Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Амалия – тайният агент на императора (13)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
На Службе Его Величества, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 4 гласа)

Информация

Форматиране
cattiva2511 (2020 г.)

Издание:

Автор: Валерия Вербинина

Заглавие: В служба на Негово Величество

Преводач: Ася Петрова

Година на превод: 2020

Език, от който е преведено: руски

Издание: първо

Издател: Читанка

Година на издаване: 2020

Тип: роман

Националност: руска

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/14052

История

  1. — Добавяне

Глава 7
в която ще стане дума за жабите и за Кентърбърийския архиепископ

Следващата среща след успешно отбитата от руската крепост английска атака се състоя на сутринта по време на закуската.

Лицата на слугите бяха толкова невъзмутими, че дори най-дебелокожият наблюдател непременно би се досетил, че наскоро в замъка се е случило нещо. Особено величествено изглеждаше икономът Роджърс: той ръководеше сервирането на блюдата с такъв вид, че всеки, който го погледнеше, би останал с впечатлението, че той така се е родил — побелял, в ливрея и с благоговейно намръщено чело.

Арчибалд, едната ръка на когото беше превързана и чието дясно ухо имаше подозрително розов оттенък, мрачно ровеше из овесената си каша. На масата срещу него, на разстояние примерно пушечен изстрел, седеше законната му съпруга. Точно в този миг тя сочеше с малкото си пръстче чинията си и питаше иконома:

— Кажете, Роджърс, какво е това?

— Овесена каша, милейди — отвърна й слугата и тревожно се покашля.

— Махнете я — кратко заповяда Амалия. — Франсоа!

И, подчинявайки се на нейния зов, на вратата изникна френският готвач със сребърен поднос в ръце, на който, предчувствайки края си, се мъдреха множество най-различни вкусотии.

Арчибалд изпусна лъжицата в чинията си. Роджърс замига, без да знае какво да каже.

— Закуската е сервирана — звънко обяви Франсоа.

След това той пъргаво отиде при Амалия и с невероятна ловкост разположи край нея три вида закуски, четири основни блюда, четири десерта и стакан със сок. Но това не беше всичко: Франсоа изтича навън и щом се върна, като истински демон-изкусител постави пред Амалия чинийка с нарязани тънички филийки хляб, чинийка с кашкавал, съд с масло и, накрая, запотена съдинка с черен хайвер.

— Франсоа — успя само да промълви Амалия, — откъде намерихте всичко това?

— О — отвърна слугата й, — осмелих се да изпратя някого за продукти в Дувър. Най-трудно беше да доставя хайвера, но за щастие там има хотел, чийто собственик е живял дълго време в Русия, и той го приготвя за себе си. Ще ви бъде ли угодно да опитате?

— Но кого си изпратил? — недоверчиво попита Амалия. — Нали не говориш английски…

— Взел съм със себе си речник — възрази обидено Франсоа. — И, освен това, карам обаянието ми да работи за мен.

— Обаянието? — рече замислено Амалия. — Хм! Само не го карай да се преработва, че накрая ще се износи.

— Разбрах, мадам!

— Арчи — рече Амалия, — какво седите там като петел на прът? По-добре се присъединете към мен. Моят Франсоа е знаменит готвач. Най-малкото, граф Ларош-Бретон не се оплакваше от него.

Франсоа се наведе в сдържан поклон и засия в усмивка.

— Благодаря — сухо отвърна Арчибалд, — но нещо нямам желание.

Но от ястията се издигаше такъв аромат, че пред него не би устоял и праведник, обявил война на чревоугодието. Дума да няма, овесената каша е прекрасно и полезно нещо, но все пак бледнее пред скаридите във винен сос. Затова седящият като истукан пред чинията си с поридж Арчи представляваше любопитен контраст с Амалия, която с удоволствие поглъщаше това, което й беше приготвил Франсоа. Накрая херцогът не издържа, премести се при Амалия и първо плахо, а след това без каквито и да е задръжки взе участие в унищожаването на кулинарните шедьоври.

— Каква прелест — рече той с пълна уста, показвайки опустошената чиния. — А какво беше това?

— Жаби, предполагам — отвърна Амалия.

Арчибалд се задави.

— Какво?

— Ами да, жаби от същото това езерце, в което вашият прадядо е удавил първата си жена — безгрижно потвърди херцогинята.

— О, жаби мои! — провикна се Арчи. — Какво коварство! Още от дете заспивах с вашите песни, а сега… сега вие паднахте под ножа на някакъв си французин!

— Тези жаби явно са в съвсем преклонна възраст, щом ги познавате от дете — язвително отбеляза Амалия. — Успокойте се, пошегувах се. Това беше телешко, а вашите жаби не стават за ядене. Французите готвят само специално отгледани жаби, а не такива, дето квакат, където им падне.

— Така ли? — ядоса се Арчибалд. — Интересно, какво пък не им харесват английските жаби?

Непосредствеността му просто обезоръжаваше. Амалия и Франсоа се спогледаха и избухнаха в смях. Херцогът засумтя и мълчаливо забоде поглед в чинията си.

