Валерия Вербинина
В служба на Негово Величество (7)

Глава 6
в която се разказва за шестото чувство на агента

— Пристигнахме, милорд! — съобщи кочияшът.

Рижият милорд излезе от каретата и направи крачка по пътечката, но се усети и подаде ръка на Амалия.

— Заповядайте — рече той с най-непринуден тон. — Добре дошла в Олдкасъл!

Амалия вдигна глава и готовите думи, с които щеше да отговори, замряха на устните й. Никога не беше мислила, че някъде по света може да съществува такава чудовищна постройка — истински замък, огромен, застрашителен и величествен, с готически кулички и масивни стени, на места покрити с мъх или обгърнати от захванала се за тях поветица. Лявото крило очевидно беше строено през епохата на Стюардите, а дясното — през джорджианската, и приказната смесица на стиловете бодеше очите, но самият замък само печелеше от това. Той отблъскваше и привличаше едновременно.

„Дявол да го вземе — помисли си Амалия, — аз положително съм седмата жена на Синята брада.“

— А той не изглежда чак толкова стар^[1] — каза накрая тя.

— Строителството на централната част — съобщи херцогът с тон на любезен екскурзовод — е започнало още при Плантагенетите, тогава собствениците му са носели титлата граф. Предишният замък е изгорял по времето на Ричард Втори, а след това е бил престрояван много пъти.

Арчибалд хвърли поглед към сюртука си, видя белия карамфил, за който напълно беше забравил, и решително го свали.

— Виждам, че тук ви харесва — рече той на Амалия и, без да й предложи ръката си, тръгна по една от многото пътечки.

Амалия, ядосана, че не можа да скрие чувствата си, закрачи след новоизпечения си мъж. Край замъка с поклон към тях се приближи стар благообразен иконом в синя ливрея, обшита в сребро.

— Имам честта да ви поздравя, милорд, със знаменателното събитие — помпозно провъзгласи той. В този момент погледът му попадна на Амалия и изражението му леко се поизмени.

— Това трябва да е шаферката? А мис Емили? Къде е тя, сър?

— Нямам понятие, Роджърс — изсумтя Арчибалд.

— А… а дамата, сър? Коя е тя?

— Струва ми се, че е жена ми, макар че не съм сигурен.

— Така ли, милорд? — избъбри икономът. — О, боже, ръката ви! — той току-що беше забелязал, че господарят му е ранен.

— Нищо страшно, Роджър — успокои го Арчибалд, — просто участвах в малък дуел.

— Дуел? О, боже!

Усещаше се, че отговорите на младия господар поставиха Роджърс в ступор и изобщо здравата го озадачиха, но той не се осмели да разпитва повече.

Огромният хол, простиращ се нашир и на височина, посрещна Амалия с прохлада и полумрак. На стената висяха портрети, от които във всеки влизащ се взираха различни представители на рода Олдкасъл, сякаш преценяваха дали е достоен да прекрачи прага на замъка.

— Ван Дайк? — попита Амалия, с кимане на глава показвайки очарователен юноша, който държеше в ръка чифт възхитително изписани ръкавици.

— Именно. Разбирате от живопис?

— Само като любител.

— Някои от тези картини струват цяло състояние — сухо каза Арчибалд и веднага добави: — Но това не означава, че се продават. Като стана дума — оживи се той, — този, когото гледате, е известен с това, че е удавил първата си жена в езерцето край замъка.

Поклащайки се от пръсти на пети, той победоносно погледна Амалия от висотата на немалкия си ръст. Тя разбра, че така неочаквано придобитият й съпруг изобщо не е толкова прост, колкото изглеждаше на пръв поглед, и че ще мине доста време, преди да й се удаде да завоюва разположението му.

— А втората му жена? — попита Амалия. — Какво е станало с нея?

— Заради нея са му отсекли главата — мрачно отвърна Амалия. — Заставила го да участва в заговор, а после самата тя го предала.

— Един на един — направи равносметка Амалия. — А този кой е? — тя спря пред портрета на джентълмен, чието лице беше подпряно от огромна изправена яка.

