Валерия Вербинина
В служба на Негово Величество (15)

Глава 14
в която Амалия е обхваната от съмнения

Доведоха коня на херцога около пладне, а още преди това доктор Арлингтън, спешно извикан при пострадалия, обяви, че кракът му е само е изкълчен, а не счупен. Той предписа на херцога пълен покой и му забрани да язди в близките дни.

Гостите се разотидоха по стаите си, коментирайки досадното падане на домакина си и лисицата, която така и не бяха успели да хванат. А Амалия се отправи да огледа коня на съпруга си.

Преди всичко тя се запозна с коняря Бъртън и му зададе няколко обстоятелствени въпроса. Конят се казвал Самотната звезда и Негова Светлост винаги предпочитал именно него, съобщи й Бъртън. Често ли пада Негова Светлост от кон? Доколкото той, Бъртън, си спомнял, никога не се било случвало такова нещо. Било ли е известно, че днес херцогът ще тръгне на лов именно със Самотната звезда? Разбира се, нали това е любимият му кон и той винаги язди него.

Амалия попита добре ли се чувства конят. Бъртън се поколеба.

— Чудя се дали не е болен — каза той накрая, поглеждайки господарката си изпод вежди. — Когато го доведоха, той се дърпаше и пръхтеше и изобщо… Някак си странен е, никога не е бил такъв.

На въпроса добре ли хранят конете, конярят отвърна утвърдително и, изглежда, даже се обиди. Амалия похвали Бъртън за грижите и усърдието и се върна в замъка.

Франсоа, както се полага на готвач, правеше своите вълшебства в кухнята. Още докато се приближаваше, Амалия чу оттам да се носят женски смехове и разбра, че нейният слуга не си губи времето.

В кухнята, която представляваше помещение с размер примерно колкото Зимния дворец, освен Франсоа се намираха още половин дузина представителки на прекрасния пол. Всички те викаха, смееха се, закачаха Франсоа и се подкачаха една друга, накратко, държаха се във висша степен осъдително.

При появата на Амалия се възцари мъртва тишина. Миячката на съдове смутено се покашля. Две камериерки веднага си спомниха, че имат работа горе и бързичко се скриха зад задната врата.

— Франсоа! Две думи.

Когато Амалия изчезна, Франсоа въздъхна, свали престилката и кепето си, изпрати въздушна целувка на останалите девойки, лекичко ощипа старшата готвачка, докато минаваше покрай нея и, преодолявайки седемдесет и шест стъпала, се оказа в покоите на херцогинята.

— Франсоа — сърдито попита Амалия, — позволи ми да те попитам, с какво се занимаваш?

— Готвя гъска, фарширована с гъби, за мадам — доложи мошеникът.

— Не, не те питам за това!

— А за какво?

— Знаеш за какво!

— Не знам!

— Франсоа!

Готвачът се нацупи и направи опит да се изчерви, което не му се удаде веднага.

— Някога споменавал ли съм на мадам за моите корени?

— Доколкото си спомням, не, Франсоа.

— Ами, госпожо херцогиньо, по произход аз съм нормандец.

— И?

— Ами, Вилхелм Завоевателя също е бил нормандец, нали така?

— Франсоа, дай по същество. Той е бил нормандец, ти си нормандец, нататък?

— Ами щом някакъв си Вилхелм, тоест Гийом, е завоювал Англия, то защо пък аз да не повторя неговия подвиг? Забележете, госпожо херцогиньо, аз съм скромен и се задоволявам с по-малко, хм, мащабни завоевания. Мен напълно ме устройва късче от Англия, например.

— Франсоа, извинявай — каза Амалия, потърквайки чело, — но според мен си започнал завоеванието си не откъдето трябва.

— Нищо подобно, госпожо херцогиньо. Позволете ми да ви покажа…

Амалия отскочи назад.

— Не, не, Франсоа, благодаря, нищо не трябва да ми показваш.

— Както искате — промърмори мошеникът, малко обиден. — Исках само да отбележа, че най-доброто завоевание е това, което се извършва по мирен път, без звън на алебарди и стрелба от пушки.

— Франсоа, ти си велик стратег — отбеляза Амалия, — но да оставим засега алебардите на мира. Ти, както разбирам, се ползваш с доверието на местното население… — готвачът се поклони с преувеличена скромност. — Разбери кой днес сутринта е ходил в конюшните и какво е правил там. Интересуват ме всички, които са се докосвали до коня на херцога, казва се Самотната звезда.

— А какво се е случило с коня? — разтревожи се Франсоа. — Надявам се, че не са го откраднали?