— Арчи — искрено каза Амалия, — вие сте просто прелест!

— Смейте ми се, колкото искате — ядосано каза юношата, поглеждайки опустялото блюдо с „жабите“, — скоро на това ще му дойде краят. Можете да си съберете нещата, днес отиваме в Лондон. Ще се видя с архиепископа, той ще ме изслуша и, без всякакво съмнение, ще обяви нашия глупав брак за недействителен. Тогава с радост ще ви кажа „сбогом“ и с леко сърце ще се оженя за моята Емили.

— Поздравявам ви — рече Амалия и, за най-голямо смущение на херцога, го прегърна и целуна по бузата. — Франсоа! Стягайте се. Отиваме в Лондон!

— Що за непристойни нежности пред слугите! — изсумтя херцогът, докато се отдръпваше.

Вечерта четата на младоженците беше вече в лондонската къща на херцога, която се намираше на Парк Лейн — красива, но съвършено непригодна за живеене. А на следващия ден Амалия се яви в посолството, където я чакаше княз Голицин.

Княз Голицин, посланик и известен колекционер на изкуствата, беше вече на повече от шестдесет години. Той обожаваше френския език, френската литература и френските танцьорки. Затова нямаше нищо удивително в това, че беше получил назначение в Британия, страната на английския език, английската литература и строгите (или по-скоро представящите се за такива) нрави.

— Сергей Владимирович — заяви му от вратата Амалия, — аз се омъжих.

— Ай-ай-ай! — възкликна посланикът, плесна с ръце и се изправи да посрещне гостенката си. — Наистина ли е толкова зле?

— Не зная — рече Амалия, — но изглежда, че някой от хората на Пьотр Петрович или от вашите хора работи за врага. В Дувър ме очакваха.

И тя стегнато и точно описа всичко, което се беше случило с нея.

— Боже мой! — възкликна Голицин. — Значи вие сте тази, заради която… В Лондон говорят само за този дуел. Бащата на Уивъртън е подал жалба до кралицата срещу вашия… простете, срещу Арчи Невил. Впрочем, младия херцог едва ли го заплашва нещо — той е кралски кръщелник, може да се каже, любимец на Виктория. Освен това секундантите твърдят, че всичко е било по правилата и че самият той също е бил ранен… Виж ти, как се стекоха нещата! Сега, когато вие сте херцогиня, никой с пръст няма да посмее да ви пипне. Много удачна комбинация, Амалия Константиновна. Не знам как сте я осъществила, но комбинацията е невероятна, фантастично удачна!

— Нали ви разказах, всичко стана напълно случайно… — опита се да се оправдае Амалия.

— А-а, не ми говорете — провлачи Голицин, шеговито заплашвайки Амалия с пръст. — Вие, баронесо, сте съвършено уникално явление, простете прямотата на стареца. Как възнамерявате да се доберете до нашите джентълмени?

— Трябва да знам — отвърна Амалия — какво конкретно смятат да предприемат и кога.

— Ъндърууд в понеделник ще бъде у кралицата — доложи Голицин. — Лаймхаус също. Лаймхаус подготвя доклад, в който ще представи необходимите числа. Разговорът ще бъде за войната.

Руският дипломат стана сериозен и започна нервно да почуква по масата.

— Възможно е всичко да се реши именно през тази вечер.

— Значи, в понеделник — рече Амалия. — Благодаря ви.

— Неотдавна придобих една чудна статуя от един разорен лорд — оживи се Голицин. — Искате ли да я видите? Потресаваща фигура!

— С удоволствие — отвърна Амалия и те заговориха за Древна Гърция и Рим.

По времето, когато баронесата — извинете, сега вече херцогинята — водеше приятна беседа с изтънчения ценител на изкуството, Арчибалд Едмънд Филип Невил се маеше от скука, очаквайки да го приеме Кентърбърийският архиепископ. Архиепископът се казваше Базил Съдърланд. Започнал като викарий на не особено процъфтяващо паство, той беше направил умопомрачителна кариера и беше достигнал до висш пост в англиканската църква, така че сега вече нямаше към какво да се стреми. Съдърланд беше на петдесет и осем години. Светлосините очи на слабото му костеливо лице поразяваха с блясъка си. Устата му беше обкръжена от две извити като скоби бръчки, които издаваха склонност към мърморене. И наистина, Съдърланд беше жлъчен и суров и се славеше с оня особен английски хумор, който на непосветените им изглежда като чист садизъм. Най-лошото, впрочем, беше това, че страдаше от язва, и затова, когато пред него застана пращящият от здраве юнак с гренадирски ръст, първото чувство на архиепископа беше непреодолимо отвращение.

„Този едва ли страда от болки в стомаха и си угажда, яде и пие до насита — и шампанско, и шунка, и каквото си иска, а не се измъчва с минерална водичка.“ Това беше първото, което си помисли архиепископът. Не че още тогава в ума му се зароди коварната мисъл да направи напук на Арчи — просто той реши да не пропуска случая да се заяде с този непростително здрав юноша, който на всичко отгоре беше посмял да се яви пред него с лилав карамфил на ревера.