— Моят прадядо Руфъс Олдкасъл — отвърна Арчибалд, поглеждайки я. — Ръстът му е бил едва ли не осем фута. Впрочем, ние, Олдкасълови, всички сме високи, така си върви. Главата му била отнесена от снаряд по време на някаква битка, когато излязъл от траншеята, за да отиде по нужда.

— Ай-ай-ай — въздъхна Амалия. — Колко ли трябва да е досадно смъртта да те откъсне от толкова важно занимание.

Арчибалд се изчерви и понечи да каже нещо, но се сдържа.

— Това е Яков Първи — той погледна Амалия, но тя пазеше мълчание. — А това е Джордж Втори. Всички те са мои прадеди. По майчина линия аз съм праплеменник на кралицата, а по бащина — неин четвърти братовчед.

Амалия си помисли, че сигурно не е така леко да бъдеш и братовчед, и племенник едновременно.

— Така че на вас много, ама много ви провървя — арогантно продължаваше Арчибалд, който видимо отново беше изпаднал в лошо настроение. — Можехте да се омъжите за някой от простолюдието и това би ме избавило от много грижи. Но не мислете, че ще ви се удаде да бъдете херцогиня за дълго. Този свещеник Гленвил е просто упорито старо магаре. Дявол да го вземе, колко жалко, че нашият викарий Морис е болен! Той със сигурност не би ме поставил в такова глупаво положение, да ме кара да считам за своя жена неизвестно коя.

Икономът, който стоеше зад господаря си, трепна и отстъпи крачка назад.

— Човек може да си помисли, че на мен ми се е паднал кой знае какъв мъж — парира Амалия, чийто език в моменти на раздразнение ставаше по-остър от бръснач. — Винаги съм си мечтала да се омъжа за уличен стълб!

— Какво? — кипна херцогът. — Как смеете, въртиопашка нещастна!

— Да не говорим пък за това, че с вашата коса лесно може да се запали огън без кибрит. Колко ми провървя! Ходещ пожар! Никоя факла не може да се сравнява с вас!

— Вие не сте дама!

— А вие не сте джентълмен!

— Зла жена ми се е паднала — констатира херцогът с горчивина. — Но нищо! Можете да се смеете, колкото искате! Още утре ще отида при самия Кентърбърийски архиепископ, за да признае нашия съюз за недействителен.

Лицето на иконома Роджърс посивя и той сякаш се смали.

— И какво ще кажете на архиепископа? — безстрастно се осведоми Амалия. Склонила глава към рамото си, тя внимателно разглеждаше портрета на червенокос джентълмен с ордени, който по нещо неуловимо приличаше на събеседника й.

— Цялата истина. Че сте се оженила за мен с измама.

— Аз за вас? Може би съм аз съм ви упоила? Може би аз съм ви похитила? Аз съм ви докарала в църквата и съм накарала свещеника да ни венчае?

— Добре — ледено процеди Арчибалд, — аз съм виновен. Доволна ли сте? Но на това безумие трябва да се сложи край!

— И вие ще отиде при архиепископа…

— Именно.

— Ще му представите доводите си…

— Точно така.

— Между впрочем, отвличането на хора и принуждаването им към брак са сериозни престъпления — ласкаво отбеляза Амалия и очите й станаха съвсем златисти. — Може да си имате неприятности.

— Всички неприятности са нищо в сравнение с това, което се случи с мен днес — отсече херцогът.

— Това, което се случи с вас днес — проникновено рече Амалия, — ще ви се стори същинска дреболия, когато всички започнат да ви се смеят.

— Простете? — погледна я с недоумение Арчибалд.

— Ами да. „Този Невил, рижият дангалак, нали го знаете? Чухте ли как се е изложил?“ — „Не, разкажете.“ — „Взел за годеницата си съвсем друга жена.“ — „Но какво говорите?“ — „И се оженил за нея.“ — „О, боже мой, да не е сляп? Или му е все едно за коя ще се ожени?“… Ето така ще говорят за вас, Арчи. Може ли да ви наричам Арчи? Всъщност, това баща ви ли е?

