Валерия Вербинина
В служба на Негово Величество (3)

Глава 2
в която приятелите се надпреварват да дават съвети, а враговете плетат козни

— Е, много мило, няма що!

Амалия беше раздразнена и имаше всички основания за това. Случвало се беше да й дават трудни поръчения… случвало се беше да й дават неприятни поръчения… но досега никой още не беше искал от нея невъзможното!

Шега ли е да предотвратиш война! Дори и когато знаеш, че много искат да я предизвикат в свой интерес двама джентълмени на средна възраст. Ами ако моментът вече е пропуснат? Ако кралицата твърдо е решила да воюва с Русия? Ако английските генерали вече потриват ръце, предвкусвайки нови походи, а данъкоплатците са готови да платят за това, доколкото е по силите им? Тогава никакво убийство нищо няма да реши, нещо повече — то може само да влоши нещата.

Амалия нареди на слугата си да й намери всички вестници на Ъндърууд за последните шест месеца. Какви ли? Ами всякакви! Братът на великия княз Владимир Лвович май е англофил и чете цялата английска преса.

— Кажи, че са за мен.

В Петербург Амалия живееше в прекрасна градска къща заедно с цялото си семейство: малкия си син Михаил, майка си Аделаида Станиславовна, полячка по произход, вуйчо си Казимир и слугите.

Аделаида Станиславовна беше особа, неспокойна във всички отношения. Щом чу стъпките на дъщеря си по стълбата, тя извика:

— Ах! Моята Amélie!

И се втурна към нея, като че ли не се бяха виждали десет години.

— Моята Amélie! — развълнувано повтори майката, стискайки крехката баронеса в обятията си. — Ти трябва да направиш така, че този ужасен човек да не идва повече тук!

— Кой, мамо?

— Граф Колтовски!

— Но защо? — учуди се Амалия. Граф Колтовски им беше съсед, побелял старец на седемдесет години. — Какво е направил?

— Направи ми предложение! — с негодувание извика прекрасната (за годините си) полячка. — Ето това направи!

— Но, мамо, вие трябва да се гордеете с това — отбеляза Амалия и сви рамене — Не на всички на вашата възраст им предлагат брак.

— Аз ли да се гордея? — пронизително пропищя Аделаида Станиславовна. Но доводът, приведен от дъщеря й, я накара да се замисли.

Амалия се възползва от това, за да се промъкне, но не успя да стигне по-далеч от малката гостна с картината на Тициан на стената, която баронесата беше донесла от едно от странстванията си. Там в нея отново се вкопчи догонилата дъщеря си Аделаида Станиславовна.

— Но, Amélie, та това е неприлично! Аз съм на четиридесет…

— На четиридесет и пет — поправи я брат й Казимир, който седеше в стаята и редеше пасианс.

— Ах, остави, аз по-добре знам, струва ми се! — ядосано му възрази сестра му. — И, между впрочем, вече съм баба!

— Не бих казал, че да станеш графиня е неприлично — меланхолично се изказа Казимир. — Неприлично е само това, че след това може да ти попадне под ръка княз и ще съжаляваш за решението си.

— Казимир! — негодуващо извика Аделаида Станиславовна. — Това, че ти не се жениш, не означава, че и другите трябва да бъдат като теб!

На думата „женитба“ Казимир ужасено опули очи, изпусна картите и бързо се прекръсти. Амалия пристъпи към вратата, но майка й я забеляза.

— Амели! Ти къде?

— Да си събирам багажа.

— Пак ли те пращат някъде? Безобразие! Ти сигурно работиш вместо всички там. И къде отиваш, бедното ми момиче?

— В Англия.

— О, боже! — Аделаида Станиславовна се хвана за сърцето. — Казимеж, чу ли? Там има ужасни мъгли и времето е отвратително! Помни за белите си дробове, Амалия, и се опитай да не се простудиш!

— Трябва да ми донесат документи от службата и билет за влака — рече Амалия, — извикайте ме, когато дойде куриера.

С тези думи тя се затвори в стаята си, за да се заеме с приготвянето на необходимите й за пътя вещи, и излезе само за една минута, за да нареди на слугата да изпрати спешна телеграма до Париж, за господин Франсоа Галио̀. При събирането на багажа не биваше да пропусне нито една дреболия, а част от вещите й със сигурност би озадачила камериерката — например, колтът със седефена дръжка, подарък от един американски приятел, или пък сандъчето с помади, мазила и парфюми, чието двойно дъно скриваше множество подозрителни шишенца и кутийки.

