Валерия Вербинина
В служба на Негово Величество (6)

Глава 5
смъртно опасна

Никога не бяха удряли Амалия по лицето и сега тя се оказа напълно беззащитна. Бузата й започна да пари, в устата й се появи солен привкус. Тя отстъпи и погледна клепоухия с ненавист. Той я хвана за ръката и понечи да я изведе от църквата, но в този миг неочаквано се намеси рижият.

— Ей, вие — развика се той, — не смейте да пипате жена ми!

Пръстите, стиснали в желязна хватка китката на Амалия, се отпуснаха и тя незабавно се възползва, за да избяга към най-близката колона.

— Ваша Светлост — проникновено рече клепоухият, — какво говорите, каква жена? Това е лудата ми братовчедка и аз я водя в лечебницата на доктор Батъл.

— Каква братовчедка съм ти аз, глупако! — викна Амалия от безопасно разстояние — Я се виж в огледалото!

— Нещо и аз не си спомням да имате такива роднини — усъмни се Арчибалд.

Даниъл Уивъртън яростно се втурна напред и за малко не хвана отново Амалия.

— Казах ви за не докосвате жена ми, дявол да го вземе! — се едри крачки се приближи рижият към тях. — И изобщо, махайте се оттук! И без вас си имам достатъчно грижи!

— Чуйте — възмути се Уивъртън, — аз съм тук по служба! Нямате право да се държите с мен по подобен начин!

— По каква служба сте тук, щом отивате в лечебница по частна работа? — язвително попита Арчибалд. Дума да няма, той започваше все повече да се харесва на Амалия. — Махайте се!

— Ваша Светлост — развълнувано заговори Уивъртън, — нещо бъркате. Как може тя да ви бъде жена? Та вие не я познавате! Тя току-що пристигна в Англия, тази сутрин!

— И какво, вече са успели да й поставят диагноза? — не можеше да се отрече умението на Арчи да мисли логично. — А моите дела изобщо не ви засягат! За която искам, за нея се женя. Само това липсва, Невилови да искат разрешение от някакви си Уивъртънови!

— Това няма да ви се размине — изсъска клепоухият, отстъпвайки към изхода. — Ще се оплача на кралицата!

— Моята леличка да не би да е началник на лудниците? — изсумтя рижият. — Оплаквайте се, колкото си искате, любезни!

— Неговата леличка? — попита озадачено Амалия, като се обърна към полковника. Той смутено се покашля в юмрука си.

— Ами да, Арчи е праплеменник на Нейно Величество кралицата.

— А-а — провлачи Амалия, усещайки прилив на неочакван интерес към случващото се. Глупавото положение, в което се беше оказала, започваше да придобива съвсем различен вид.

Рижият здравеняк се обърна към нея.

— Какво ви е на лицето? — попита внезапно той.

— На лицето ли? — Амалия изтри кръвта от устните си. — Този господин ме удари.

Думите й имаха най-неочаквано въздействие. Негова Светлост с пълните си два метра ръст се нахвърли на Уивъртън като разярен бик на изтощен матадор. Чу се звук от разпрана яка. Под свода на църквата се чуха приглушени вопли. Амалия се отдръпна ужасена. Свещеникът, наблюдавайки благодушно развиващото се пред него чисто смъртоубийство, кихна и затвори табакерата. Полковникът с присъщата си на военен храброст се спусна да разтърва биещите се. Трябва да отбележим, че това му се удаде едва от третия път.

— Сър, вие сте мерзавец! — заяви Невил на своя противник, чиито уши сега стърчаха още повече от преди и на чието лицето синините се бяха увеличили. — Вие посмяхте да ударите жена ми, херцогинята, и то в мое присъствие!

Амалия седна, защото краката не я държаха. През главата й премина: „Вече съм херцогиня?“

— Затова имам честта да ви предизвикам на дуел — завърши херцогът и разсече с ръка въздуха.

Уивъртън, на чието лице белите петна се редуваха с червени и сини, презрително сви тънките си като конец устни.

— Където и когато ви е угодно — отвърна той. — А сега трябва да тръгвам.

— Да не сте помръднал! — прогърмя рижият здравеняк. — Ще решим нашите разногласия направо тук и сега, за да нямате възможност да избягате като вашия страхлив прародител в битката при Азенкур^[1]. Удовлетворението за оскърблението трябва да последва веднага и аз нямам намерение да чакам. Джими, заеми ми сабята си!

— С най-голямо удоволствие — отвърна полковникът, отпасвайки сабята от кръста си.

— Но — с молба в гласа каза Уивъртън, — аз нямам оръжие!