— Да — изсумтя Арчибалд, който си гризеше нокътя и съсредоточено размишляваше над думите на Амалия.

— Приличате на него.

Рижият здравеняк се изправи и високомерно изгледа Амалия от горе до долу (което за него беше проста работа).

— Надявам се да не е така — рече той.

— Не го ли обичахте?

— Той беше забележителен човек. Но най-доброто нещо, което направи, беше да умре.

Амалия вдигна вежди: подобно цинично изявление съвсем не беше в стила на събеседника й.

— Мистър Уайлд^[2], журналистът, каза така — поясни Арчи. — Той, впрочем, произнесе тези думи на обяд у лейди Горинг по друг повод.

Здравенякът-херцог въздъхна и погледна Роджърс, който чакаше смирено какви още ужаси ще се изсипят на главата му тази сутрин.

— По-добре елате да обядваме, милейди. Роджърс! Отведете моята…, а, по дяволите, отведете нашата гостенка в жълтата спалня. Къде са ви нещата?

Амалия се усети, че напълно е забравила за Франсоа, който сигурно вече се беше побъркал от притеснение.

— В Дувър. Ще напиша бележка на слугата си, той не говори английски. Казва се Франсоа Галио. Потърсете го по хотелите, забравих името на този, в който щяхме да отседнем.

— Каква възхитителна способност за забравяне — изхъмка Арчибалд, качвайки се по стъпалата. — На мен ми върви, както винаги. Не стига, че жена ми не е която трябва, ами и на всичко отгоре и не помни.

— Много мъже биха дали мило и драго, за да имат такава жена — ехидно му отвърна Амалия.

— Много, но не и аз. Не, трябва да отида при архиепископа!

Лакеят замина с бележката на Амалия, а Роджърс я съпроводи до жълтите покои.

— Извинете, милейди, че питам вас — заговори умолително той, когато вратата зад тях се затвори, — но вие сте жена на херцога, нали така?

— До утре със сигурност — отвърна бодро Амалия. — А какво ще бъде после, само бог знае!

Роджър важно кимна и изчезна.

По време на обяда Амалия и съпругът й стояха от двете страни на необятната маса. Храната се стори безвкусна на Амалия, посудата беше разкошна, но твърде обемиста.

— Всъщност, аз нищо не знам за вас — промърмори Арчи, когато донесоха пудинга. — Коя сте вие и откъде сте?

— Не ви ли казах? Баронеса Амалия Изолда Елизавета Корф, руска поданичка. Живея в Петербург и имам малък син, на три години.

— Само това липсваше! — изсумтя херцогът. — Надявам се, че не сте католичка?

— А какво имате против католиците? — поинтересува се Амалия.

— Аз съм деветдесет и седми в списъка на наследниците на английския престол — сухо каза Арчибалд. — Женитбата с католичка, макар и толкова смехотворна като тази, веднага ще ме извади от този списък.

— Ай-ай-ай, чак деветдесет и седми — въздъхна Амалия. — Боя се, господине, че ще ви се наложи да чакате чума или някакво друго бедствие, за да се възкачите на трона. Колко жалко! — обяви тя, като се кръстеше като католичка и вдигаше очи към тавана.

Златната чиния на херцога с грохот се стовари на пода.

— Значи сте католичка? — промълви Арчи, гледайки Амалия с неописуем ужас.

— Само в понеделник — съобщи Амалия със сериозен тон и отмести пудинга, — а днес е сряда. Успокойте се, аз съм православна по вероизповедание, ако това ви интересува.

Арчибалд поривисто скочи на крака.

— Така, на мен ми стига толкова! — обяви той. — Роджърс! Ще взема кучетата и ще отида да се разходя. Вие и вашите маниери… — направи той опит да изпепели Амалия с поглед, но това беше все едно да разтопи айсберг с кибрит. — Колко съжалявам, че това не е сън!

— Аз също — отбеляза Амалия, когато вратата зад неочаквания й съпруг се затръшна с грохот.

