Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Амалия – тайният агент на императора (13)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
На Службе Его Величества, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 4 гласа)

Информация

Форматиране
cattiva2511 (2020 г.)

Издание:

Автор: Валерия Вербинина

Заглавие: В служба на Негово Величество

Преводач: Ася Петрова

Година на превод: 2020

Език, от който е преведено: руски

Издание: първо

Издател: Читанка

Година на издаване: 2020

Тип: роман

Националност: руска

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/14052

История

  1. — Добавяне

Глава 9
в която Амалия иска война, а Емили не иска нищо

На вечерта у кралицата, състояла се в един есенен понеделник на 1885 година, не беше съдено да влезе в историята като нещо значително. Впрочем, известно е, че историята е сляпа и често не забелязва неизключителните причини за изключителните събития. Тя, или по-скоро тези, които пишат учебниците за нея, искат да ни уверят, че управниците и политиците при своите действия се ръководят само от съображения за държавна необходимост. Не стига това, но и често от учебниците следва, че отделните личности изобщо няма значение за историческия процес, чието управление не е по силите на никой човек, колкото и високопоставен да е той. Ако приемем тази интересна, но уви, малко вероятна хипотеза, изобщо става непонятно как тогава се създава историята. Налага се да признаем, че тя или се управлява от някакъв съдба, тъмна стихийна сила, или че сама си върви, накъдето й скимне, при това винаги се завира не там, където трябва.

Но историята, която всъщност винаги се явява история на хора, все пак е немислима без участието на същите тези хора, при това в най-различни варианти. Примери? Колкото искате! Ако Елинор Аквитанска не се е омъжила за английския крал и не му беше донесла половин Франция като зестра, нямаше да я има Стогодишната война. Ако Наполеон случайно го бяха осъдили на смърт по време на революцията (а заради своето приятелство с Огюстен Робеспиер той веднъж е бил в много опасна ситуация), нямаше да го има нито наполеоновското величие, нито Наполеоновите войни, нито Наполеоновата епоха. Ако принцеса Шарлота, братовчедка на английската кралица Виктория, беше останала жива, сега нямаше да говорим за викторианската епоха, защото шансовете дъщерята на четвъртия син на крал Джордж Трети някога да заеме престола са били нищожно малки. Но тя все пак го е заела. Управлението й е съвпаднало с период на процъфтяване на Англия, когато страната е била на върха на своето могъщество, което години по-късно успяват да разклатят само две световни войни и разпадането на Британската империя. Но през XIX век това е била най-мощната държава, която можете да си представите, и жителите й са били изпълнени с онова особено чувство на гордост, което винаги внушава принадлежността към силна, богата и уверена в бъдещето си страна.

Викторианската епоха е известна, освен с всичко друго, и със строгостта на нравите, под което се е подразбирало най-вече стриктно съблюдаване на външното приличие. Във връзка с това често се произнасят думи като скованост, лицемерие и фанатизъм. Самата кралица цял живот е носила траур по съпруга си, когото е загубила, когато е била четиридесетгодишна, но при това е имала любовници сред слугите. Възможно е в това отношение тя да е споделяла предпочитанията на майка си — някои учени генетици, обосновавайки се на факта, че Виктория е предавала хемофилия, която е наследила неясно откъде, и чрез своите потомци е заразила всички царстващи династии в Европа (в това число, уви, и руската, защото последната руска императрица е била внучка на Виктория), та значи, генетиците утвърждават, че истински баща на Виктория е бил секретарят на майка й, а съвсем не престарелият херцог на Кент. Ако специалистите по ДНК някога потвърдят този факт, което е напълно вероятно, то това ще е още едно доказателство, че на историята й е присъщо своеобразно жестоко чувство за хумор. Незаконородена, която радее за образцов морал — какво по-парадоксално от това? Впрочем, най-великият английски крал — Вилхелм Завоевателя, — чието второ прозвище е било Вилхелм Копелето, не е страдал твърде от това, че майка му е била перачка, и този факт съвсем не му е попречил да покори Англия. При това новите му поданици къде повече са били ужасени от това, че той с истинска нормандска методичност е заповядал да бъдат преброени (и това през единадесети век, когато и понятие са нямали за преброяване на населението!) и внесени в особен регистър, когото лишените от всякакво уважение към статистиката англо-сакси наричали „Книга на Страшния съд“.

