Валерия Вербинина
В служба на Негово Величество (24)

Глава 23
в която Амалия събира частите от главоблъсканицата и получава твърде любопитна картина

След скарването с великия княз Амалия почувства непреодолимо желание незабавно да пийне нещо, което с нея се случваше изключително рядко. Тя нареди да й донесат половин бутилка червено вино, седна с висок бокал в ръка край пламтящата камина и се опита да подреди чувствата си.

Разбира се, беше й неприятно, както щеше да бъде неприятно и на всяка друга жена, че нейният поклонник, на когото тя отговаряше с взаимност, й е направил такава — напълно в еснафски стил! — сцена. В края на краищата, тя даже не му беше жена и не правеше никакви усилия, за да стане такава. Тя не искаше от него нито безусловна вярност, нито клетви във вечна любов, които са така нужни на толкова много жени. Напълно я устройваше това, че той просто присъства в живота й, и тя изобщо не се заблуждаваше по негов адрес. Приемаше го такъв, какъвто е — с капризите му, с изблиците му на гняв, с неочакваните му изпълнения, които тя намираше за детски, за разлика от него, който ги възприемаше като доказателства за това, че е мъж, а не някакъв си жалък слабак, хленчещ под чехъла на благоверната си. Амалия не се опитваше да го превъзпита, не му налагаше собствените си възгледи, не го тормозеше с упреци. В замяна на това тя имаше право да очаква същото и от него. Още в самото начало на отношенията им тя му беше дала да разбере, че не може да живее без своята работа и той, както й се струваше, се беше примирил с това. Освен това, Амалия с нейния трезв ум се отвращаваше от всякакви изяснявания на отношенията, от всички онези сцени на ревност, грандиозни скандали с истерии, кършене на пръсти и чупене на скъп порцелан. Та нали те все едно не водят до нищо! Амалия не можеше да се отърве от мисълта, че във всички крайни прояви на чувства има нещо неестествено, едновременно театрално и комично. Тя знаеше, че някои хора смятат, че караниците укрепват, закаляват любовта, но колкото и силно да сте привързани към даден човек, рано или късно ще ви омръзне да слушате от него оскърбления, които предизвикват у вас само раздразнение, гняв или откровена скука. Защото всеки от нас е така устроен, че обича различни хора в различни моменти от живота си, но цял живот обича само себе си, и когато нашето самолюбие страда от общуването даже със скъп за нас човек, на любовта в края на краищата й се налага да замълчи.

Амалия въздъхна и, поглеждайки бокала, отбеляза, че е празен. Тя се пресегна за бутилката, но в този миг в главата й се появи нова мисъл.

„А може би аз изобщо не го обичам?“

Та нали, откровено казано, тя беше останала почти равнодушна към това, че Владимир я беше нарекъл изменница. Ако поне малко държеше на него, то, разбира се, щеше да приеме думите му навътре; а между другото, ако анализираме, на нея не й даваше мира нещо съвсем друго — това, че император Александър като че ли бил казал, че тя е предала родината. Амалия познаваше императора лично от няколко години и не се съмняваше, че той е успял да я оцени по достойнство. Този, който познаваше Амалия така, както тя познаваше себе си, нито за миг не би повярвал, че тя е способна на предателство. Любопитно, кой би могъл да подхвърли на императора подобна идея?

И в този момент във въображението на Амалия изникна душицата Голицин, издухващ прашинките от новопридобитите си картини и статуи, почитателят на изкуството и известният колекционер. А нали колекционирането със сигурност иска много пари… Амалия отдавна я вълнуваше въпросът кой може да е издал тайната й мисия на британското контраразузнаване. Ако допуснем, че Багратионов беше казал истината и защо тя отива в Англия знаят само той и господарят, а в Англия, разбира се, и руският посланик (нали не можеха да не го поставят в известност), то се получава, че…

Получаваше се повече от логично и мнооого интересно. Ако Голицин по някакви причини работи за англичаните, то когато е разбрал, че не са успели да прехванат Амалия при пристигането й, е трябвало спешно да спасява престижа си, тъй като веднага е възниквал въпросът откъде са знаели за целите на идването й. Ето я и неговата версия за пред императора: ами ако тя самата им го е съобщила? В допълнение, странната й женитба му беше дала възможност да очерни баронесата в очите на ръководството й. Освен това, можел е да предположи, че в такъв случай нея ще я отзоват и тя няма да успее да завърши започнатото, което би било от полза за англичаните. И за този, който работи за тях. Ама че обрат, няма що!

