Валерия Вербинина
В служба на Негово Величество (33)

Глава 32
аналогична на предишната

— Мадам — бяха първите думи на Франсоа, когато Амалия се върна в Олдкасъл, — искам вкъщи!

Щом произнесе тези думи, той докосна шията си и леко се намръщи.

— Първо ме гониха с вили, след това този, с ваше позволение, ненормален се впи в гърлото ми и взе да ме тръска, като че ли съм чувал с пари — Франсоа потрепери. — Ужасно! Имайте предвид, мадам, че аз не съм приучен да търпя да се отнасят така с мен! В края на краищата, аз съм само готвач, а каква полза от удушен готвач?

— Франсоа — обяви Амалия, — намерих го!

— Кого?

— Не кого, а какво. Трупа!

— Така ли? — Франсоа тутакси забрави за всичките си горести. — И кой беше?

Следващият четвърт час премина под акомпанимента на възторжените му ахкания и охкания.

— Ах, мадам, колко сте умна! Чак е невероятно!

— Има такова нещо — весело отвърна Амалия. — Сега остава само да изобличим нашия номер две.

— Ох, това ще е сложно! Сега, когато номер едно е, може да се каже, смъртоносно извън играта, номер две ще се притаи.

— Нищо, ние ще го подплашим!

— Няма да ви е лесно да го извъртите, мадам, ще видите!

— Внимавай с езика, Франсоа, колко пъти да ти казвам… Не се притеснявай, ще го извъртя, и по-страшни сме извъртали. А за теб имам едно малко поръчение.

— Мадам — промълви съкрушено готвачът, — вие искате смъртта ми.

— Съвсем не, Франсоа!

— Да, мадам! Накрая ще свърша като плашило в чистото поле.

— Е, Франсоа, не бъди такъв песимист!

— Лесно ви е да го кажете, мадам!

— Освен това, гарантирам ти, че не те грози никаква опасност.

— О! Това още не се знае!

— Най-много да препечеш месото.

— Тоест?

— Франсоа, от теб се иска само да приготвиш обяд за пет човека. А ти какво си помисли?

Готвачът се хвана за сърцето и с облекчение въздъхна.

— И това е всичко? Защо не казахте веднага?

Щом остави Франсоа, първата работа на Амалия беше да погледне в гостната.

— Арчи, кажете ми нещо. Когато Хенри Брайс идваше насам, къде отсядаше? В къщата на Невилови ли?

— Не, във „Веселия глиган“. Защо?

— Това опростява нещата. Седнете и пишете на констабъла Уолтърс. „Драги мистър Уолтърс. Предполагам, че в интересите на следствието ще бъде да запечатате стаята на мистър Брайс във «Веселия глиган». Приемете моите поздравления във връзка с успешното разкриване на престъплението“. И се подпишете.

— Между впрочем — каза оскърбено Арчи, вписвайки с перото някакъв завъртян ченгел вместо подпис, — той нищо не е разкрил.

— Няма значение, хартията ще изтърпи всичко. Дайте писмото на Скрамбълс, нека го отнесе. Всъщност, Арчи, ще имаме гости за обяд.

— Кой?

— Мери, Брус и Етел.

— Не! Искате да седна на една маса с тях?

— Искам и даже настоявам.

— Но, Амалия, аз не мога!

— Длъжен сте. Иначе няма да мога да докажа причастността й към това дело.

— А как смятате да го направите?

— Засега това е тайна. Къде е князът?

— Предполагам, в избата. Много му хареса моето вино.

— А, това е лошо! Трябва ми трезвен!

Амалия извлече Владимир Лвович от избата, накара му се, даде му поръчение и го изпрати във „Веселия глиган“.

— И така, Франсоа, трябва да се покажеш в целия си блясък! Ще имаме трима гости.

Всъщност, гостите се оказаха петима, тъй като в последния момент дойдоха и викарият Морис — за да поздрави Амалия, че всичките й страхове и опасения са вече минало, — и доктор Арлингтън, който се яви, за да прегледа Амалия.

— Вие удивително бързо се отправихте от потресенията, милейди. Наистина сте забележителна жена!

По очите на Мери Невил личеше, че е плакала. Брус Невил, възползвайки се от случая, поиска от Арчи сто лири „назаем“ и ги получи.

— А аз мислех, че си разорен! — удиви се Брус, прибирайки парите.

— Какво? — Арчи се намръщи. — Не, изглежда, че делата ми са по-добре, отколкото си мислех.

Франсоа беше надминал себе си: от обикновено говеждо той беше сътворил дузина кулинарни шедьоври, и то не по отдавна изпитани рецепти, а използвайки изключително собственото си вдъхновение. Даже Мери Невил успя за известно време да се отвлече от собствените си преживявания.

— О, вашият готвач е просто съкровище!

— Истинско съкровище — изхъмка Арчи.

Разговорът скоро се пренесе към неотдавнашните събития.

— Кой би могъл да си помисли — рече Мери Невил, — че ще се окаже Хенри! Струваше ми се толкова приличен човек!