Ще се върнем към кралица Виктория и ще добавим, че вечерите при нея бяха скучни, но никой не се осмеляваше да откаже покана за някоя от тях. Нямаше танци, а от развлеченията имаше само карти и злословие. Естествено, събираше се най-отбрано общество, но даже избраните се нуждаят от това някой да ги развлича, защото самите избрани, както е известно, не са способни да се развличат сами. Обикновено не канеха нито писатели, нито артисти — кралицата не се интересуваше от изкуство, не блестеше с остроумие и не знаеше за какво да говори с тях. Като личност тя беше напълно обикновена, ако не се счита това, че й се беше паднала честта да управлява необикновена страна в необикновена епоха. Въпреки това на Амалия, която по служебна линия знаеше за кралицата много повече от необходимото, й беше любопитно да види Нейно Величество.

— Херцог и херцогиня Олдкасъл! — оповести лакеят.

Двадесет глави се обърнаха към тях. Дамите, щедро обсипани с брилянти и пудра, търсеха в новодошлата някакъв недостатък, за да имат теми за разговор. Всички вече бяха чули за някаква невероятна женитба на младия херцог, последвана от дуел, а някой беше разбрал даже за посещението на младоженеца при архиепископа, като по този въпрос се правеха най-невероятни предположения. Кавалерите — безупречно облечени, някои с разделени на път коси, други не — не търсеха нищо, но разбраха, че са намерили, каквото трябва. В дъното на гостната Ъндърууд се наведе към Лаймхаус и прошепна:

— Това е тя.

— Треторазредна кокотка, със сигурност — изсумтя Лаймхаус и удостои хергоцинята-враг с тежкия поглед на артилерист, преценяващ как по-точно да се прицели.

— Елате тук! — разнесе се повелителен глас и Амалия видя кралицата.

Тя беше невисока жена, немлада, кръгла като балон[1], с подпухнало лице, по което почти нямаше бръчки. Наполовина побелелите й коси бяха прибрани на тила под боне, тежки обеци обтягаха месестата долна част на ушите й. Кралицата носеше черна рокля, леко оживена само с брюкселска дантела.

— Значи, ти все пак си се оженил, Арчи! Даже мен не предупреди! Това ли е жена ти?

Гласът на кралицата с неговия рязък изговор притежаваше една особеност: той не умееше да поставя точка. Почти всичко, което произнасяше Виктория, неизбежно завършваше с удивителен знак. Много по-рядко — с въпросителен.

— Можеше, струва ми се, да ме поканиш на сватбата! Младеж! От нищо си нямат понятие! Е, здравейте, драга! Вие сте Емили, нали така?

— Да, Ваше Величество — рече Амалия, правейки перфектен реверанс.

— На Арчи кой знае защо само Емилита му харесват! Голям смях! А аз си мислех, че искаш да се жениш за дъщерята на граф Стърн! Какво се е случило с вас?

— Нищо, Ваше Величество — отвърна Арчи стъписан.

— Наистина ли? Ами какъв е бил този дуел? Внимавай, Арчи! Знаеш, че те обичам като свое дете, но никакви дуели занапред!

Погледът на кралицата се спря на роклята на Амалия. Нашата героиня нежно се усмихна и се склони още по-ниско. Тя прекрасно знаеше, че нищо не е способно да изкара стара грозна жена от кожата й така, както видът на друга жена, млада и красива.

— Ако се опитва да спечели доверието на кралицата — прошепна Лаймхаус на Ъндърууд, — няма да й се получи.

— И откъде сте? — попита Виктория със снизходително-презрителен тон. — От Русия, струва ми се?

— Аз съм полячка! — възмути се пламенно Амалия. Нейният до неприличие звънък глас се разнесе из цялата зала. — Русия е раков тумор на картата на Европа. Мечтая как вие най-скоро ще я излекувате! — Веждите на кралицата се повдигнаха. — О, мадам, само ако можехте да освободите бедната ми родина от варварското иго!

Кралицата се отдръпна към облегалката на креслото и бързо се заслони от патриотката с ветрилото си.

— О, мадам — продължаваше Амалия сякаш в упоение, не виждайки нищо около себе си, — колко щастлива ще бъда, когато спечелите тази война!

— Ние все още не воюваме с Русия — опита се да вразуми полската красавица кралицата.