— Ах, ти, Ваше Превъзходителство! — промърмори под нос Амалия и изруга първо на полски, а после на мускетарски френски.

Трябва да кажем, че крехката Амалия Константиновна умееше виртуозно да ругае на дузина езици. Разбира се, грубостта не отива на жена, особено ако е хубава, но какво да се прави, когато в живота има моменти, в които с изящна словесност човек не може по никакъв начин да изкаже това, което се е натрупало в душата му?

— Ако е Голицин — каза замислено Амалия, след като резервите от полски и две дузини варианти parbleu^[1] бяха изчерпани, — то… то просто не знам какво ще го направя!

И тъй като Амалия неотклонно се придържаше към правилото, че нито едно лошо дело не бива да остава ненаказано, би следвало Голицин спешно да пали свещи на всички светии, та дано го постигне най-лекото от всички наказания.

Щом се успокои по въпроса кой би могъл да я предаде в Лондон, Амалия отново се замисли за великия княз.

— Със сигурност сега се е напил като каруцар и е хванал някоя хубавица, на която разказва колко лошо съм се отнесла с него.

И, разбира се, проницателната Амалия беше права: само на три мили от нея Владимир Лвович, смущавайки покоя на английските граждани, наистина на висок глас се жалваше на Джени ли, на Мери ли (той вече не помнеше как се казва слушателката му):

— Предлагах й: да избягаме в чужбина! Да се венчаем! Богатството ми ще ни стигне за цял живот! А тя какво? Омъжи се за този… Арчи Невил, мерзавеца. Ще го убия!

Над Лондон тихо се спускаше здрач.

 

 

Във вторник вечер Николас Станхоуп отново се яви пред херцогиня Олдкасъл с къщата на Парк Лейн.

— Е, какво успяхте да изясните? — нахвърли се да го разпитва Амалия.

Лукаво усмихвайки се и поглаждайки мустаци, Станхоуп потупа по неголямата папка, която носеше със себе си.

— По ред, Ваша Светлост, по ред. И така, първо това, което успях да събера за бившия собственик на „Принцеса“. Име — Джошуа Н. Крафт. По слухове — американец, но по-голямата част от живота си прекарал в Англия. Твърде тъмна личност. Славел се е със страстта си към скъпоценните камъни. „Принцеса“ е бил един от най-красивите и най-любимите диаманти в колекцията му. Преди това елмазът е принадлежал на принцеса от семейство Бонапарт, откъдето е тръгнало името му, а още преди това — на някакъв английски търговец. Преди десет години Крафт се разорил — не си преценил силите, така да се каже, и направил повече дългове, отколкото можел да погаси. Камъните му се разпръснали по различни собственици. Крафт починал преди три години в Канада, където се укривал от кредиторите си. Известно е, че е имал син и дъщеря, Хенри Б. Крафт и Сара Б. Крафт. Дъщеря му сега трябва да е на тридесет и две години. Синът му би трябвало да е на двадесет и девет, но май бил починал преди няколко години от алкохолизъм някъде из тропиците, така че можем да не го броим. Жената на Крафт е починала отдавна, в началото на 70-те години.

— Много любопитно — промърмори Амалия.

Станхоуп весело присви очи и извади следващото листче.

— Сега заподозрените. Номер едно: полковник Хоторн. На четиридесет и пет години, участвал във втората афганска война, нееднократно награждаван за храброст. Ползва се с добро име сред другарите си. Излязъл в оставка след две ранявания. Има неголям собствен доход, нещо като рента. Уважаем член на няколко клуба, неженен. Често играе карти, но късметът невинаги го съпътства.

