Валерия Вербинина
В служба на Негово Величество (17)

Глава 16
в която лорд Ъндърууд прави неприятно откритие

По същото време, когато в Олдкасъл Амалия правеше химически опити за извличане на арсенов анхидрид, в Париж ограбваха банка близо до Площада на Звездата, в Ню Йорк някакъв вестникар, скрит зад инициалите Д.Н., пишеше под светлината на лампата язвителна статия по повод на тежкия и обемист подарък от французите — статуята на Свободата, която не знаеха къде да дяват, в Петербург императорът, прочитайки последната депеша от Голицин, написа в полето й „много добре“, а в Лондон лорд Ъндърууд се върна вкъщи много по-рано от обичайното. Собствено, ние ще се интересуваме само от това какво правеше лорд Ъндърууд.

Мистър Печатарската преса се съблече, като се освободи от бастуна, ръкавиците, шапката и палтото си, които бяха поети от мълчалив слуга. След това с кимване лордът освободи лакея и се качи в кабинета си, където мебелите бяха масивни, прозорците бяха закрити с тежки кадифени щори в строги цветове, от шкафовете гледаха корици на книги — все сериозни научни и икономически трудове, — но не се виждаше нито един вестник.

Лорд Ъндърууд седна в креслото зад бюрото си и се замисли. Косите слънчеви лъчи, падащи от прозореца, осветяваха благородния профил, тънката брадичка и безупречната осанка на властелина на пресата. Всеки скулптор би дал мило и драго, за да се окаже тук в този миг: цялата фигура на лорда просто изискваше да бъде изваяна от мрамор, при това незабавно.

Да бъдем откровени: колко малко хора, изтъкнати и даже много изтъкнати, ни оставят свои изображения, които да радват окото! Бедата е в това, че всеки паметник, независимо чий е, автоматично се превръща в произведение на изкуството и ние по неволя подхождаме към него като към произведение на изкуството. Най-значителната плешивина на някой учен, поет или държавен деятел, въплътена в бронз се оказва плешивина, но вече не толкова значителна. Тя е откъсната от мислите, които са се криели в главата на нейния собственик, и няма нищо чудно в това, че малкото дете, щом види бюста на академик с изпъкнали очи и две редки венчета коси малко над веждите, веднага се разплаква. Опитват се да го успокоят, обясняват му, че чичкото е бил добър, че е измислил машина за изкарване на седмата пот от човек, или портативна бомба, или начин за отглеждане на бутилки вино направо по дърветата, подминавайки бавната процедура за преработване на гроздето в безценната напитка. Детето не се успокоява — то е уверено, че е видяло зъл гном! И тази увереност ще остане у него дотогава, докато самото то не се заеме с въпросите, да речем, за влиянието на седмата пот върху подмладяването на кожата на лицето или не направи фурор в научното общество като докаже благотворното влияние на някакви си там лъчения върху отглеждането на краставици. И тогава, когато самото то остарее и стане плешиво и грозно, на него може би ще му поставят паметник, от който ще се плашат други малки деца.

Разбира се, лорд Ъндърууд не мислеше за нищо подобно. В този ден неговите мисли изобщо витаеха необичайно далеч от скулптурата. Той си спомняше как примерно преди седмица беше срещнал принцът на Уелс в театъра. Принцът беше с мис Джебинс, актриса, която Ъндърууд считаше за извънредно жалка особа във всички отношения. Мис Джебинс претендираше, че има драматичен талант, а лорд Ъндърууд не беше съгласен с нея и по негово указание един мастит рецензент беше разгромил играта й на пух и прах с такива изрази, че след това на бедната актриса не й оставаше нищо друго, освен веднага да се удави в Темза. За щастие, в наши дни тягата към самоубийство значително отслабна и мис Джебинс се задоволи с това известно време да не играе на сцена. В дъното на душата си, естествено, тя беше затаила злоба към Ъндърууд и се беше заклела да му отмъсти при пръв удобен случай. Принцът на Уелс също му имаше зъб — в статиите, които се пишеха по указание на лорда, Ъндърууд твърде прозрачно намекваше, че страната не се нуждае от по-добър управник от кралица Виктория. Това обиждаше принца, който считаше, че той по-добре от майка си разбира от всичко, което касае английската политика, но тъй като го бяха отстранили от всякакво участие в държавните дела, неговото мнение не интересуваше абсолютно никого. По този начин, принцът и неговата възлюбена ги обединяваше активна неприязън към Ъндърууд, която последният с леко сърце можеше да пренебрегва, тъй като знаеше, че не е по силите им да му навредят сериозно. Помнеше, че в театъра онази вечер представяха английска пиеса. Бърти забеляза Ъндърууд, фамилиарно му кимна, след което прошепна нещо на ухото на мис Джебинс и двамата се разсмяха — Бърти добродушно, актрисата пискливо. Защо, дявол да го вземе, мистър Печатарската преса все едно и досега чуваше смеха им?