— Уви, и на мен — съкрушено потвърди викарият.

— Колко ли трябва да е ужасно, когато върху теб се стоварва дърво — вметна Етел Стърлинг.

— Още една порция, докторе? — попита Амалия, забелязала, че чинията на Арлингтън е празна.

— Хъм — замислено промълви докторът, — разбира се, грях е да се чревоугодничи на моята възраст, но… В края на краищата, един път живеем.

— Колко вярно казано! — поде Брус.

— Сега, слава богу, за вас всичко вече е назад — каза Мери Невил.

— Да — въздъхна Амалия, — само да намерят и съучастника му.

— Кого? — удиви се Брус.

— Съучастникът на Брайс. Уолтърс мисли, че той не е действал сам, и се надява да намери в книжата му намек кой може да е бил. Нали знаете, всякакви записки там, бележки…

— Струва ми се — отбеляза Арчи, — че констабълът е запечатал стаята му във „Веселия глиган“.

— Да, вярно е. Възнамеряваше да прегледа всички книжа веднага щом се освободи.

Мери Невил пребледня.

— Но аз мислех, че Хенри е действал с помощта на сестра си…

— Уолтърс не е сигурен в това — безгрижно рече Амалия. — Всъщност, аз още не съм ви разказала? Сестра му пък решила да организира една забавна афера, за да завладее „Принцеса“.

— Диамантът? — заинтригува се Арлингтън.

— Съвсем вярно.

И, като пропусна определени подробности, включително участието на полковник Хоторн, Амалия разказа как Сара Беатрис Крафт се беше опитала да получи люляковия камък.

— Боже мой! — възкликна Арлингтън. — Това е просто нечувано!

— Чудовищно! — потвърди и Етел Стърлинг.

— Потресаващо! — възхити се Брус.

— Невероятно! — изтръгна се от Мери Невил.

— Странна жена е лейди Ъмбър — отбеляза викарият Морис. — Опитвах се да науча повече за нея, когато преди половин година тя дойде с мъжа си по тези краища, но успях да разбера само, че е от Австралия. Не искам да кажа, че още тогава у мен се появиха известни подозрения по неин адрес, но… тя определено е имала какво да крие.

— Това е неописуем скандал! — зарадва се Брус. — Ама че майтап!

Обядът завърши на приятна нота. Докато Арчи и братовчедите му бяха в гостната, Амалия отведе доктор Арлингтън настрани.

— Докторе, бих искала да поговоря с вас за нещо.

Докторът удивено я погледна.

— На вашите услуги съм, Ваша Светлост.

— Можете да ме наричате просто Амалия. Доколкото разбрах, вие отдавна познавате семейството на мъжа ми.

— Да, повече от двадесет години.

— Исках да ви питам какво мислите за смъртта на родителите на Арчи и на сестра му. За това толкова се говореше… Разбира се, сега знам, че всички сплетни за проклятието върху диаманта са били измислени от лейди Ъмбър, но все пак не мога да се отърва от неприятното усещане, че нещо не е наред.

— Виж ти — сухо рече докторът. Но той погледна по-внимателно Амалия в лицето и, изглежда, малко се посмекчи. — Какво пък, мога да ви уверя, че и трите смърти бяха напълно естествени. Майката на Арчи имаше скоротечна туберкулоза, но, да си остане строго между нас, предполагам, че всъщност мъжът й я доведе до тази болест. Със сигурност сте чула що за човек беше. Самият той умря от удар. Не забелязах никакви следи от отравяне нито в неговия, нито в нейния случай — добави докторът, наблюдавайки проницателно своята събеседница. — Що се отнася до дъщеря им… — той леко се запъна, — тук имаше друго нещо.

— Какво именно? — стана цялата в слух Амалия.

— Вие знаете, че тя се самоуби. Удави се. Аз правих огледа…

„Все пак са й помогнали да умре“ — мина през главата на Амалия.

— Но не казах нищо на баща й… След смъртта й той започна да се самообвинява за случилото се. Най-после осъзна какъв безсърдечен тиранин е бил, но… уви, твърде късно. Той се пречупи и това, че умря от удар, не ме изненада. Преди това при него е бил Морис и после викарият ми разказа, че херцогът изобщо не бил на себе си. Но когато умря Джорджина, аз не му казах… — Арлингтън се намръщи. — Джорджина чакаше дете.

Амалия за момент се вцепени, но тозчас се взе в ръце. Това беше съвсем различно от онова, което очакваше да чуе.

— Била е бременна? И затова се е самоубила?

— Сигурен съм в това. Ако баща й беше разбрал, щеше… Не знам какво щеше да направи. И аз не му казах нищо.

— Благодаря, докторе — измърмори Амалия, като му стисна ръката. — Много ми помогнахте.

 

 

Над Принсхилс бавно се спускаше здрач.

В селото се запалваха огньове, в небето техния пример следваха звездите. В тревата засвири щурец, скоро към него се присъедини и втори. Шарен котарак безшумно се прокрадваше покрай стените. За миг той спря, светна с очи в нощта и се сля с нея.