— Но вие сте длъжна! — настояваше Амалия. — Това е ваше задължение пред бога, Ваше Величество — да обуздаете дивата, чудовищна страна, поробила моята прекрасна Полша. Ах, простете! — сети се със закъснение тя. — Нима се осмелявам да ви съветвам? Вие с вашия държавен ум и величие и без това разбирате по-добре от мен!

Както е известно, кралете не обичат особено думите „длъжен“ и „задължение“ и вече от няколко секунди Арчи тревожно дърпаше Амалия за лакътя, опитвайки се да я призове към приличие. Но последната забележка за ума и величието допадна на кралицата. Наистина, ласкателството е груб измамник, но сред владетелите още не се е намерил някой, който да е могъл да се противопостави на сладникавия му чар.

— Вашето вълнение е разбираемо! — каза кралицата, без да знае какво да мисли за тази идиотка. — Но вие нищо не разбирате от политика, дете мое! — тя махна със сгънатото си ветрило. — Можете да вървите!

— Дявол да го вземе — разстроен проговори Лаймхаус, който беше чул целия разговор отначало докрай, — какво означава всичко това?

— Струва ми се, че Русия само чака с нетърпение войната с нас — мрачно отвърна Ъндърууд. — Така мисля. Или това е блъф… твърде смел блъф. Но във всеки случай поведението на тази авантюристка е много, много странно.

— Какво правите? — отчаяно зашепна на Амалия Арчи. — Каква война, какво още сте намислила?

Амалия грациозно сви раменце, разтвори ветрилото си от пищни пера и взе да си вее, като гледаше Арчи в очите и се усмихваше многозначително. Арчи запъхтя като локомотив, наближаващ гара, и отчаяно направи обиколка по паркета.

— Вие сте непоносима — горчиво призна той.

Щом извърна глава, Амалия забеляза около стъпалата някаква млада особа в бяла рокля, украсена с набори. Особата имаше дребни черти на лицето, неестествено свита като панделка уста, коси с цвета на миша опашка и глуповато-мъченически вид, все едно току-що са я заставили да изобрази в жива картина света Варвара, която, за ваше сведение, след дълги изтезания е била обезглавена от собствения си баща. Особата, както забеляза зорката Амалия, беше висока не повече от метър и половина, но умело прикриваше този недостатък с обувки с токове, високи като кокили.

„Скъпа ми херцогиньо — обърна се към самата себе си Амалия, — залагам Биг Бен срещу Триумфалната арка, че това дребосъче е предметът на въздиханията на моя монументален съпруг“.

— Гледат ни — отбеляза тя.

Арчи се обърна, плесна с ръце и застина на място.

— Вървете, вървете при нея — рече Амалия. А когато той вече се отдалечаваше, добави: — Но не забравяйте за нашата уговорка.

След което херцогиня Олдкасъл преспокойно се върна в голямата зала и с комфорт се устрои на най-видно място, за да могат всички безпрепятствено да я съзерцават.

 

 

— Емили, почакайте, искам да говоря с вас!

— Ние няма за какво да разговаряме, сър, прощавайте! — отзова се Емили, изплъзвайки му се.

Херцог Олдкасъл се спъна и едва не се просна в цял ръст.

— Емили, почакайте, оставете ме да ви обясня!

— Да ми обясните? — Емили спря и хвърли на бившия си годеник изпълнен с оскърбено достойнство поглед. — Аз вече знам всичко, мистър Невил.

Последните дни бяха истински ад за годеницата на херцога. Отначало тя възнамеряваше да избяга с него и да се венчаят в най-близката църква. Арчи я беше уверил, че с разрешението, с което се беше сдобил, това ще бъде много просто и няма да им се наложи да препускат чак до Шотландия[2], за да се венчаят. В първия момент Емили се беше почувствала упоително, като героиня от роман. Но после се беше обезпокоила: та нали Арчи беше толкова непредсказуем, а и освен това всички знаят, че семейството му… Накратко, Емили, страдаща и каеща се, призна всичко на майка си и графиня Стърн, изпаднала в ужас, най-строго й забрани да напуска къщата.

— А на Арчи ще му пиша самата аз! За кои ни взема, в края на краищата!

Но да пише не на кой да е, а на самия херцог и кръщелник на кралицата писмо, с което учтиво да го постави в известност за това, че той е негодяй, развратител и изобщо безчестен човек, се беше оказало толкова сложно! Лейди Стърн опита девет различни варианта и всички й се струваха недостатъчно учтиви. Тя реши, че на другия ден ще й се удаде да се прави по-добре с тази сложна задача.