След като доста пообикаля по коридорите, Амалия накрая намери своята спалня. Докато беше отсъствала, бяха изтрили праха от огледалата, бяха махнали паяжините от ъглите, бяха застлали наново леглото, а камината беше запалена.

Амалия се замисли с какво да се захване. Да почете? Нямаше желание: когато собственият ти живот се оказва по-интересен от всякакъв роман, приключенията на измислени герои вече не те привличат. През прозореца тя видя Арчибалд, който крачеше, съпровождан от четири кучета, размахваше ръце като мелница и възбудено си говореше сам.

Арчи беше уязвен. Въпреки младостта си, той имаше доста светски опит и смяташе, че познава жените, но тази, на която по нелепа случайност се беше паднала честта да се счита за негова жена, го озадачаваше. Не стига, че откровено го закачаше, но и се държеше така, като че ли пет пари не дава за него. Арчи вдигна една пръчка от земята и я хвърли далеч напред.

— Зигзаг, търси!

Той даже не погали кучето, когато то се върна с пръчката, тържествуващо махайки с опашка.

— Стълб! Пожар! Та тя просто ми се присмива. Ама… Амалия! Камелия! Лилия! Господи, какво глупаво име! Вместо да се казва Емили, като всяка нормална дама…

Арчи се огледа и видя, че е стигнал почти до къщата на викария. Херцогът се поколеба, но му трябваше някой, пред когото да си излее душата, а познаваше викария Морис вече няколко години. Херцогът се реши, отиде до вратата и почука.

Робърт Морис, увит в шал и пуловер с рядко грозна плетка, седеше край камината, протегнал крака към топлината. Той беше на около тридесет години. Ако в началото, когато току-що беше пристигнал в Принсхилс, го считаха за твърде млад за такъв отговорен пост, то скоро всички жители почти единодушно стигнаха до извода, че по-добър свещеник не можеше да им се падне. Морис се отличаваше с ум, деликатност и красноречие, беше скромен и трудолюбив. Без да притежава значително богатство, той успяваше някак си да не излага на показ своята бедност. Веднъж на два месеца клюкарките го женеха за някоя от местните обитателки, но самият той, изглежда, не бързаше да надява брачния хомот. Неговата бивша благодетелка лейди Евърил, която му беше уредила това място, му беше оставила малка сума, но той прекрасно разбираше и от никого не криеше, че парите едва стигат за него самия, а това означава, че няма право да се обременява със семейство. За своите години мистър Морис беше извънредно здравомислещ човек и жителите на окръга не се стесняваха да търсят съветите му. Всичко казано на младия викарий си оставаше тайна между него и неговия събеседник. Морис не се занимаваше с клюки и на него винаги можеше да се разчита. Графиня Стърн, която живееше в съседство с Принсхилс и която беше майка на въпросната Емили Стърн, особа горда и, общо взето, несклонна да изпитва симпатия към бедни свещеници, веднъж се изказа за Морис така:

— Той е много възпитан човек. Някои хора дават съвети с такъв вид, като че ли ви правят кой знае каква услуга, а той се държи така, като че ли услугата му я правите вие.

Когато вратата се отвори, Робърт кихна няколко пъти и Арчи бързо влезе, като остави кучетата отвън. Младият викарий, общо взето, съвсем не беше грозен — с големи очи, червеникави коси и тънък гърбав нос. На лицето му лежеше печата на меланхолията — а може би това беше просто следствие от слабото му здраве и хроничната му анемия.

— Ваша Светлост! — направи опит да се изправи от креслото Морис.

— Седете си, сър… Още ли сте настинал?

— Уви, да. Какво искате — есен!

— А аз никога не боледувам така — Арчи седна. — Мистър Морис, дойдох да се посъветвам с вас. Само ви моля: нали няма ми се смеете?

— Аз ли, сър? Но… Как мина онази работа?

— Работа?

— Да, знаменателното събитие. Вашата сватба.

— О, Морис, не ми говорете за нея.

— Случило ли се е нещо? — на лицето на младия свещеник се четеше искрено съчувствие.

— Случи се, да! Случи се това, че се ожених, но не за която трябва! Морис, какво да правя?