— Апчи-хи! — кихна свещеникът и всички неволно погледнаха към него. А той изведнъж съобщи: — Аз имам!

— Ами, донесете го! — нареди Арчи.

И свещеникът се понесе толкова бързо, колкото подагрените му крака позволяваха, към своята къща, която се намираше съвсем близо до църквата.

Жена му, запретнала долния край на полата си, се трудеше в градината.

— Сесили! — гръмогласно извика пасторът.

— Да? — привично му отвърна съпругата му.

— Сесили, бързо отивай в църквата! Двама джентълмени ще се избиват заради една лейди. По-бързо, че всичко ще изтървеш!

— О, боже, Джордж, идвам! Колко интересно!

Тя отпретна полата си, набързо избърса ръце и заситни след съпруга си, който вече носеше под мишницата си сабя.

През това време всичко в църквата вървеше по реда си.

— Предполагам, че имате секунданти, сър? — попита високомерно херцогът.

— Секун… — Уивъртън опули очи. — За какъв дявол? Ама вие сериозно ли?

— Абсолютно.

— Имам двама приятели тук наблизо — злобно изтърси той.

Оказа се, че това бяха пазачите на Амалия. Те нерешително пристъпваха пред входа и влязоха. Уивъртън им обясни за какво става дума.

— Но, сър, едно не мога да разбера — плахо отбеляза единият. — Кога е успял да се ожени за нея?

— Това и за мен е загадка, Крадок!

— Аз и не подозирах, сър, че сте такъв храбрец — каза Амалия на рижия Арчи — неин мъж през бога и пред хората.

— Дявол да го вземе — с досада отвърна херцогът, — щом вие се оказахте моя жена, значи не мога да позволя да ви бие някакъв си седми син на жалък виконт!

И той пламенно размаха сабята, разсичайки със свистене въздуха.

Влезе свещеникът, следван от възбудената си половинка. Малките й очички играеха, стремейки се нищо да не пропуснат.

— Заповядайте — рече свещеникът, подавайки с поклон сабята на Уивъртън. — Длъжен съм да отбележа, господа, че все пак е неудобно да се биете в църквата: има пейки и разни такива неща, пък и все пак е свещено място… Може би ще е по-добре да излезете навън?

Противниците си размениха злобни погледи.

— Нямам нищо против — промърмори херцогът и високомерно вирна нос.

Амалия излезе от църквата след дуелистите. В главата й се въртяха хиляди мисли. Първо, омъжвайки се неизвестно за кого, тя все пак се беше оказала херцогиня, а това, както и да го въртиш, все пак си беше приятно. Второ, случайният й мъж се беше оказал рядко решителен и безстрашен момък, а това беше още по-приятно. Трето, оказваше се, че леличката на мъжа й е кралица Виктория, а това вече си беше съвсем приятна изненада. Интересно, не можеше ли някак си да се използва това обстоятелство за постигане на поставената пред нея цел? Всичките й планове бяха осуетени от похищението и сега по неволя й се налагаше да действа, импровизирайки.

Малката процесия — дуелистите, пазачите на Амалия, самата Амалия, полковникът и свещеникът с жена си, заобиколиха църквата и се озоваха пред селско гробище със стари надгробни плочи, покрити с мъх, и скромни кръстове. Там и спряха.

— Тук — твърдо каза Невил.

Клепоухият само отметна глава.

— Длъжен съм да кажа на Ваша Светлост — каза отчетливо той, — че в Итън бях един от най-добрите фехтовачи.

— А сега ви предстои да станете един от най-добрите покойници — отвърна херцогът и застана в позиция.

Жената на свещеника се прекръсти.

— Не е грозна — рече тя на мъжа си, имайки предвид Амалия. — Никак даже не е грозна. Интересно, Джордж, защо ти не си се бил на дуел за мен?

— Защото нямаше подходящ случай, скъпа — благоразумно отвърна свещеникът.

Остриетата се срещнаха със звън и щом чу този звук, Амалия отчетливо осъзна, че ако с нейния така наречен съпруг се случи нещо, Уивъртън със сигурност ще изпълни замисъла си да я настани в лудница. Затова тя от все сърце желаеше рижият да победи, но уви, оказа се, че клепоухият напълно оправдава спечелената си в Итън репутация. Той веднага премина в нападение и подгони херцога из гробището.

— Добре се бие — отбеляза одобрително полковникът. — Боя се, че на Арчи, простете, госпожо, на вашия мъж, лошо му се пише.

Но той напразно се притесняваше. Невил беше ранен в лявата ръка, но направи лъжливо движение и Уивъртън падна върху нечий гроб. Преди да успее да се изправи, Арчибалд го забоде като пеперуда към земята. Клепоухият помърда известно време и замря.