Уви! Първата вест, която получиха на другия ден, беше за женитбата на Арчи Невил.

— Той се е оженил? — едва промълви Емили, изпускайки чашата си върху новата си рокля.

— Оженил се е? — с ужас повтори майка й.

— Ами да — потвърди Мери Невил, братовчедка на херцога и най-близка приятелка на Емили. — Наистина, не разбрах много добре за кого. Така се изненадах! Винаги съм мислила, че не е равнодушен към теб, Емили.

Емили също винаги беше мислила така, и това, че не се беше оказала права, я хвърли в състояние, близко до отчаянието. Не че тя много държеше на Арчи — честно казано, той танцуваше зле, не беше особено интересен събеседник и при това доскоро дори не беше наследник на титлата — но да узнае, че се е оженил за друга, след като й беше писал всички тези писма и я беше умолявал да свърже съдбата си с неговата, беше голям удар за нея.

— Невил се е оженил? Слава богу! — прогърмя граф Стърн, бащата на Емили. — Повече няма да ни се пречка пред очите.

Жена му и дъщеря му тутакси излязоха срещу него в обединен фронт.

— Как така слава богу? Едуард, ти чуваш ли се изобщо какво говориш? Та той е Олдкасъл! Херцог! Кръщелник на кралицата! Та той… той е най-видния жених в цялото кралство!

— Е, вече не е — отвърна граф Стърн, който се отличаваше с напълно непоносими маниери, с които в дъното на душата си се гордееше повече от всичко. — Сега е толкова недосегаем за вас, колкото и Северния полюс — злорадо добави той.

Непонасяйки циничния намек, Емили отпусна глава върху ръцете си и зарида.

— Такава изгодна партия! — опяваше майка й.

— Как е посмял? Как е могъл? — хлипаше изоставената годеница.

— Изгодна, неизгодна, ама всички знаят, че напоследък Олдкасълови не живеят дълго — отвърна граф Стърн и стана от масата. — И да не съм чул повече това име в моята къща!

Затова пък какви язвителни упреци след този семеен скандал стовари върху Емили майка й… Оказа се, че тя, Емили, е бреме за семейството, че е неспособна да устрои живота си, че сама е изпуснала щастието си, че със сигурност ще завърши дните си като стара мома и че родната й майка не иска и да я знае повече.

— Но нали вие сама ми забранихте… — опитваше се да възразява Емили.

— Мълчи! Боже, и защо си ми изпратил такава неразумна дъщеря?

Това беше наистина ужасно. Светът изглеждаше толкова добър и чудесен и изведнъж Емили откри, че той си има и тъмна страна. Арчи я беше излъгал, предал, оженил се беше за друга, оказваше се, че родителите й нямат търпение да се отърват от нея, а най-добрата й приятелка Мери…

— Знаех си, че така ще стане — заяви тя. И макар че гласът й се опитваше да се преструва на съчувстващ, Емили веднага долови тържествуващите нотки в него. — Цялата работа е в това, че той е непостоянен. Нали знаеш, че и ние с него някога бяхме сгодени, но нещата не стигнаха по-далеч. Но ти, разбира се, си виновна.

— Аз? Виновна? — изхлипа Емили, вдигайки глава от обляната със сълзи възглавница.

— Разбира се, скъпа моя — простодушно рече Мери. — Мъжете не обичат да ги баламосват! А ти баламосваше бедния Арчи, признай си. Първо му завъртя главата, а после се изплаши. Нищо чудно, че не е издържал и си е намерил друга.

И ето че Емили току-що беше видяла „другата“. На девойката много й се искаше нашественицата да се окаже куца, крива, гърбава и уродлива, накратко, да е като въплътена злодейка от моден роман. Но — уви! — оказваше се, че това съвсем не е така. „Другата“ беше красавица. „Другата“ беше ослепителна! И бедната Емили съзнаваше, че с нищо не може да й съперничи.

— Емили — викаше измамникът Арчи, — вие нищо не знаете!

— Така ли? Мери Невил всичко ми разказа. Вие постъпихте низко, сър!

— Тази женитба — проговори Арчи — съвсем не е това, което си мислите! Стана случайно, кълна ви се!

— Случайно?! — Емили не вярваше на ушите си. — Мистър Невил, никога не съм предполагала, че джентълмен може да се ожени случайно! Аз толкова ви обичах, а вие разбихте сърцето ми!

