мога да знам?

— В Лондон — отвърна Амалия, чието търпение наистина нямаше граници.

— В Лондон? — нервно изхъмка Арчи. — Да навестите братовчед ми?

— Какъв братовчед? — озадачено попита Амалия.

— Ами Уелския принц, разбира се. Вие да не мислите, че съм напълно сляп?

— Скъпи Арчи — промълви Амалия, сподавяйки неволната си усмивка, — не бих ви сменила и за английския крал.

— Голямо утешение, няма що… — просъска Арчи. — И не ме гледайте така, че получавам колики.

Амалия не издържа и избухна в смях.

— Какво толкова смешно казах? Ето, гледайте всички, полюбувайте се! На мъжа му е зле, а жена му се смее. Кошмар!

— Скъпи Арчи — каза Амалия, бършейки избилите й от смеха сълзи, — не ми обръщайте внимание. Скоро ще се върна. Дръжте се добре, по-малко се движете и за всичко слушайте Роджърс. Бъдете добричък и няма да съжалявате.

Тя го целуна по бузата, подпъхна му одеялото като на дете и се плъзна към вратата.

— Къде ще се установите в Лондон? — внезапно попита херцогът.

— Сигурно в някой хотел.

— Как ли пък не! Вървете в моята къща, само кажете на Роджърс да пусна навреме телеграма, за да може, когато пристигнете, всичко да бъде готово.

— Арчи, вие сте просто прелест! Ей богу, даже не ми се иска да се разделям с вас.

— Вървете си, оставете ме на мира! — завика Арчи изпод одеялото и се обърна към стената.

Оставаше само да бъдат дадени указания на стария слуга.

— Роджърс — каза му Амалия, — херцогът почива. Никакви писма, посещения, гости, разходки — нищо, което би могло да го измори. Аз заминавам за три дни. Ако нещо се случи, телефонирайте ми в къщата в Лондон. Херцогът е на диета, храната му ще приготвя Франсоа, и нищо друго не му давайте. Може да пускате при него само доктор Арлингтън и никой друг. Разбрахте ли?

— Да, милейди!

— Ако изведнъж се появи братовчедът Брус с молба за пари, отпратете го. Ако дотича братовчедката Мери по неглиже и завика, че имението им е изгоряло до основи и вие сте длъжен да я пуснете да пренощува, защото навън има буря и е четиридесет градуса под нулата, изпратете я в най-близкия хотел. На това, Роджърс, настоявам особено.

— Да, милейди — след известно колебание каза икономът.

 

 

В неделя Амалия пристигна в Лондон. Още от първото вестникарче тя купи купчина Ъндъруудови вестници и, без да сваля ръкавиците си, пробяга с очи по заглавията им. В тях се разказваше за всичко, но не и за война, и Амалия въздъхна с облекчение.

На гарата я чакаше карета с герба на херцога на вратите, тя седна в нея и се отправи към имението на Парк Лейн. Щом се наобядва, Амалия поръча на момчето, което разнасяше бележки, да отнесе нейната визитна картичка на мистър Николас Станхоуп и да му предаде, че тя ще го очаква тази вечер.

Николас Станхоуп някога беше служил като детектив в Скотланд Ярд. За своя беда, той беше твърде добър детектив и веднъж, когато прекалено усърдно се беше заел с разследването на едно мръсно дело, косвено засягащо един влиятелен министър, питаещ осъдителна любов към млади момчета, бързо се бяха опитали да го сложат на място. Станхоуп обаче предпочете да не се съобрази с предупреждението и тогава срещу него пуснаха в ход обвинение за подкуп. Той беше принуден да си подаде оставката. Макар че не работеше вече няколко години, знанията, натрупани по време на службата му в полицията, не бяха загубени, и от време на време той оказваше частни услуги, касаещи разследвания или събиране на информация. Именно затова Амалия се беше обърнала към него.

Станхоуп се яви точно в пет, както беше уговорено. Пред Амалия стоеше нисък набит човек с неизразително лице, украсено с приличащи на четчици редки червеникави мустаци и дълбоко хлътнали светли очи, които притежаваха една забележителна способност: те ту изглеждаха напълно незабележителни за флегматичен джентълмен на средна възраст, ту се преобразяваха в два остри свредела, пронизващи събеседника едва ли не докрай. Гънките на шията надвисваха над яката на Станхоуп, навявайки на мисълта за бърни на булдог.

Станхоуп целуна ръка на Амалия, заяви, че няма да откаже чай, тъй като файф-о-клок е нещо свято. Амалия се съгласи и чаят беше сервиран незабавно.

— Чух, че един младеж от едно особено ведомство се бил отправил на небесата — като че ли между другото отбеляза Станхоуп.

Той наистина беше осведомен за всичко, което ставаше наоколо, и това се хареса на Амалия.

— И какво се говори за това? — попита тя.