— Сър — каза Арчибалд след предварителния обмен на любезности — при вас ме води твърде спешна работа.

А след това непозволително здравият юноша стовари върху архиепископа заявлението, че искал да се ожени за една, а под булото се била оказала съвсем друга, но той не я познавал и, между впрочем, не искал и да я познава, така че не може ли някак си по-бързо да се премахне това недоразумение.

— Да видим — изрече архиепископа и подъвка устни. — И така, вие сте възнамерявал да се ожените за девойката Емили Стърн, която се явява по-малка дъщеря на граф Стърн. Така ли е?

— Така е.

— Получил сте съгласието на родителите й. Вярно ли е?

Арчибалд се смути, което беше разбираемо, като се има предвид, че нямаше и помен от никакво съгласие.

— Предполагах — измъкна се той, — че те няма да имат нищо против нашия брак.

— Аха — изрече архиепископът. — Та значи, знаеха ли те за това или не?

— Разбира се, че знаеха — вече откровено излъга Арчибалд.

— Тогава защо не присъстваха на венчавката?

— Ами — запъна се Арчибалд, — бяха заети.

— Е, какво пък — благодушно рече архиепископът — всички ние сме заети хора, в края на краищата. Значи, те не бяха против вашия брак, булката също, и вие получихте разрешение без всякакви проблеми.

На Арчибалд му се искаше да се провали вдън земя. Той беше успял да получи разрешение само чрез силен натиск над епископа, който му беше роднина, след което епископът му беше дал да разбере, че повече не желае да го вижда. Всички обстоятелства бяха против бедния Невил.

— И ни в клин, ни в ръкав, пред олтара се оказва друга — продължи отровно архиепископът. — При това вие казвате „да“, тя казва „да“ и свещеникът ви венчава, а след това вие изведнъж разбирате, че това не е тя.

Архиепископът направи пауза.

— Сър, вие за стар глупак с изветрял мозък ли ме смятате?

— Не, сър — смути се Арчибалд.

— Може би — продължи саркастично архиепископът, — ви приличам на магаре?

— По никакъв начин, сър! — ужаси се Арчибалд. — Аз…

— Навярно все пак приличам, щом ви слушам глупостите — заяви архиепископът. — Моля да ме извините, но в това, което ми разказахте, няма и капка здрав разум. Тази лейди, вашата жена, е дошла при вас, доколкото мога да съдя, по своя воля. — Арчибалд отвори уста, но архиепископът раздразнено чукна по масата с разпечатан плик. — Преподобният Гленвил в отчета си, който ми е изпратил, твърди, че вие непозволително сте бързали с церемонията, направо не сте имал търпение да се обзаведете с жена. Но веднага след венчавката сте започнал да викате, че е станала грешка. — Арчибалд отново понечи да каже нещо, но архиепископът предупредително вдигна ръка. — Сър, знам, че в природата съществуват всякакви чудеса, но също така знам, че даже и чудесата си имат граници. Как би могло да се случи така, че стоейки пред олтара, вие не сте познали лицето на съпругата си? Как тя изобщо се е оказала в църквата, ако не е трябвало да е там? И, накрая, щом според вашите думи тя не ви познава, как е могла да отвърне с „да“ на въпроса на преподобния Гленвил в присъствието на двама свидетели на венчавката? Та, значи, драги сър, аз ще ви кажа как е могло да се случи. Вие сте я познавал, възнамерявал сте да се ожените за нея, но в някакъв момент сте размислил и сте решил да я измамите с помощта на това глупаво разрешение, за което от самото начало сте дал неверни данни. Сега, като се хващате за факта, че в разрешението е написано друго лице, вие се опитвате да докажете необосноваността на вашия брак. Вие сте прелъстил невинна девица…

— Девица? — викна Арчибалд. — Та тя вече е била омъжена! Има дете на три години!

— Да измамиш нещастна вдовица е още по-лошо — горчиво рече архиепископът.

— Но аз очите й се съм виждал преди това! Никога не съм я срещал, разберете!

— Но не ви е домързяло да убиете на дуел джентълмена, който се е отнесъл невежливо с нея — срази го с последния си довод почтеният Съдърланд. — Нещо не ми се вярва, че заради напълно непозната може да се убие човек, така да се каже, до смърт. Стига, сър. Имайте уважение ако не към вашата жена, то поне към самия себе си.

— Тя не ми е жена! Не е моя жена!

— Сър, принуден съм да ви отбележа, че твърде много си позволявате — прогърмя архиепископът и стана от мястото си. — Знам, че сте кръщелник на кралицата, но ако ще да бяхте самият Уелски принц, пак нямаше да ви позволя да се гаврите със свещената институция на брака! Ако настоявате, че сте се оженили за не която трябва, какво пък, обърнете се към съда и искайте развод или анулиране, каквото искате. Длъжен съм обаче веднага да ви кажа, че вашият случай е особено труден, така че ще ви посъветвам да изберете по-лесен изход: да живеете в съгласие с вашата съпруга, докато смъртта ви раздели! А сега, Ваша Светлост, моля да ме извините, но имам друга работа.