По-късно от нощта се отдели сянка и се прокрадна към „Веселия глиган“. Тя предпазливо заобиколни сградата, намери отворен прозорец на първия етаж и след няколко неуспешни опита се провря през него. Тъй като прилични хора, съгласете се, нямат навика да проникват в сгради през прозорците, когато за тази цел съществуват врати, остава само да предположим, че сянката се беше появила с намерения, които е трудно да бъдат осъществени по законен път.

За разлика от сянката, Амалия мина през главния вход, качи се по стълбата и без ни най-малко да се крие, се насочи към стая номер десет. Вратата трябваше да е запечатана, но Амалия дори не се замисли за това. Впрочем, някой вече беше свалил печата.

Оглушително кихайки два-три пъти, Амалия пристъпи през прага. В стаята нямаше никой и нашата героиня запали лампата.

— Така — с удовлетворение си каза Амалия и започна да претърсва стаята.

Тя започна с чекмеджетата, после се прехвърли върху два неголеми куфара, стоящи до леглото. Очевидно, търсенето не даваше особен резултат, защото Амалия често разочаровано си мърмореше под носа:

— Нищо… Нищо…

Тя огледа пепелника, масата, даже повдигна ъгъла на килима.

— Я, това пък какво е? Бележка?

Амалия седна на кревата, без да забележи, че вратата на гардероба зад гърба й започна тихо да се отваря.

— „Скъпа…“, ах, че не се чете… „Скъпа Етел, надявам се, че ти…“

Амалия скочи от леглото и то съвсем навреме. Във въздуха проблесна острие и пера от срязания юрган се разхвърчаха към тавана.

— Дайте ми бележката! — изхриптя Етел Стърлинг, изправена в цял ръст със заплашително острие в ръката.

Сега в нея нямаше нищо от обичайния й вид на бедна роднина. Гласът, движенията, даже лицето — всичко беше станало друго. Стоманено, твърдо и застинало.

— Скъпа Етел — промълви Амалия, отстъпвайки, — какви са тези шеги? Аз просто намерих къс хартия…

— Намерила сте къс хартия? — Етел пронизително се разсмя, заобикаляйки леглото и настъпвайки към Амалия. — Да не мислите, че искам да ме обесят? Дайте ми бележката!

— Толкова ли ви е нужна, Етел?

Амалия отстъпваше, Етел настъпваше.

— Значи, вие сте сипала арсеник на Арчи, докато Брайс е разсейвал прислугата?

— А, значи сте разбрала! — разсмя се Етел с неприятен смях. — Жалко, че не улучих дозата.

— А човекът, когото прободоха? Неговата смърт също ли е ваша работа?

— Моя е. Дайте ми бележката!

— Защо го убихте, Етел?

— Той ни видя, мен и Хенри. Дайте ми бележката, иначе ще ви убия!

— И какво разчитахте да получите за труда си, Етел? Мери Невил нещо ви обеща? Или Брус? А, Етел?

Те обикаляха из стаята, внимателно следейки се една друга.

— Брус? — Етел изхъмка. — Ама че сте глупава, милейди! Брус щеше да стане херцог Олдкасъл, а аз, неговата жена, щях да съм херцогиня! Женени сме, разбрахте ли? Тайно се оженихме преди два месеца. Бележката!

— И той знаеше какво се каните да предприемете?

— Той ли? Не! Този слабак на нищо не е способен. Хенри беше друго нещо! Той имаше глава на раменете, само последният път се изложи.

Острието на рапирата почти докосваше Амалия.

— Не ви ли омръзна да бягате от мен? Дайте листчето!

— Заповядайте — смирено каза Амалия, протягайки й бележката. — Да, Етел…

— Какво? — лявата ръка на Етел сграбчи въжделения къс хартия.

— Никаква бележка няма. Аз си я измислих. Защото никак не съм глупава.

С див вопъл Етел Стърлинг се нахвърли на Амалия, но внезапно се олюля и падна. Князът, прокраднал се зад нея, я удари с бутилка по главата.

Констабълът Уолтърс и двама полицаи се втурнаха в стаята.

— Всичко ли чухте, джентълмени? — обърна се към тях Амалия.

— Да, милейди!

— Отведете я.

— Да, милейди!

Херцогиня Олдкасъл се приближи до констабъла Уолтърс и му подаде ръка. Смутен, той я стисна.

— Искам да ви кажа, Уолтърс, че вие сте герой! Това дело ще бъде достатъчно гръмко и вие със сигурност ще си създадете име. Може би мечтаете да ви прехвърлят в Лондон? Знам, че ви очаква голямо бъдеще!

Оставяйки констабъла, който просто се издуваше от гордост, Амалия се обърна към княза.

— Володя — укорително прошепна тя.

— Какво?

— Защо точно с бутилката?

Владимир Лвович разпери ръце.

— Просто нямах нищо друго под ръка!