Валерия Вербинина
В служба на Негово Величество (2)

Глава 1
в която става ясно, че Отечеството е в опасност и само един човек може да го спаси

— Да, нещата са много зле — призна Багратионов.

Тъй като неговата събеседничка много пъти беше чувала от устата на камерхера, тайния съветник и началник на секретната служба, точно тези думи, тя само леко се намести в креслото, отпускайки се на меката облегалка, и машинално отбеляза за себе си, че този път тонът на началника й е сериозен до немай-къде и че в него се усеща непресторена загриженост. Баронеса Амалия Корф, по баща Тамарина, се славеше с умението си да забелязва именно такива тънки нюанси.

— Без преувеличение ви казвам, че сме на прага на голяма война — продължаваше Багратионов, кръстосвайки кабинета и спирайки от време на време, за да избърше с кърпичка капките пот от челото си. Амалия не проронваше нито дума.

— Ох, ама и този Афганистан!

Той с отвращение погледна кърпичката си, хвърли я на бюрото, рязко се обърна и седна срещу Амалия. Камерхерът Багратионов беше енергичен, сравнително млад — нямаше още и петдесет години — и изключително некрасив. Резките, неправилни черти на добродушното му лице и кръглата му като топка глава, покрита с твърди побелели коси, го правеха да прилича на някой смешен дребен чиновник, с каквито е пълен Петербург, и малцина подозираха какви забележителни мисли и проекти се таят във въпросната глава.

Събеседничката му беше пълна противоположност на негово превъзходителство. Баронеса Корф беше призната за една от първите красавици във висшето общество. Подобно на безстрашния генерал Комаров, тя също печелеше победи, но на малко по-различно поприще. Злите езици шепнеха, че пред нейното обаяние са капитулирали десетина дипломати, петдесетина аристократи и даже един велик княз^[1], който май заради нея развалил годежа си с някаква немска принцеса. Вярно, осведомени хора твърдяха, че го е направил, след като по непредпазливост е погледнал въпросната годеница. Двадесет и две годишната баронеса живееше сама и, стига да пожелаеше, би могла да си осигури блестяща партия, но очевидно изобщо не се стремеше към такова нещо. Още преди брака си Амалия по волята на случая и обстоятелствата се беше оказала на служба на Негово Императорско Величество и тъй като обичайно й се удаваше това, което не се удаваше на други, за кратко време се беше превърнала в един от най-ценните агенти на империята. Свободното си от работа време баронесата посвещаваше на благотворителност и се славеше като доста известен филантроп. Освен всичко друго, това беше и безупречно прикритие за основната й дейност, в която нямаше равна. Ще добавим още, че нашата героиня беше светлокоса блондинка с черни вежди и кафяви очи, които понякога ставаха златисти, така че малцина можеха да й устоят. Дори сега, когато просто си седеше, облечена в обикновена рокля в цвят бордо, и съсредоточено слушаше събеседника си, баронесата беше невероятно красива.

— А всички тези генерали… — горчиво продължаваше Багратионов, кривейки уста. Също като мнозина образовани хора, приближени до двореца, той не понасяше военните и ги считаше за ограничени тъпаци. — Скучно им е в мирно време, видите ли. Дайте им битки, сражения, звезди на гърдите и нови чинове. Пфу! Не мога да ги търпя, Амалия Константиновна. Заради тоя Комаров в такава каша се забъркахме!

Багратионов съвсем се разстрои. Преди четири години, с възкачването на престола на новия император Александър Трети, той беше заменил на поста началник на особената служба действителния статски съветник^[2] Волински, ловка стара невестулка и интригант. За разлика от своя по-уравновесен предшественик, Багратионов приемаше близо до сърцето си държавните дела, и на Амалия това й харесваше.

— Най-добре щеше да е преди половин година да я беше загубил тази проклета битка — заключи тайният съветник, мръщейки се страдалчески. — Колко неприятности щяхме да избегнем!

— Генералите не обичат много да губят — иронично отбеляза Амалия.