— Че е възможно твърде добре да си е вършил работата. Освен това, началниците му чули, че някой бил ял не каквото трябва — отвърна Станхоуп, блажено примижавайки от огъня в камината като някой доволен и сит котарак. — Докторът — струва ми се, че се казва Арлингтън? — бил толкова разтревожен, че веднага отишъл при своя стар приятел съдията, за да му поиска съвет, и в резултат за тази работа се е разчуло.

— В нея има и нещо още по-интересно — отбеляза Амалия.

— Какво?

Амалия му разказа за желязното хвърчило, подпалената къщичка на пазача и как са нахранили коня на херцога с татул, за да инсценират нещастен случай.

— Хм — каза замислено Станхоуп. — Любопитно. Вие искате аз да започна разследване?

— Не съвсем. Нужни са ми сведения за бившия собственик на „Принцеса“ и още нещо за конкретен човек по една интересуваща ме тема.

Те си допиха чая и Станхоуп си тръгна с повече от солидно възнаграждение в джоба. Той обеща, че ще преобърне Лондон надолу с главата, но ще разузнае всичко възможно към вторник вечерта.

В понеделник Амалия отиде в посолството при Голицин.

— Е, майчице, изненадахте ни вие — посрещна я със смях старият княз. — Видяхте ли вестниците?

Амалия не отрече.

— Поразително! Баронетът ходи зъл и начумерен като облак. Искал да се види с Ъндърууд, но оня категорично отказал. Бил зает, видите ли. Говори се, че между тях назрява голям скандал! Техният човек трябваше да произнесе в Камарата на общините голяма възпламеняваща реч, призоваваща към война, но се е отказал да говори без поддръжката на Ъндърууд. Премиер-министърът, изглежда, също е склонен към мирно разрешаване на проблема — той е човек предпазлив, седем пъти отмерва, а после… не отрязва, хе-хе! Във всеки случай, изглежда, че война няма да има. Но как успяхте?

Амалия се усмихна.

— Малко психология — отвърна тя — и много, много късмет.

— Хм! — обезкуражено поклати глава Голицин. — А вие, госпожо, сте мнооого опасна жена, както виждам. Да, много опасна. Не се ли боите, че оня джентълмен, Райли, могат да го припишат на вас?

— Не съм го убивала.

— Наистина ли? — позволи си да се усъмни Негово Превъзходителство.

— Да. Но ще открия кой го е направил.

— Желая ви всякакви успехи, Амалия Константиновна. Не желаете ли да погледнете картините, които неотдавна придобих за имението си? Любопитни, знаете ли, творения. Ромни, Джорджоне…

— О, с удоволствие!

Амалия похвали Ромни, отдаде дължимото на Джорджоне и едновременно с това на ловкостта, с която на ненадминатия Голицин се беше удало да придобие тези шедьоври на цена много по-ниска от реалната им стойност.

Тя се връщаше от посолството, без да подозира каква изненада й предстои.

Щом Амалия влезе в хола на градското имение, срещу нея се хвърли джентълмен на около двадесет и пет години в безупречен сив костюм, накривен цилиндър и сиви ръкавици, в които се кипреше скъп бастун с връх от слонова кост. Лакеят се опита да удържи посетителя, но той го отблъсна и то така, че бедният лакей една не падна.

Като видя лицето под цилиндъра, Амалия неволно направи крачка назад.

— Володя!

— Изменница! — мълвеше през зъби великият княз (защото това беше именно той). — Красива, както винаги… И дори повече! — добави той, оглеждайки роклята на Амалия в цвят mauve^[1].

Както със сигурност проницателният читател вече се е досетил, слуховете за това, че баронеса Корф е покорила сърцето на великия княз, за което се споменаваше в самото начало на това правдиво повествование, съвсем не бяха безпочвени. Даже съвсем напротив — те отговаряха на истината.

Великият княз Владимир Лвович беше висок, строен, умопомрачително красив и с наистина бесен нрав. Това беше човек, на когото всичко е позволено и който всичко си позволява. Той можеше с кралски жест да хвърли сто рубли на просяк, да набие с пръчка корумпиран губернатор, да прелъсти института за благородни девици в Смолни в пълния му състав и да изяде жива мечката от Санкт Петербургския зоопарк. За неговите карети, костюми, жени, пиянски свади, дуели, приятели и неприятели се носеха легенди. Щом научеше за поредното изпълнение на своя роднина, господарят император Александър Александрович обикновено само свиваше рамене и казваше:

— Е, Володя пак е направил пакост!

Пакостникът го викаха при императора, караха му се, съветваха го, призоваваха го да се вразуми и го плашеха с монаршеския гняв. Пакостникът стоеше, свел небесносините си очи, въздишаше, разкайваше се и се кълнеше, че повече няма да прави така.