Като се убеди, че не е забравила нищо, Амалия слезе на долния етаж и то точно навреме за пристигането на куриер с две обемисти папки и малък плик.

— Мога ли да взема досиетата със себе си? — попита Амалия. — Боя се, че няма да ми остане време да се запозная с тях до утре.

— Разбира се — последва отговорът. — Но трябва да ги оставите в Париж.

„И защо казах, че съм готова да замина още утре? — размишляваше Амалия. — Войната може и да почака два-три дни, в края на краищата!“

Лакеят донесе куп английски вестници и покана за бал от Владимир Лвович. Амалия написа в отговор, че няма да може да присъства на бала, тъй като заминава по спешна работа и моли да бъде извинена. Щом даде писмото на лакея, тя отиде в детската, където сред кубчета и разни други играчки се намираше един малчуган с пълни бузки и светли къдрици. Всеки път щом погледнеше този малчуган, Амалия се поразяваше от това, че той има нейните очи.

— Е, Михаил Александрович — шеговито попита тя, сядайки направо на пода с красивата си розова рокля, — как я карате?

Малчуганът, тихо сумтейки, сложи най-отгоре върху сложна постройка поредното кубче и се взря в майка си, след което отиде при нея и без всякакви церемонии я целуна по носа. И двамата се засмяха — просто така, без видима причина.

— Пак ли заминаваш? — попита делово малчуганът.

— Пак — потвърди Амалия с въздишка.

Мишенка срамежливо погледна надолу.

— Но ще се върнеш? — попита той недоверчиво.

— Разбира се, че ще се върна, съкровище мое — отвърна ласкаво Амалия. — Какво да ти донеса?

Миша се почеса по носа и въздъхна.

— Птичка — умоляващо отвърна той. — И да пее!

— Но на птичката ще й бъде тъжно в клетка — възрази Амалия.

Малчуганът засумтя и взе да се пипа по косата.

— Не, няма да й бъде тъжно — промълви накрая той. — Нали ще си има мен.

Когато Миша беше още съвсем мъничък, той веднъж беше намерил майка си потънала в сълзи след един неприятен разговор и, разстроен, я беше попитал: „Тъжно ли ти е?“. Амалия го беше погалила по главата и беше отвърнала: „Не, защото си имам теб.“

— А аз тогава кого ще си имам? — престори се на обидена тя.

— Мен и птичката — гордо отвърна Миша. — А ти знаеш ли, че баба се побърка?

— Какво? — онемя Амалия.

— Ами да — безгрижно продължи детето. — Така каза дядо, защото тя иска да се омъжва.

„Дядо“ той наричаше брата на баба си Казимир. Бащата на Амалия беше починал преди няколко години, още преди раждането на внука си.

— Ох! — рече Амалия и си пое дъх. — Хайде по-добре да идем да обядваме.

През по-голямата част от обяда тя мълчеше. И размишляваше. Каквото и да правеше за сина си, не я оставяше чувството, че прави твърде малко. Миша беше рядко мило, кротко и добро дете и я притесняваше мисълта какъв ще стане, когато порасне. Искаше й се да го предпази от мръсотията на този свят, но с разума си разбираше, че това е неосъществимо желание. Хората ще го мъчат и той ще ги мъчи. Така е устроен светът.

— Ти защо нищо не ядеш? — попита Миша, делово облизвайки лъжицата.

Амалия се взе в ръце и отдаде дължимото на превъзходната гъска с ябълки, чието месо просто се топеше в устата.

— Графиня Апраксина — съобщи Казимир — беше организирала вечерна забава за децата, докато те нямаше. Миша също беше поканен и, представи си, внучката на княз К. не се отделяше от него.

— Той е Миша, тя е Маша — подхвана Аделаида Станиславовна. — Добро начало!

— Кое му е доброто? — възмути се Миша. — Та тя е момиче!

Всички се засмяха, а Миша се нацупи.

— Надявам се, че не отиваш в Англия за дълго време, мила моя — отбеляза Аделаида Станиславовна. — Пиши ни по-често! Ако видиш кралица Виктория, предай й колко много й се възхищавам. На нея, разбира се, й е все едно, но ти все пак й предай.

— Англия е там, където играят бридж, нали? — обади се Миша.

Амалия остави вилицата. Над масата надвисна зловещо мълчание.

— Вуйчо Казимир — заговори на полски Амалия, — бях ви помолила да не учите детето да играе карти!

— Но бриджът е интелектуална игра! — оправда се закоравелият картаджия.