— Не е там работата — отвърна Амалия. — Имам някои съмнения, Франсоа. Много лоши съмнения. Един мой познат бан… американец веднъж ми разказа какво се случва, ако нахраниш кон с татул. Животното не точно се побърква, но започва да се държи странно. Локвата може да му се струва като океан или обратно, океанът да му изглежда не по-широк от локва. Херцогът ми каза, че конят го е хвърлил точно пред локва, и това съвпадение ме накара да се замисля. Така или иначе, искам да знам със сигурност.

— Мислите — попита направо Франсоа, — че някой иска да се отърве от херцога?

— Виждаш ли, Франсоа — призна Амалия, — не изключвам да е било досадна случайност. Сигурно всички тези разговори са ми подействали по някакъв начин.

— За камъка ли? — проницателно се осведоми Франсоа.

— За камъка, който носел нещастие. И още нещо, мой Франсоа. Като говориш с прислугата, разбери как точно са умрели роднините на херцога. В смисъл, не е била ли смъртта им неочаквана, не се е ли е сторила на някого странна, ами… такива неща.

— Ще бъде изпълнено, мадам!

— Разчитам на теб, Франсоа!

Последователят на Вилхелм Завоевателя очевидно наистина беше успял да се впише сред местното население. След обяда, на който присъстваха всички гости, с изключение на Ъмбърови — те бяха заминали за имението си, което се намираше в съседство — и Арчи, който лежеше в спалнята си с отекъл крак, Франсоа успя да доложи на господарката си следното.

Херцогиня Олдкасъл, майката на Арчи, си отишла от скоротечна туберкулоза за няколко седмици. Смъртта й била неочаквана, но никой не се учудил особено — всички знаели, че семейният й живот не е особено щастлив и мъжът й се отнасял към нея извънредно пренебрежително.

Нейната дъщеря, Джорджина, млада впечатлителна особа, намерили обесена около година след смъртта на майка й. Джорджина била оставила бележка, в която пишело, че не иска да живее повече. Слугите си спомняли, че напоследък била извънредно потисната и много плачела. Смъртта на майка й, към която Джорджина била привързана, силно й повлияла, но отчасти е възможно състоянието й да се обясни с характера на баща й, херцог Олдкасъл. Той бил човек, владеещ дарбата да превръща живота на близките си в ад, и когато умрял от апоплектичен удар няколко месеца след самоубийството на дъщеря си, всички само въздъхнали с облекчение.

Много повече оплаквали загубата на по-големия му син и наследник, Сирил Олдкасъл, и младата му жена. Но за тази история вече толкова е изписано! Те се удавили по време на медения си месец, това е всичко.

Накратко, всичко откъм тая страна изглеждаше достатъчно делнично и обяснимо, затова пък по повод на конюшните Франсоа беше успял да научи нещо интересно. Сутринта в Олдкасъл имало някакъв просяк. Тръгнал си веднага щом го били изгонили, но дали е бил в конюшнята Франсоа не се наемаше да каже. С просяка била разговаряла втората камериерка Елизабет и тя твърдяла, че видът му не й харесал. Тя го характеризирала като „противен старец“. Откъде бил дошъл? Струвало й се, че го била видяла на пътя, който минава край конюшните. Значи, той теоретично е могъл незабелязано да се промъкне там, за да подхвърли отрова на коня на херцога. Да, но тогава излизаше, че е трябвало да знае, че херцогът винаги язди именно този кон. Слугите не бяха забелязали нищо друго необичайно.

Амалия поблагодари на Франсоа и го отпрати. Когато той си тръгна, тя отвори ковчежето, извади от нея „Принцеса“ и замислено се вгледа в люляковото пламтящо чудо.

Амалия беше твърде рационална, твърде — ако искате — приземена, за да вярва в разни истории за камъни, носещи нещастие. Освен това, тя беше добре образована и знаеше, че диамантът е просто въглерод с особена форма, може да се каже, братовчед на графита, от който се правят моливи. Разумът на Амалия категорично отказваше да вярва, че парче въглерод е способно да урочасва или да предизвиква смърт. Значи, можеше да става дума само за поредица от досадни случайности. Ако наистина са били случайности, а не щателно планирани от някого събития. И Амалия се замисли, не се ли таи в тези на пръв поглед загадъчни събития някой нюанс, който да доказва, че не съдбата е управлявала всичко това.

Бившият собственик на камъка се разорява. И какво от това? Предприемачи се разоряват под път и над път толкова често, колкото печелят състояния, и в това няма абсолютно нищо необичайно. По-нататък: майката на Арчи умира от туберкулоза. Също нищо особено, поне външно. Сестра му се самоубива, оставяйки бележка, т.е., убийство, маскирано като самоубийство, е изключено. Баща му умира от удар. По-големият му син и жена му се удавят… Хм, ето това може да се окаже интересно. Как именно са се удавили?

— Роджърс, извикайте Франсоа!

Готвачът-прелъстител незабавно се яви.