Арчи едва не се спъна пак.

— Емили, не ми ли вярвате?

— Как бих могла да ви вярвам? След случилото се…

— Права сте! Аз съм негодник и няма прошка за мен. Но аз… Аз все така ви обичам, Емили!

— Истинският джентълмен — възрази с оскърбен вид читателката на сърцераздирателни сантиментални романи — е длъжен да обича само жена си!

— Моята жена? Емили, какво говорите? Не я ли видяхте? Та тя е ужасна! Първо, стара е. Вече е на двадесет и две години, представяте ли си? Немислимо! А… а бялата й коса… съвсем като побеляла… Отвратително! И после, тя е абсолютно невъзпитана! Емили, кажете, наистина ли мислите, че мога да ви забравя заради нея?

— Вие сте длъжен — печално каза Емили.

— Но аз не мога! Емили…

— Не, не, Арчи! Умолявам ви, не започвайте пак. Аз… Аз мислех, че вие… вие означавахте толкова много за мен, Арчи! Но сега… Сигурно трябва да ви върна писмата ви — продължаваше Емили, чиито очи се пълнеха с предателски сълзи. — Ще ги получите, а вас ви моля да ми върнете моите, ако все така считате себе си за честен човек.

— Емили — Арчибалд стремително я хвана за ръцете, но тя се изплъзна и отстъпи крачка назад. — Емили, моля ви! Вие дори не знаете в какъв чудовищен капан попаднах. Кажете, ако се разведа, ако признаят брака ми за недействителен, ще се омъжите ли за мен?

— Да се разведете? Но вие току-що се оженихте!

— Само защото вас ви нямаше там. Емили, чуйте…

Емили ахна и отстъпи назад.

— Значи, на вас ви е било все едно за кого ще се ожените…

— В никакъв случай!

— Вие сте низък човек, мистър Невил!

— Да! — викна Арчи — Сам съм си противен, кълна ви се! Постъпих необмислено, аз… Господи, но защо не дойдохте там, както се бяхме разбрали? Вие ме направихте най-нещастния човек на света, Емили!

Тази фраза така се хареса на наивната мис Стърн, че тя, за миг забравила за ролята си, даже изхлипа.

— Твърде късно, Арчи! — провъзгласи с болка тя. — Надявам се, че никога…

— Само не ми казвайте, че не искате да ме виждате повече — бързо я прекъсна Арчи, — нали живеем близо един до друг, а това означава, че ще се срещаме.

Емили се изпъна от негодувание. Как смееше той да й казва какво да говори и какво — не!

— Това не е важно — рече тя. — Какъвто и да е вашият избор, вярвайте ми, че аз ще го уважавам и изобщо нямам намерение да ви досаждам с любовта си, която вие пренебрегнахте.

— Аз ли съм я пренебрегнал? — ужаси се Арчи. — Емили, не ме убивайте, моля ви. Аз все така ви обичам. И скоро ще бъда свободен, чувате ли? Мисля, че не е лесно да повярвате, но… Можете ли да почакате? Само месец. Дадох дума и не мога да я престъпя. Само месец, Емили, и ще се оженя за вас.

— Сър — с оскърбено изражение произнесе мис Стърн, — никога не съм чувала женен джентълмен да прави предложение на честна девойка! Запомнете, мистър Невил: аз никога няма да бъде ваша, никога, колкото и да сте ми скъп!

Макар че последната фраза беше взета от един популярен роман за девойки, Емили невероятно се гордееше с нея. Освен това, тя разбра, че Арчи, изглежда, не е щастлив в брака си, и тази мисъл я изпълни със закъсняло удовлетворение. Тя хладно склони глава и, както и героинята от романа, избяга.

— Боже мой, как загазих! — простена накрая обърканият Арчи.

Но Емили вече беше избягала и се беше скрила в края на галерията, така че на херцога не му оставаше нищо, освен да се върне при своята леличка и нейните гости.

Бележки

[1] Малко по-късно, през 1893 година, бъдещият руски цар Николай II ще запише в своя дневник впечатленията от личната си среща с кралицата: „балон на нестабилни крачета“ (запис от 19 юни). — Б.а.

[2] Вероятно се има предвид селцето Гретна Грийн в южна Шотландия, известно най-вече с това, че там е можело да се сключват бракове, които по някакви причини са били забранени в останалата част на страната. — Б.пр.