И херцогът разказа всичко, без да пести подробности.

— Това е кошмарна особа — стара, зле възпитана… Тя… тя… — Арчи съскаше като дракон, на когото току-що са съобщили, че люспестата му кожа ще отиде за направата на дамски чанти. — Това е нещо чудовищно! А оня глупак Гленвил се осмелява да твърди, че тя е моя жена! Нима е прав?

Като изслуша Негова Светлост, младият викарий изпадна в дълбок размисъл.

— Да — призна той, — никога не съм чувал подобно нещо!

— Но тя жена ли ми е? — настояваше херцогът. — Жена ли ми е или не?

— От гледна точка на църквата — несъмнено, сър. А и законът за браковете…

Накратко, Морис не можеше да съобщи на херцога нищо утешително.

— Смятам да отида при архиепископа — призна Арчибалд. — Не възнамерявам да живея под един покрив с тази авантюристка!

Докато Арчи гърмеше и трещеше, изливайки емоциите си в малката къщичка на викария, Амалия палеше свещите в покоите си, ядосвайки се, че в замъка, тази многовековна развалина, още не са прокарали съвременно газово осветление. В камината весело пропукваха цепеници. Появи се камериерката, получи отговор от милейди, че няма нужда от нищо, и веднага си отиде. Амалия обходи покоите си, в които спокойно можеше да се помести цяла рота войници, и от нямане какво да прави започва да отваря шкафовете и сандъците. В един от тях се съхраняваха старинни рокли, каквито не се носеха вече сто години, и проядени от молците кожени наметки. В друг тя намери купчини старо желязо. Иззад скърцащата врата на шкафа миришеше на лавандула и Амалия, за своя изненада, видя в него окачена на закачалка бяла, ефирно украсена булчинска рокля.

Амалия не беше суеверна, но потрепери, щом видя роклята на младата жена, която се беше удавила и беше погребана съвсем наскоро. Тя затвори шкафа с рязко движение и забеляза леко изваденото странично чекмедже на секретера^[3]. В него имаше връзка писма без пликове.

„Щастливи сме като никога. Изглежда, че проклятието вече не тегне над нас. След Венеция възнамеряваме да отидем в Милано…“

Амалия затвори чекмеджето и в този момент на вратата се почука.

— Готвачът ви пристигна, милейди!

Забравяйки за всичко на света, Амалия се спусна надолу по стълбите, където посред купчина с куфари я чакаше Франсоа — същият Франсоа с хитрите очи и откритата усмивка. В ръцете му имаше кофа, в която се плискаше вода.

— Франсоа! — завика Амалия.

— О, мадам! Колко страдах, докато се мъчех да ви открия! Всичко наред ли е с вас?

— Наред е, направо няма накъде повече, после ще ти разкажа. Представяш ли си, Франсоа, стана ужасно недоразумение и сега съм омъжена!

— Омъжена? Ами нашата работа? — стъписано попита Франсоа.

— Работата ли? Работата е опечена, мосю Галио! А какво има в кофата?

— Жива риба — доложи Франсоа. — За вас я купих, нали съм готвач!

— О! Франсоа! — завика Амалия. — Ти трябва да ме спасиш. Прави, каквото искаш, но вечерята ми трябва да е прилична, че тук сервират в златни съдове дявол знае какво!

— В златни съдове? — оживи се бившият мошеник.

— За теб, Франсоа — хвана го за копчето Амалия, — това злато трябва да е все едно е олово!

В хола влезе Арчибалд, придружен от кучетата. След разговора си с Морис той се беше поуспокоил, но щом видя непознатия човек, застина на място.

— Как беше разходката? — весело попита Амалия.

— Това вашия любовник ли е? — вместо отговор се осведоми Арчи.

— Все още не, а вие да не би да настоявате?

Лицето на херцога придоби цвят на череша, той мълчаливо се обърна и излезе. Едно куче — кръстоска между лабрадор и гонче — дотича при Франсоа, подуши го и пъхна глава в кофата. И замаха с опашка, щом Амалия го погали.