Номер две: Брус Невил. Тридесетгодишен, обаятелен безделник, изхитря се да заема пари даже от собствените си слуги. Потънал е в дългове. Смъртта на Арчи несъмнено би му помогнала значително да подобри финансовото си положение.

Номер три: Мери Невил. На двадесет и шест, нищо съществено. Оглавява няколко комитета за подпомагане на неимущите, макар че самата тя съвсем не е богата.

Номер четири: Хенри Брайс. Бивш военен. Макар и в оставка, поддържа старите си връзки. Не е чак богат, но определено не е беден. Отдавна се познава с Невилови, Брус и Мери. Честичко играе карти с полковник Хоторн, но близка дружба помежду им не е забелязана. Той…

— Чуйте — нетърпеливо прекъсна Станхоуп Амалия. — Почти всичко това вече ми е известно. Дадох ви парче от „желязното хвърчило“ и списък с хората, които биха могли да го поръчат. Открихте ли нещо или не?

Станхоуп въздъхна, помръдна гънките на шията си и прибра листчето обратно в папката.

— Как мислите, кой е?

— Не обичам да гадая.

— И все пак?

— Мисля, че не са били Невилови. И не е бил Хенри Брайс, годеникът на Мери. Не е Етел Стърлинг, не е Хардли и не са приятелите на Арчи.

— Точно — потвърди Станхоуп без особена радост в гласа. — Хвърчилото е поръчал полковник Хоторн.

Амалия се облегна в креслото.

— Така си и мислех. Разпитах прислугата и изясних, че само той е гостувал в замъка, когато е изгоряла къщичката на пазача — съобщи Амалия, малко видоизменяйки способа за добив на информацията.

Собствено, прислугата беше разпитвал Франсоа по своя фирмен метод между чаршафите, но едва ли този факт означаваше нещо за Станхоуп.

— Намерих човека, който е измайсторил хвърчилото по поръчка на полковника — продължи Станхоуп. — Работилницата му е буквално на две крачки от жилището на мистър Хоторн и когато отидох там, младежът всичко ми разказа.

— Как е обяснил полковникът желанието си да има желязно хвърчило?

— Казал е, че му е нужно за някакъв номер.

Станхоуп се поколеба, а после продължи:

— Но не разбирам, защо му е било нужно всичко това. Да не би да се е надявал, че херцогът по време на бурята ще стои под дъба, за да го убие мълния? Абсурд!

— Не — каза Амалия. — Той не си е и помислял да убива херцога.

— Ами арсеникът?

— Мисля, че полковникът няма нищо общо с него. Или поне се надявам.

— Но тогава се получава някаква безсмислица!

— Нищо подобно. Вижте: съществува великолепен диамант — уникален, неповторим. На света няма друг с такъв красив люляков цвят. И има човек, който е решил да завладее този диамант.

— Но нали би могъл просто да го открадне?

— Да, но после? Цял живот да крие съкровището си под катинар? Мисля, че е обратното — на този човек му е важно да покаже, че притежава „Принцеса“ по право.

— Продължавайте!

— Той се обръща към Кардиф. Всъщност, какво узнахте за него?

— Ловък мошеник, но официално не е замесен в нищо осъдително. Опитах се да му хвърля въдица като му казах, че съм упълномощен от вас да продам „Принцеса“, но той дори не намекна за името на поръчителя си, за когото толкова се старае. Попита колко искате да получите за камъка. Определих чудовищна цена, но Кардиф даже не мигна. Само отбеляза, че диамант, който, както е известно на всички, носи нещастие, не може да струва толкова скъпо. Аз обаче дадох да се разбере, че цената е окончателна.

— Според вас, тези, които стоят зад него, способни ли са да заплатят такава сума?

— Останах с впечатлението, че е напълно възможно. Кардиф попита кога ще може да се срещне с вас. Аз се измъкнах с празни обещания и си тръгнах.

— Костелив орех е този Кардиф… Добре, все едно ще го счупим. Докъде бях стигнала?

— Дотам, че някой е наел Кардиф.