Ами защото те, забавлявайки се помежду си, гледаха именно него. На лицето на мис Джебинс се четеше неприкрито злорадство. В пиесата, поставена много по-добре, отколкото заслужаваше сюжетът й, се представяха мъките на измамен съпруг и през цялото време, докато траеше спектакълът, Ъндърууд улавяше насмешливите погледи, които му хвърляха от ложата на принца. А след една особено удачна комична сцена оттам се разнесоха бурни аплодисменти.

— Да живее рогоносецът! — извика актрисата. Тя отново погледна Ъндърууд и се разсмя още по-силно.

Колкото и неприятно да изглеждаше това произшествие, на следващата сутрин Ъндърууд почти го беше забравил. Той беше зает да подтиква към война и това изискваше от него колосално напрежение. Кралицата почти беше позволила да бъде убедена, но в този момент започнаха усложнения в парламента. При това руският посланик Голицин добре си знаеше работата и не допусна нито една погрешна стъпка, която да може да бъде използвана като повод за война.

А историята познава подобни „обрати“. Когато германският канцлер Бисмарк решил, че е време да се разправи с Франция, той извършил фалшификация, известна като Емската депеша. Може да е смешно, но кръвопролитната френско-пруска война е била запалена заради испански неуредици. В средата на 1870 година тамошният трон се оказал вакантен, тъй като кралица Изабела успяла дотолкова да омръзне на всички с фриволните си похождения, че просто я изгонили, след което испанците предложили на немски принц, родственик на Вилхелм Първи, да заеме свободния престол. Вилхелм се отнесъл към тази работа твърде прохладно, но френският посланик Бенедети не го домързяло лично да отиде при него в Емс, където старият крал се намирал на лечение, и там поискал принцът завинаги да се откаже от претенциите си. Предназначеното за вестниците съобщение за срещата на краля и посланика било редактирано от Бисмарк по такъв начин, че от него излизало, че французинът нагло е оскърбявал немският крал и едва ли не го е заплашвал. В това дело мощта на пресата била използвала с пълна сила, а като резултат това довело до унизителното поражение на Франция, възходът на Германия и прекрояването на картата на Европа.

Вчера, отивайки към клуба си, Ъндърууд даже размишляваше дали и в Англия да не се направи нещо подобно. Лорд Печатарската преса не обичаше изтърканите прийоми, но от друга страна, ненапразно казват, че някои цели оправдават много средства. Приближавайки стаята за пушене в клуба, той чу носещите се от нея приглушени гласове.

— Видяхте ли Ъндърууд? Ей богу, старецът стоически понася своето нещастие!

— Какво нещастие, милорд? Сигурен съм, че той даже е доволен, че някой се занимава с лейди Ъндърууд вместо него, ха, ха!

Ъндърууд застина и целият се превърна в слух.

— А помните ли как се държа в театъра, на онази пиеса за рогоносеца? Потресаващо самообладание! Смееше се и ръкопляскаше заедно с всички.

— А според мен — намеси се нечий гъгнив глас, — вашият Ъндърууд е обикновен глупак, който за нищо не се досеща.

— И още как! Той дотолкова се доверява на своя приятел баронета, че при вида на тяхната дружба човек просто се просълзява.

— Само не разбирам, за какво му е притрябвало това на Лаймхаус?

— Шшшт, драги мой. Чувах различни неща, знаете ли. Едни казват, че го е направил на бас със Сеймур, а други — за да държи под око Ъндърууд. Нали старецът има пре-отвратителен характер, а без неговата поддръжка Лаймхаус е нищо.

— Как мислите, господа, ще има ли война с Русия?

— Разбира се, щом лорд Печатарската преса позволява да го водят за носа. Но нямате представа как му се подиграват в двореца! Принцът на Уелс особено е във възторг.