— Като бакарата? Като фараона?

— Нищо подобно! Сега ще ти покажа.

Въодушевен, вуйчо Казимир стана от масата и веднага се върна с колода карти.

— Вуйчо, моля ви!

— Не, почакай — пренебрегна племенницата си Казимир и започна да вещае като пророк. — Бриджът е най-добре да се играе от четирима. Робѐр — това е…

Той раздаде картите и разказа какво представляват шлемовете, голям и малък, наддаването, контрата и реконтрата, как се броят точките и как се играе с мора.

— Вуйчо Казимир — с упрек каза Амалия, — ти размени картите.

— Кой, аз? — порази се най-честният от всички хора.

— Да, току-що! Интелектуална игра, как ли пък не!

— Е, и какво? — възмути се Казимир. — Да се научиш да мамиш, е да се научиш да печелиш! И в това няма нищо особено. На никого не съм забранил да играе честно!

— Сега разбирам — сърдито отвърна Амалия — защо, който и руски роман да отвориш, ако има поляк, то той непременно е мошеник.

— А ти чети нашия Сенкевич, племеннице — посъветва я Казимир. — Там, ако има руснак, значи е пълен негодяй. Но как успя да ме хванеш, а? Аз толкова дълго упражнявах този трик!

— Мамо! — призова Амалия Аделаида Станиславовна. — Трябва да го оженим.

Разнесоха се сърцераздирателни вопли на три езика — руски, полски и френски. Казимир падна на колене и взе да пълзи по килима, умолявайки да не го отдават на брачно заколение. Той се кълнеше, че ще се откаже от номерата си и незабавно ще се поправи. Всички участници в тази сцена отлично разбираха, че играят комедия, и се веселяха от сърце. Накрая Казимир получи прошка и се оттегли в малката гостна да усвоява някакъв нов, необикновено труден пасианс. Амалия донесе английските вестници, подреди броевете по дати и, въоръжена с молив, започна да ги разглежда. Миша седна до нея и пъхна глава под левия й лакът. Тя го прегърна и целуна по главата. Синът й се притисна към нея и заспа. В другия ъгъл Аделаида Станиславовна, тананикайки си под нос, разлистваше френски модни списания.

— А ето този турнюр е просто неприличен! Какво си мислят те! А капорът^[1] е просто прелест!

Мръщейки се, Амалия изучаваше статиите, в които се споменаваше Русия, и откри, че преди около два месеца техният тон рязко се е сменил. От насмешливо ироничен той беше станал силно — до истеричност — враждебен. Амалия забеляза, че изразът „тези диви скити“ се среща не по-малко от пет пъти, а думите „руски варвари“ и „руски орди“ се повтарят толкова често, колкото позволява темата. Във всички статии се провеждаше идеята за необходимост от война в името на защита на интересите на британската нация. Амалия въздъхна и остави настрани вестниците.

— Мда-а — замислено рече тя. — Долно човече е този лорд Ъндърууд и това си е.

Тя погледна сина си, видя, че спи, взе го на ръце и го занесе в стаята му.

* * *

Приблизително по същото време, когато Амалия четеше вестници в Петербург, в Лондон тя беше тема на сериозен разговор.

— И така, Даниъл, знаем всичко, което ни е нужно. Тя ще пристигне не по-рано от сряда, така че дотогава имате време. Имайте предвид, че тази дама, въпреки елегическата й външност, е смесица от Милейди на Дюма и Рокамбол^[2]. От нея могат да се очакват всякакви изненади.

— Не се притеснявайте, лорд Сеймур — отвърна неговият събеседник. — Основната изненада тя ще получи от мен.

— Разбира се, Даниъл, знам, че мога да разчитам на вас. Затова и на вас нареждам да се погрижите за нея. Нашият общ приятел, лорд Ъндърууд, ще бъде много недоволен, ако нещо се случи с мистър Лаймхаус, пък и самият лорд Ъндърууд също не е безсмъртен. Не бихме искали да се озове скоропостижно в сандък, който, хъм, не е предназначен за съхранение на вестници.

Даниъл леко изкриви уста, за да покаже, че е оценил остроумието на събеседника си по достойнство.

— Бъдете спокоен, милорд — отвърна той. — Тя няма да ви досажда, гарантирам ви.

Уви, в случаите, в които беше замесена баронеса Амалия Корф, беше безполезно човек да гарантира каквото и да било. И на Даниъл Уивъртън му предстоеше скоро да се убеди в това.