— Да, но случаят е извънреден. — Багратионов се изправи и се приближи до голяма карта на света, която висеше на стената, накривена от златната рамка на портрета на господаря. — Ето, вижте — почука той с пръст по картата. — Виждате ли? Това е Туркестанска област.

Пръстът се плъзна надолу по картата.

— Ето я и въпросната река Кушка, където през март храбрият генерал… впрочем, да не продължавам.

Пръстът се помръдна вляво.

— Това е Персия.

Пръстът се плъзна надясно по картата.

— А това е Афганистан, който — ако бог се смили над Русия — англичаните никога няма да получат. Засега, въпреки всичките им усилия, двете водени войни и договора за протекторат, не успяха да се закрепят там^[3]. А това — тайният съветник тикна пръст в огромната област малко по-надолу, оцветена в красив яркорозов цвят — са владенията на Англия. Индия, Амалия Константиновна.

— С други думи — направи равносметка Амалия, — Афганистан играе роля на повече или по-малко неутрална територия между нашите земи и колониите на англичаните. И генерал Комаров, сблъсквайки се с афганците и на всичкото отгоре побеждавайки ги, е поставил под заплаха съществуващото status quo. Нали така?

Ако любознателният читател реши да провери изказванията на съветника и неговата очарователна събеседница с карта в ръка, то той трябва да има предвид, че през XIX век Индия е включвала и територията на съвременен Пакистан, а Персия е традиционното руско име на Иран.

— А най-лошото е — подхвана Багратионов, — че Комаров, по същество, е успял да удържи победа не над афганците, а над англичаните, които са стояли зад гърба им и са направлявали атаката. Ето кое е наистина ужасното!

— Единственото, което не разбрах, четейки вестниците, е на чия територия все пак се е състояло сражението — отбеляза Амалия.

— Това никой не знае — яростно разроши с две ръце късата си коса тайният съветник. — Навремето толкова много тръбяхме за правата си над Константинопол и прочие, че всички успяха да ни повярват, и сега, Амалия Константиновна, англичаните усещат, че представляваме сериозна заплаха за тях.

Багратионов рухна в креслото си.

— Сега виждате, баронесо, до какво водят неразумните действия на някои военни.

— А ние действително ли сме толкова опасни за англичаните? — спокойно попита Амалия.

— В смисъл, дали възнамеряваме да заплашваме техните колонии в Индия? — Багратионов развълнувано се привдигна. — Боже мой, Амалия Константиновна, не! Разбира се, че не. Нямаме нито сили, нито средства, нито, честно казано, желание за такова нещо. Но въпреки това англичаните се вълнуват и това е напълно разбираемо. Я си представете, че се намери някой нов Скобелев, на когото му хрумне да се прослави като герой. На глупаците, знаете ли, им върви, и то винаги тогава, когато не трябва. А какво ще стане, ако някой такъв… герой вземе, че се насочи към Кабул, без да дочака заповед от Петербург? Нали всички помнят как преди двадесет години Черняев самоволно завзе Ташкент, макар че никой не го беше карал^[4]. Но това беше никому ненужния Ташкент, а сега става дума за територия, за която претендират англичаните. — Багратионов тежко въздъхна. — И тогава, Амалия Константиновна, ще се забърка такава каша, че много дълго ще ни се наложи да я сърбаме.

Амалия слушаше тайния съветник, почуквайки с връхчето на бродираната си обувка по двулицевия килим, с който беше застлан кабинетът, и си мислеше, че Пьотр Петрович Багратионов все пак е несправедлив към военните. И че не всеки от тях е глупак, и че следва да се вземе под внимание, че службата им е тежка и че носят отговорност не за купчинки хартия, а за реални човешки животи, да не говорим пък за условията, в които понякога им се налага да воюват. Как генерал Гурко е преминал Балкана и превзел София при минус двадесет и пет градусов студ, а? А геройската отбрана на град Баязет без вода при четиридесет и пет градусова жега? А защитата на Шипченския проход, която са удъ̀ржали — и са удържа̀ли! — срещу значително превъзхождащ ги противник?^[5] Способните военни са нужни на всяка държава не по-малко от опитните дипломати и даже камерхери, така че многоуважаемият господин съветник напразно мърмори.