Гласът се разнасяше край самата врата. Изглеждаше, че собственикът му всеки момент ще стъпи на прага и ще се сблъска с лорд Ъндърууд, застинал в нелепата поза на подслушващ. И тогава…

Но нищо подобно не се случи, тъй като благородният лорд по най-позорен начин незабавно избяга в библиотеката. Сърцето му бясно биеше в гърдите, на челото му избиха капки пот. За пръв път от много време насам той усети, че губи способността си да мисли рационално. Неговата жена му изневерява! Неговата жена! Господи, ако ставаше дума за красавица-любовница, тогава работата е друга: глупаво е изобщо да се иска вярност от такива създания, но жена му, в сравнение с която горгоната Медуза би била въплъщение на красотата… И тя му изневерява и го прави за смях пред тези жалки хорица! Какво унижение, боже мой, какво непоносимо унижение! От първия лист на последния брой на негов вестник, забравен от някого на масата в читалнята, лорд Ъндърууд го гледаха набраните с голям, набиващ се на очи шрифт думи: „Война: да бъде или да не бъде?“

Сега той знаеше всичко. Знаеше защо така подло хихикаше мис Джебинс и защо, когато преди няколко дни на обяд у лейди Ърлин беше казал, че няма нищо по-лошо от това да бъдеш измамен съпруг, всички присъстващи го бяха изгледали така странно; знаеше защо един журналист, когото беше уволнил за пиянство, предизвикателно беше изрекъл със своя кокни изговор в лицето му: „Е, поне жена ми не кръшка“. Знаеше защо старите му предани сътрудници го гледат с такова съчувствие, когато се появеше сред тях; знаеше защо враговете започнаха криво да се усмихват, когато неотдавна се беше появил с жена си на някаква благотворителна вечеринка.

Лаймхаус! Този тлъст червей, тъпанар, глупак, нищожество, което без него, Ъндърууд, е нула — не, даже по-малко от нула! Как смее той?!

Но лейди Ъндърууд…

— Не — решително промълви мистър Печатарската преса и тръсна глава. — Не, това е невъзможно!

Ъндърууд никога не беше обичал жена си. За него тя беше само едно от стъпалата, което не можеше да бъде избягнато по пътя към върха. Разбира се, възможно е да има някой, който не би свързал съдбата си с човек, който му е дълбоко безразличен, а вместо това би затегнал колана и би започнал да се труди, разчитайки на късмета си, но този път не увличаше особено лорд Ъндърууд. Ако той поискаше нещо, то го искаше незабавно и затова се беше оженил за пари, които му бяха позволили да започне делото си и безпроблемно да се занимава с него. Не, той не беше нито зъл, нито жесток с жена си; той даже признаваше, че тя има определени положителни качества. Лейди Джейн беше любяща майка, грижовна съпруга, тя почти не му досаждаше и го оставяше да води такъв живот, какъвто той иска, и той й беше искрено признателен за това. Той даже й беше верен! Или поне доста повече, отколкото мнозина съвременни съпрузи. По същество, бракът им беше идеален, защото и на двамата и през не им минаваше да искат един от друг невъзможното. Смешно беше да се очаква от лейди Джейн да стане красавица или поне да се научи да се облича така, че роклите на нея да не изглеждат като безформени парцали. А да я подозира човек в невярност беше напълно немислимо. Когото и да било, само не нея!

В този момент Ъндърууд си спомни, че той твърде рядко вижда жена си, че тя практически през цялото време е сама, а значи… значи… На челото му отново изби пот. Доводите, поради които Лаймхаус би могъл да се увлече по нея, също изглеждаха много сериозни. Ако Лаймхаус искаше да го контролира, да бъде осведомен за всичките му планове, което е напълно естествено за един опитен бизнесмен, който на никого няма доверие, от просто по-просто беше да го направи именно чрез съпругата му. Бас? Е, какво пък, баронетът е хазартен тип… На бас се вършат много глупости (например, самият той, Ъндърууд, в Кеймбридж беше изпил веднъж три бутилки шампанско, след което жестоко беше повръщал). И все пак…

— Не, това са глупости. Слухове, които враговете ми разпространяват, за да си върнат за старите си обиди.

Думите му прозвучаха неубедително и той го разбра. От клуба Ъндърууд се прибра вкъщи, където го очакваше традиционната вечеря с жена му. На масата лейди Джейн поддържаше разговор на общи теми, но за пръв път, гледайки осеяното й с брадавици лице и опитвайки се да улови погледа на кривогледите й очи, той се замисли: какво може да се крие зад тази невзрачна външност? Можеше да се окаже, че той изобщо не познава жена си. С какво живее, какво мисли, за кого мечтае? Ако е за никого, добре. Лорд Ъндърууд се почувства съвсем неудобно от подобни размишления.