— За малко не се отрових в хотела — със сълзи на очи разправяше Франсоа. — Там сервират овесена каша, която наричат поридж. Но аз, дявол да го вземе, не съм кон, та да ям овес!

— Роджърс! — викна Амалия. — Добри ми Роджърс, това е готвачът ми. Настанете го в някоя по-прилична стая.

— Ще бъде изпълнено, милейди — отвърна с поклон икономът. — Последвайте ме.

* * *

Вечерта на този побъркан ден Амалия беше съвършено щастлива.

Първо, Франсоа наистина не се изложи и приготви за вечеря изумителна риба, запечена в тесто. Второ, Амалия най-после се сети какво трябва да направи, за да не допусне войната, и се пръскаше от гордост при мисълта за това колко е умна, хитра и как изобщо обикновените простосмъртни не могат и да се сравняват с нея. Планът беше смехотворно прост, но дали ще сработи зависеше от множество обстоятелства. Въпреки това Амалия реши да рискува и да се опита да го осъществи.

Тананикайки си някаква ария, тя окачи роклите си в шкафа и в мига, в който затваряше вратичката, все едно я полази мраз. Амалия добре знаеше какво означава това. Всички ние имаме шесто чувство, но то спохожда значително по-често тайните агенти, които живеят под повишено напрежение. Още преди погледът на Амалия да попадне на голямото огледало в дъното, тя вече знаеше със сигурност, че в стаята има още някой.

На прага на спалнята, едва не докосвайки с глава рамката на вратата, стоеше Арчи Невил и изумено се взираше в законната си половинка. Изумено — защото Амалия сега беше облечена само в полупрозрачен пеньоар, а тъй като нашата героиня притежаваше всичко, което трябва да притежава красивата жена, то херцог Олдкасъл определено имаше в какво да се взира.

— Загубихте ли се? — учтиво се осведоми Амалия.

Херцогът щателно затвори вратата и направи крачка напред. От опит Амалия знаеше, че има моменти, когато и най-изтънчените аристократи престават да бъдат такива, и съсредоточеният вид на Арчи не й хареса.

Икономът Роджърс, напълно случайно бършещ перилата наблизо, чу звук от нещо строшено, а след това приглушен шум. Ще отбележим, че макар че икономът беше извънредно добросъвестен, бърсането на перила в никакъв случай не влизаше в задълженията му, така че налице беше извънредно рядък случай на служебно усърдие.

— А-ха — каза си старият слуга многозначително и започна да търка парапетите с удвоена енергия.

От стаята, разположена през една от жълтата спалня, с лампа в ръка излезе камериерката Мери-Ан, а в дъното на коридора, пак с лампа, се показа лакеят Скрамбълс. Всички те, разбира се, се бяха оказали тук по работа. И в този момент…

Вратата на жълтата спалня се отвори и на прага й се показа русокосата херцогиня Олдкасъл. Щом я видя, Роджърс изпусна парцала и се вцепени. Мери-Ан тихо извика, а Скрамбълс отвори уста и така и не я затвори.

На лицето на херцогинята беше изписано такова изражение, че старият иконом се сети за Жана д’Арк, която един от Олдкасълови беше помогнал да бъде изгорена на кладата. И слугите, оказали се край спалнята, и вандайковските портрети на стените наблюдаваха изумителна картина — поруменялата, с разпилени по раменете коси херцогиня влачеше след себе си херцога, който се съпротивляваше с всички сили, но нищо не можеше да направи, защото, дори да сте седем фута на ръст и да притежавате херкулесовска сила, ще се подчините, ако ви дърпат за ухото като провинил се ученик. Никога досега стените на Стария замък не бяха виждали такъв позор!

Амалия довлече херцога до най-горното стъпало, където най-сетне го пусна и Арчи Невил рухна на пода в безформена купчина.

— Сър — извика разярената херцогиня с добре поставен глас, отмятайки косите си назад, — настоятелно ви препоръчвам да вземете студен душ!

След което се обърна и сред вихъра на развяващите й се поли се отправи обратно в спалнята, като пътьом награди бедния Роджърс с такъв поглед, че след това той половин нощ не можа да заспи.