— Следва ли да разбирам думите на Ваше Превъзходителство в смисъл — осведоми се Амалия с равен тон, — че войната с Англия може да започне всеки момент?

Тайният съветник сведе глава.

— Аз бих казал, че войната е неизбежна. Англичаните от векове се стремят към безопасност в пределите на своите владения, заради което именно и максимално ги разширяват, и съвсем не им харесва да търпят около себе си нашето присъствие. И до Кушкинската епопея отношенията ни се развиваха, меко казано, неудачно, а сега вече съвсем ги развалихме. Този злощастен сблъсък показа, че и те, и ние няма къде да се денем: границите ни са вече плътно приближени. Епохата на завоеванията приключи, Амалия Константиновна. Твърде дълбоко навлязохме в Средна Азия, за да се оттеглим оттам. Англичаните, на свой ред, на нищо не държат толкова, колкото на Индия, и заради нея са готови на всичко. Те са храбри хора, но не това е проблемът, защото срещу всяка храброст винаги ще се намери някоя още по-голяма. Проблемът е в това, че те са още и невероятно коварни. Ако започнеш да воюваш с тях, ще вдигнат срещу теб цяла Европа, а това на Русия съвсем не й е нужно. По време на турската война за малко щяхме да превземем Константинопол, но само защото другите държави не се намесваха до определен момент, понеже разчитаха, че сами ще си счупим врата. Сега не биха ни позволили даже да изведем флот в Черно море. Не, трябва да направим всичко, за да избегнем войната, но… без ущърб за нашия престиж. — Багратионов вдигна очи към портрета в позлатена рамка, на който беше изобразен немлад човек с гъста брада, високо чело и проницателни очи. — Политиката на Негово Императорско Величество е навсякъде да се съхранява мира, доколкото това е възможно. Сама знаете колко е сложно — нали Франция и Германия само чакат повод, за да впият зъби в гърлата си, а Бисмарк и австрийците плетат интриги срещу нас и вдигат митата на руските стоки. Французите са ни верни съюзници, но какво да очакваме от тях, щом адмирал Жорес, когото преди две години изпратиха тук като посланик, заяви, че на Русия не би й навредил републикански строй. Как ви се струва, а? И то след като предишният ни цар беше зверски убит от такива поборници за свобода…

— Но нима великият Горчаков не успя да сключи никакви благоприятни за нас военни съюзи? — прекъсна го Амалия.

Под „великия Горчаков“ се подразбираше знаменитият дипломат, министър на външните работи при управлението на няколко царе, известен още и с това, че някога е бил приятел в лицея на поета Пушкин. Княз Горчаков се беше оттеглил в оставка през 1882 година, когато беше вече на цели осемдесет и четири години.

— Разбира се — неохотно се съгласи Пьотр Петрович. — Съществува съюзът на тримата императори — руския, немския и австрийския — за взаимен неутралитет в случай на война с четвърта държава. По такъв начин, ако ние, за наша беда, започнем да воюваме с Англия или пак ни се прище да се проветрим в Константинопол, немците и австрийците няма да воюват против нас. Но никой, Амалия Константиновна, няма да може да им попречи тайно да помагат на нашия противник, ако преценят, че това им е изгодно. Доказателство представлява факта, че все повече губим влияние в България, за чието освобождение, забележете, самите ние способствахме, а сега нещата там отиват към пълен разрив в отношенията. Съюзът ни с французите е по-изгоден за тях, отколкото за нас, и ако англичаните решат да ни нападнат, никой няма да ни дойде на помощ. Срокът на съюза на тримата императори изтича през 1887 година, а какво ще стане после е напълно неизвестно. Така че…

Багратионов направи значителна пауза, по време на която Амалия загледа с преувеличено внимание венчалния пръстен на безименния си пръст.