— Възнамерявам да организирам обед с покани — каза той неочаквано. — Да поканя ли Лаймхаус?

— О, да, разбира се — каза учтиво лейди Джейн.

Ъндърууд занервничи. Стори ли му се или тя вложи в обичайните на пръв поглед думи някакъв особен, убягващ му смисъл?

— Струва ми се, че не го харесваш особено — реши се на обикновена провокация лорд Ъндърууд.

— Аз? — изплаши се лейди Джейн. За пръв път за целия им брак съпругът й се интересуваше за нейното мнение за някой от общите им познати. — Не, той… е напълно приличен човек и…

Лорд Ъндърууд се смрази. Приличен човек? Този людоед Лаймхаус? Ъндърууд загуби апетит и отмести чинията си.

 

 

Днес мистър Печатарската преса се прибра по-рано от обичайното, с цел да провери догадката си. Та нали е безполезно да питаш жена дали ти изневерява. Жената е устроена така, че ще отрича до последно, а и освен това въпросът би бил просто смешен: „Скъпа, случайно не спите ли с Лаймхаус? Че до мен стигнаха едни слухове…“

Като свали палтото си долу, той се осведоми:

— Вкъщи ли е лейди Джейн, Холмън?

Той прекрасно знаеше, че по това време тя обичайно е у овдовялата си сестра, с която обсъжда план за създаване на приют за подхвърлени деца. (А може би тя изобщо не ходи при сестра си? Може би благотворителността е само прикритие за срещите с любовника й?)

— Не, сър, милейди излезе.

— Много добре, Холмън.

Ъндърууд седеше в кабинета си, вслушвайки се в звуците, които идваха отвън. Джейн. Джейн и Лаймхаус. Бърти се смееше… Всички те му се смееха. Измаменият съпруг винаги научава последен…

Не, време е на това да се сложи край. Ако между Джейн и стоманения магнат съществува някаква връзка, трябва да има следи. Жените са тщеславни и непредпазливи, те обожават да получават писма и подаръци. Даже когато ги молят да изгорят компрометиращи документи за тяхно добро, те не се съгласяват. Вярно, че не им е толкова скъп самият спомен за връзката им, колкото възможността за практическото й използване. Помнеше как собствената му любовница се беше опитала веднъж да го шантажира… Лейди Ъндърууд — любовница на Лаймхаус! Ъндърууд скочи от мястото си (в този момент вече не би вдъхновил никакъв скулптор, толкова зло и решително беше лицето му) и с бърза крачка отиде в половината от къщата, където обитаваше жена му.

Вази със сухи цветя, застоял, нежив въздух. „Мирише на гробница“ — смръщи се Ъндърууд.

Той започна огледа със секретера. Снимки на децата… Някакви пожълтели листчета… Боже, та това са неговите писма! Писма, които сам беше писал, докато й беше годеник и в които всяка дума беше лъжа. Лъжа отначало докрай!

Цветът на срама опари бузите му. Ъндърууд беше готов да прекрати търсенето, но в този момент в ушите му отново прозвуча смехът на мис Джебинс.

Той обискира бюрата, вадейки и прибирайки чекмеджетата им. Отвори шкафовете, не го домързя да погледне в скрина и в гардероба. Нищо.

Ако трябваше да си признае, Ъндърууд въздъхна с облекчение. Той се върна при вратата и, когато вече стоеше на прага, погледът му се закачи в някаква кутия, която стоеше най-отгоре върху скрина. Отдолу се виждаше само ъгълът й и по-невнимателен човек би я взел за орнамент от мазилката, но погледът на Ъндърууд беше изострен от ревност и той веднага разбра, че това е малко ковчеже за съхранение на писма.

За да я достигне, на Ъндърууд му се наложи да се качи на стол. Повърхността на скрина беше цялата в прах, но на места имаше петна, подобни на отпечатъци от пръсти, и те показваха, че някой е пипал ковчежето съвсем наскоро.

„Детска работа — злобно помисли Ъндърууд, — да пазиш тайните си на такова място, където всеки може да ги намери.“

Това беше обикновено лакирано ковчеже, каквито лейди Ъндърууд имаше в изобилие. Забавно, но дори сега у него проблесна спасителна надежда да се окаже, че вътре има някакви малозначителни дреболии. Вдигайки капака, той видя снопче изписани листчета, две-три изсушени рози и табакера, която беше виждал поне сто пъти. Табакера, на която бяха инкрустирани инициалите на Лаймхаус.