Естествено, на следващия ден или даже още по-рано всичко започваше отначало. Неведнъж и не два пъти Александър, изкаран извън нерви от поведението на своя родственик, заплашваше да се разправи с него, но за Владимир Лвович винаги се намираха такива застъпници и особено застъпнички, че на императора не му оставаше нищо друго, освен да отстъпи и да махне с ръка. Защото, макар че Владимир Лвович обожаваха всички — от уличните момчета, за които той се явяваше въплъщение на истинския руски господар, до читателите на булевардните вестничета, за които неговите похождения бяха като мечта за това какви искаха, но така и не се осмеляваха да бъдат — най-много го обичаха жените и за един негов поглед те бяха готови на всичко. Оперната дива Мария М., когато беше чула, че князът предпочита блондинки, беше решила да изсветли косите си, дадени й от природата черни като въглени. Уви, в резултат бедничката просто беше останала без коса. Друга дама, за да добие благоволението на красивия княз, беше отслабнала наполовина, трета… Впрочем, всички ние и без това знаем на какво са способни жените заради своята любов.

Накратко, князът се къпеше във всеобщо обожание и щеше да си живее щастливо, ако в един прекрасен ден не беше срещнал Амалия. Князът реши, че това цвете ще бъде достойно украшение за неговата колекция и започна да обсажда обекта по всички любовно-стратегически правила. Ако не й пя серенади под луната, то беше само защото бяха излезли от мода. Всичко останало беше пуснато в ход: ласкателства, скъпи подаръци, покани за театри, за балове, където се допускаха далеч не всички избрани, страстни писма, нежни писма, сладкодумни писма, заплашителни писма. Подаръците Амалия връщаше, комплиментите пропускаше покрай ушите си, на театри и балове не ходеше, а писмата връщаше неразпечатани. Князът започна да вехне, да пише стихове и сам не усети как се влюби. Именно тогава беше развален годежът му с пруската принцеса, което вдигна немалко шум в обществото. Князът май бил обявил без заобикалки на годеницата си: „Вие ми омръзнахте“, скочил на коня си и бил готов. Всъщност той беше хванал принцесата за брадичката, беше обърнал лицето й, неособено блестящо с красота, към светлината и замислено беше произнесъл на безупречен немски:

— Скъпа! Колко щастлив щях да бъда, ако изобщо не се бяхте раждала!

Принцесата се беше обляла в сълзи и беше ударила плесница на годеника си. Владимир Лвович философски беше свил рамене, беше се качил на влака и си беше заминал.

— Е, направил е пакост и това е! — бяха първите думи на Неговото Императорско Величество, когато узна за нечуваното оскърбление.

Но на Владимир Лвович и този път му се размина. Както винаги, впрочем. Вярно, сплетниците твърдяха, че след разрива с принцесата той май е зачестил с посещенията си в градската къща на баронесата, която започна да се отнася към него по-благосклонно отпреди, но колко по-благосклонно си оставаше тайна. Впрочем, трябва да се каже, че в последно време князът беше станал донякъде по-сдържан. Той беше научил полски, за да разположи към себе си майката на баронесата, която едва ли не единствена от цялото женско население на Земята не можеше да го понася, и беше прекратил своите гуляи, завършващи с шумни буйства. Когато един мъж счита за нужно да се измени толкова, той е в правото си да очаква взаимност от жената, заради която се прави всичко това, и затова не беше удивително, че появата на княза в Лондон хвърли обикновено хладнокръвната Амалия в състояние, близко до паниката.

— Как се озовахте тук? — попита тя, щом се овладя малко.

— Заминах без разрешение от императора! — прозвуча отговорът. А трябва да се каже, че всеки велик княз, преди да отпътува зад граница, е трябваше първо да получи разрешение от царя, и неподчинението заплашваше непокорния с огромни неприятности.

— Радвам се да ви видя, Володя — отрони Амалия, трескаво мислейки какво още да каже така, че да не прозвучи фалшиво. По очите на княза тя виждаше, че той е настроен решително, а това означаваше, че не няма да е склонен да възприеме каквито и да било оправдания.

— Истина ли е? — попита направо великият княз. — Истина ли е, че сте се омъжила?

— Това беше принудителна мярка — бързо отговори Амалия. — Чуйте, Володя…

Но великият княз определено не беше разположен да слуша нищо.

— Госпожо! — извика той със сърцераздирателен глас. — Вие изменихте на родината, но това е само половин беда. Вие изменихте на мен! Вие предпочетохте пред мен онзи смотаняк Арчи Невил, моя роднина, дяволите да го вземат! И сега аз ви казвам: всичко между нас е свършено!

— Изменила съм на родината? — порази се Амалия. — Кой ви е казал такова нещо?

— Императорът, разбира се! Но на мен ми е все едно. Аз ви зачеркнах от сърцето си! Сбогом, госпожо!

И, стисвайки по-здраво бастуна си, великият княз се обърна на токовете си и закрачи към изхода.

Вероятно, той предполагаше, че Амалия ще рухне като подкосена от неговите думи. Но грешеше.