— А, да. Кардиф прави предложение за покупка на камъка, но собственикът му — тогава това е бил братът на Арчи — не е склонен да продава. Вярно, някои разправят, че над семейството било надвиснало проклятие, но тогава още никой не го е свързвал с камъка, иначе Сирил Олдкасъл никога не би го подарил на младата си жена. След известно време те и двамата внезапно се удавят и в мозъка или на Кардиф, или на загадъчния засега мистър Хикс се ражда забележителна идея: да се пусне слух, че именно камъкът носи нещастие.

— За да застави собственика му да се раздели с него! — възкликна поразеният Станхоуп.

— Именно, драги мой сър. Използват се всички произшествия през последните години: разоряването на Крафт, което — забележете — е съвсем логично, тъй като той сам не си е правил сметка за парите си; след това уж тайнствената смърт на старата графиня Олдкасъл; самоубийството на дъщеря й, вероятно обяснимо с някакви тривиални причини от романтичен характер; смъртта на стария херцог от удар; гибелта на сина му и снаха му по време на морска разходка — Амалия с досада удари с юмрук по масата. — Дявол да го вземе, трябваше да се досетя! Кой, ако не аз, не знае как се създават слуховете!

— А после? — пришпори я Станхоуп.

— После? Общественото мнение е разбунено, но вие не познавате Арчи, Станхоуп. Той е чудовищно упорит! Дотолкова, че планина може да премести с упоритостта си. Той плюе на това, което от всички страни му твърдят за камъка: диамантът си е негов, той няма да го продаде и точка. Той отхвърля предложението на Кардиф и тогава Кардиф наема полковника, за да убеди Арчи, че злата съдба все така тегне над собственика на камъка. Първо избухва пожар, после в дървото пада мълния, после някой дава татул на коня на херцога. Ще отбележа, че последният трик далеч не е така безопасен като предишните — Арчи можеше и да си счупи врата. Комбинацията е разчитала на суеверността на обикновения човек, но Арчи не е съвсем обикновен човек! Да не говорим пък че самият той се е канел да използва зловещия диамант по предназначение.

— Как?

Амалия се разсмя.

— Като го предаде на човек, към когото изпитва леко чувство на неприязън, да речем. Във всеки случай, ако мистър Кардиф е познавал Арчи така, както аз го познавам, той щеше да разбере, че херцогът никога няма да се раздели с камъка.

— Вашата теория е много убедителна — отбеляза Станхоуп, — но тя не обяснява някои неща.

— Арсеникът и убийството на Райли? Знам. Но съм сигурна, че те са звена от друга верига. Целта на господин Хикс е да завладее диаманта, но Арчи не го интересува. Съществува обаче и Игрек, Станхоуп! И неговата цел е именно убийство с цел, предполагам, да завладее наследството.

— Брус Невил или сестра му?

— Най-вероятно.

— Тогава вие никога няма да докажете това в съда.

— Ах, Станхоуп, Станхоуп… — поклати глава Амалия и очите й заблестяха в златно. — Кой ви каза, че нещата ще стигнат до съда?

Станхоуп изсумтя и прибра папката.

— И все пак във вашата версия не всичко се връзва. Освен всичко друго, става дума за поредица от смъртни случаи, нали? Старата херцогиня, дъщеря й, старият херцог, по-големият му син и неговата жена. Пет смъртни случая в едно семейство за не особено дълъг период от време и всичките пет да са естествени? На ваше място внимателно щях да проверя всички факти, преди да си правя по-нататъшни изводи. Може би някой е затаил зло на Олдкасълови изобщо?

— Знаете ли, Станхоуп — рече Амалия, — слугите виждат всичко. Ако имаше нещо подозрително, те със сигурност щяха да забележат.

— Точно както са забелязали кой е сипал арсеник на мъжа ви — парира бившият детектив. — Освен това, три от смъртните случаи са били в замъка, но два са станали извън него. Не искам да ви давам съвети, но в тази идея за проклятието има нещо. Аз все пак бих провел по-щателно разследване. Дори само за да ми е чиста съвестта.

— Да — промълви Амалия, след като поразмисли, — така и ще постъпя.