За момент на Ъндърууд му се стори, че земята се разтваря под краката му. Той седна зад бюрото, изтърси листчетата от ковчежето и започна да ги изучава. По-голямата част от тях беше изписана с почерка на Лаймхаус, който добре познаваше, но имаше и няколко, написани от лейди Ъндърууд — очевидно, чернови на отговорите й.

Ъндърууд се вледени. Същият почерк беше видял на розовата бележка, която беше паднала от джоба на Лаймхаус на аудиенцията при кралицата. Боже мой! А той, глупакът, се беше и навел, за да я върне на баронета… Стискайки зъби, Ъндърууд започна да чете писмата на Лаймхаус.

„Моля те, казвай ми всичко, което касае С.Г. Това е много важно и за двама ни.“

„Обичам те, съкровище мое. Но най-важното — не забравяй за С.Г.“

„Помни за нашата уговорка. Как е С.Г.? Нямам търпение да те видя. Надявам се да ми донесеш добри новини.“

И хартията е негова. А стилът! Типичен стил на парвеню, което е успяло да напечели пари, но така и не се е научило да мисли. Ъндърууд четеше и клатеше глава. Спънати фрази, тривиални обрати, слаба граматика. А обръщенията! „Моето пиленце“, „съкровище“, „птиченце“, „душичка“ — пфу, каква гадост! Но, съдейки по всичко, лейди Джейн направо примираше от подобни обръщения. През нейните собствени бележчици просто прозираше стара сантиментална идиотка, зажадняла за любов. На повече от петдесет години!

„Твоя завинаги.“

„Вечно обичаща те. Кога ще се срещнем отново?“

Но най-важното, кой е този тайнствен С.Г., за който става дума практически във всяко писмо?

„Най-важното, внимавай за С.Г.“

„Старият глупак днес не беше в настроение. Не знаеш ли защо, любов моя?“

„Старият глупак“? Старият глупак… Не, това не може да бъде! Ето как го наричат те зад гърба му, когато останат насаме! Ето, значи, какво мнение имат за него!

Редовете танцуваха пред очите на Ъндърууд. Душеше го злоба.

„Любими, струва ми се, че С.Г. е замислил нещо…“

Така било значи. Сплетниците са били прави. Лаймхаус е спечелил доверието на жена му, за да бъде в течение на всичките му дела. Старият глупак, боже мой! Глупак, и то какъв! Те го бяха използвали — и му се бяха присмивали. На него, толкова умния, толкова хитрия, ненадминатия хищник, който можеше за един миг да създаде или разруши която и да било репутация, бяха дърпали конците, като на марионетка. Те го бяха прекарали, да, прекарали го бяха като последната лондонска курва! Не, даже по-лошо: той беше пешка в тяхната игра, за тях беше нищожество, стар глупак, когото мамеха — безсъвестно, отвратително, вдъхновено.

Ъндърууд не беше плакал от много години — откакто му бяха казали, че най-малкият му син ще си остане безумен завинаги, — но сега беше като никога близко до това да се разридае. Той ненавиждаше жена си така, както не ненавиждаше никой на света. Винаги беше подозирал, че тя е глупава и ограничена и фактът, че си беше избрала такъв любовник като Лаймхаус, само убеди Ъндърууд в нейната непоправима тъпота. Като си помислеше само, та тя пазеше табакерата на своя рицар, розите, които й беше подарявал, и даже пръстена, да, евтиния пръстен с рубин, същия, какъвто — всички знаеха — Лаймхаус подаряваше в знак на своето благоволение на всяка уличница, с която си беше имал вземане-даване! Той — и лейди Джейн… Неговата жена! От тези мисли му идваше да се побърка…

С изкривена уста и сухи очи Ъндърууд върна как да е уликите обратно в ковчежето, сложи го на предишното му място върху скрина, прибра стола, на който се беше качвал, и излезе от стаята. Владееше го само една мисъл: да им отмъсти. При това да им отмъсти така, че да съжаляват, че изобщо са се захванали с него. Лаймхаус си мисли, че има право да върти него, лорд Ъндърууд, както си поиска? Значи, ще докажем на пуяка, че греши. О, колко много греши!

— Няма да ме забравиш скоро, копеле!

Ъндърууд си погледна часовника. До излизането на вечерния вестник имаше още време. Той се развесели и се ободри. Твърдо, самата съдба му помагаше…