— Франсоа, ти нали чете онази статия? За брата на мъжа ми… Как е загинал той?

— О, мадам, било е нещастен случай. Те се отправили на разходка с лодка из залива и ги е връхлетяла буря.

— Буря ли, Франсоа?

Решително, фантазията й нямаше за какво да се закачи.

— Можеш да си вървиш, Франсоа. Извинявай, че те отвличам от работата ти.

Ако е имало буря, то налице все пак беше нещастен случай, тъй като на никого не е по силите да я сътвори, за да се избави от някакъв си херцог. Дървото, ударено от мълния… Изгорялата къщичка на пазача… Общо взето, също нищо необичайно. Амалия все повече беше склонна да мисли, че въображението й й е изиграло лоша шега. Ако не беше твърдението на Арчи, че е отличен ездач, и странното поведение на коня му, тя отдавна би изхвърлила произшествието от главата си. Амалия си спомни думите на Арчи и неговата интонация, когато беше казал: „В живота си не съм падал от кон!“. Бедният Арчи, лежи си сам-самичък в стаята си, трябва да го навести… Та нали не го беше виждала от момента, в който си тръгна доктор Арлингтън.

Амалия тъкмо се привдигна от дивана, когато на вратата се почука.

— Ваша Светлост, пристигнаха мис Емили, дъщерята на граф Стърн, и мистър Морис… Мистър Робърт Морис — съобщи Роджърс.

— Кой е мистър Морис? — недоволно попита Амалия.

— Нашият викарий. Много достоен млад човек. Впрочем, не мисля, че ще остане да гостува у нас… Предлагам, мадам, да настаним мис Стърн, както обикновено.

— Правете, каквото искате, Роджърс… Сега слизам.

Ядосвайки се, че не успя да се види с Арчи и да го ободри, Амалия слезе, придавайки си вежливо-безразличен вид. Кой знае защо, бедничката Емили изобщо не се харесваше на Амалия, а мистър Морис й хареса още по-малко. Той беше толкова учтив, толкова любезен, толкова коректен, че в негово присъствие тя просто се задушаваше. Понякога Амалия беше твърде безжалостна и сега тя просто не схвана, че за небогат свещеник жената на аристократа е човек, с който той на всяка цена е длъжен да се разбира, иначе животът му ще стане непоносим.

— Здравейте, скъпа моя Емили — изгука Амалия („Така, токовете са още по-високи, а мозъкът е още по-малко, иначе щеше да разбира, че жълтото не се съчетава с розово“). — Колко мило от ваша страна да ни навестите! („Да си беше седяла вкъщи да бродираш… собствения си саван.“) — Жалко, че закъсняхте за днешния лов. Арчи падна от коня си и си разтегна сухожилието, нищо страшно. Много ми е приятно да се запозная с вас, мистър Морис („Господи, ръката му е като умряла риба! Откъде ми се домъкнаха на главата тия!“).

Мистър Морис се смути. Той беше дошъл изключително по настоятелната молба на графиня Стърн, майката на Емили. Графинята, чиято дъщеря й беше преразказала невразумителния си разговор с бившия си годеник, пребиваваше в недоумение и беше извикала викария, за да се опита да разбере от него какво може да означава всичко това. Мистър Морис счете, че не бива да ги държи в неведение, но тъй като не искаше да представи Арчи в смешна светлина, той само беше дал да се разбере, че е станала грешка и че Арчи горчиво се разкайва за прибързаната си женитба. Лейди Стърн се ободри и когато пристигна поканата за лов от Арчи, тя изпрати дъщеря си в Олдкасъл, като помоли викарият да я наглежда. Молбата й беше съпроводена от обещание да задели значителна сума за нуждите на църквата, така че на Морис не му оставаше нищо друго, освен да се съгласи. Той беше достатъчно умен, за да забележи, че Амалия няма високо мнение за съперницата си — и предвиждаше, че част от тази неприязън ще се обърне против него. Впрочем, Амалия изглежда съвсем не беше склонна да му обръща внимание.

— На гости са ни са полковник Хоторн, братовчедите на мъжа ми… — все пак, тя произнесе „мъжа ми“: заради чисто женското, малко понятно за мъжете удоволствие да види как се смути бедната Емили, — и още доста хора. Надявам се да ви хареса у нас. Роджърс! Бъдете така любезен, отведете гостите.

Роджърс почтително склони побелялата си глава и вече тъкмо щеше да изпълни даденото му поръчение, когато изведнъж в хола се втурна лакеят Скрамбълс. Той буквално се плъзна надолу по стълбата и сега дишаше тежко, като човек, чиито сили са на предела си. В очите му беше застинал искрен ужас.

— Ваша Светлост. Роджърс! Доктор… по-бързо! Херцог Олдкасъл умира!