— Сър — рече жената на свещеника с благоговение, — вие сте герой!

Агентите от контраразузнаването се спуснаха към поваления си началник.

— Мъртъв ли е? — попита свещеникът.

— Като покойник — горестно отвърна един от секундантите.

Арчибалд залитна, но се стегна и отиде при полковника, за да му върне сабята.

— Надявам се — обърна се той към секундантите, които поразени гледаха ту него, ту лежащия в непрекъснато разширяваща се локва кръв Уивъртън, — че в случай на нужда ще свидетелствате, че всичко е било по правилата. Отивам си вкъщи.

— Ще ви изпратя — бързо рече Амалия.

— На това и разчитах — промърмори раненият херцог. — До скоро, Джими. Надявам се да ми направиш компания за следващия лов.

— А какво да правя с това? — попита полковникът, показвайки кутийката с пръстените.

— Дай ми ги — прибра пръстените Арчибалд. — Да се надяваме, че ще ми потрябват, когато всичко се нареди. Благодаря ви за всичко, отче! Тази венчавка със сигурност няма да я забравя!

Амалия помогна на Арчибалд да се качи с масивна карета с герб на вратичката, помоли горилоподобния Джефри да й донесе чантичката и потеглиха.

— Дайте да прегледам раната ви — предложи Амалия, като извади от чантичката си бинтове и започна да ги къса.

Арчибалд, сумтейки, мълчаливо й позволи да извърши всички необходими манипулации.

— Струва ми се — измърмори той, — че вие ще се окажете опасна особа. Меденият месец още не е започнал, а аз вече убих човек заради вас.

— Какво ли още ни предстои — скромно вмъкна Амалия. — Наистина, много съжалявам, че ви се наложи заради мен да отправите мистър Уивъртън при праотците му.

— Можете да не съжалявате — отвърна Арчибалд, — от малък не мога да търпя този тип. Още откакто на събирането край кралската коледна елха ми отмъкна черешката от тортата.

— Сигурно е утешително да знам, че сте го убил заради черешката — язвително отбеляза Амалия. — Защото повечето хора се избиват за нищо. Боли ли ви така?

— Не.

— Боя се, че нашето запознанство започна твърде неудачно — рече Амалия. — Ние даже не се представихме един на друг. Аз съм баронеса Амалия Корф.

— Така ли? — настроението на херцога значително се подобри при новината, че жена му не е някаква си там модистка, а също е аристократка. — Аз съм Арчибалд Едмънд Филип Невил, херцог Олдкасъл. В забавно положение се оказахме ние с вас, нали?

И двамата се разсмяха — за пръв път тази сутрин.

— Може ли да ви задам неприличен въпрос? — попита Амалия, докато се опитваше да си спомни къде по-рано може да е чувала за херцог Олдкасъл. — На колко сте години?

Херцогът сведе очи.

— На осемнадесет — неохотно отвърна той.

— Трябваше да се досетя — рече Амалия. — Само на вашите години хората вършат такива прекрасни глупости като да крадат годеници.

— Това не са глупости — възрази Арчибалд. — Бащата на Емили е упорит стар глупак и това си е. Заради това, че по-големият ми брат и жена му наскоро се удавиха, е решил, че е по-добре да си няма работа с моето семейство.

— Ето какво било — бавно промълви Амалия. — Значи това е бил брат ви? Този, за който писаха вестниците?

Арчибалд кимна.

— А Уивъртън? — попита той след известно мълчание. — Какъв ви се пада?

— Никакъв — отвърна Амалия. — Просто той предявяваше някакви права над мен, а аз не отстъпвах.

— Така си и знаех! Кокетка! — изсумтя Арчибалд. — Но поне сте с ума си, нали? Защото помня, че той говореше нещо за лудница.

— Това беше хитрост от негова страна — отбеляза Амалия. — За да сломи съпротивата ми.

— И какво чак толкова е намерил у вас? — сви рамене Арчибалд. — Не го разбирам!

За отмъщение Амалия леко го натисна по раната. Рижият здравеняк сподавено изхлипа и млъкна.

— Къде отиваме? — попита Амалия.

— В Олдкасъл, разбира се — отвърна Арчибалд.

— Боже мой! — възкликна Амалия. — А багажът ми? Нали е в Дувър…

— Изпратете слугите да го вземат — промърмори херцогът. — Да не мислите, че така лесно ще ви пусна? Как ли пък не! Вие сте моя жена и ще останете такава до доказване на противното.

Амалия решително нямаше какво да възрази на това.