— Наскоро се виждах с Негово Императорско Величество — заговори отново съветникът — и той също се придържа към мнението, че трябва да направим всичко, което зависи от нас, за да не допуснем война сега. Затова си помислихме за вас.

В дъното на душата си Амалия се забавляваше. Те какво, ще я назначат за главнокомандващ на армията ли? Или ще й наредят да отстрани английската кралица Виктория, дебелата грозна жена, която не може да понася Русия и руснаците?

— В Англия — продължаваше тайният съветник — съществува група от хора, които с всички средства тласкат страната към война с нас. Групата се оглавява от двама души и те са особено опасни, тъй като имат пари, власт и влияние, които им позволяват да правят всичко, което пожелаят. Първият е Джордж Лаймхаус, баронет и собственик на стоманолеярни заводи. Той е най-големият производител на оръдия и прочие видове оръжия, така че войната за него е само средство да напълни джобовете си. Баща му е забогатял просто приказно по време на Кримската война и Лаймхаус тайно мечтае да надмине неговото достижение. Вторият е лорд Ъндърууд, или лорд Печатарската преса, както още му казват. Ежедневният тираж на неговите издания е пет милиона и нещо екземпляра. Печата вестници и списания като „Бритиш уърд“, „Нюз енд сторис“, „Пикчър ревю“ и други. Като техен собственик той може да насочва общественото мнение в нужното му русло. Преди виждаше във войната с нас само повод за куриозни карикатури, с които са осеяни страниците на неговите издания, но от известно време насам всичко се промени и неотдавна получихме достоверни сведения за това, че двамата с Лаймхаус са сключили съюз и действат заедно. По време на война тиражите на вестниците хвръкват до небесата, защото всички искат да знаят последните новини и, ако тя се разрази, Ъндърууд ще спечели. Освен това, Лаймхаус му е обещал солиден дял от акциите на заводите си в Бирмингам. Новоизпечените съюзници вече са купили или привлекли на своя страна няколко политици, например лорд Сеймур, и са си осигурили поддръжката на някои от членовете на кралското семейство. Та така, Амалия Константиновна, на тази entente cordiale^[7] на пресата и оръдията трябва да се сложи край. С всякакви средства.

— А общественото мнение? — попита Амалия. — Наистина ли е толкова лесно да бъде манипулирано?

Багратионов тихо се подсмихна.

— Помнете, Амалия Константиновна: англичанинът Карлайл е казал за човешкия род, че почти всички хора са глупаци. Аз не бих рискувал да оспорвам това твърдение, въпреки че то порядъчно накърнява самолюбието ми.

„Хъм, трябва да го прочета този Карлайл“ — помисли си Амалия, но не каза нищо.

— Вашата задача е да не допуснете война между Русия и Англия — продължаваше Багратионов. — Как — вече ви казах. С какви средства ще го направите на мен ми е безразлично. И на Негово Императорско Величество също.

— С други думи — рече Амалия, която обичаше всичко да е ясно, — ако намеря за целесъобразно да отстраня лорд Ъндърууд или баронет Лаймхаус, тоест, да ги отстраня физически…

— Естествено. Но върху вас не бива да падне и сянка от подозрение, Амалия Константиновна! Надявам се, че го разбирате.

Лек мраз пробягна по гърба на Амалия. Никога досега не й бяха давали толкова ясно да разбере, че може да убие човек — даже двама души — по свое усмотрение. И това не й хареса.

— Кога ще тръгнете за Лондон? — попита тайният съветник, търсейки с очи кърпичката си, която се беше дянала някъде.

— Още утре — отвърна Амалия. — Ще ми трябват най-подробни досиета на двамата джентълмени.

— Ще ги получите. Експресът за Париж тръгва в един часа на обяд. Под какво име ще пътувате?

— Под моето собствено. И без това достатъчно ме познават. Надявам се, че в Англия не са осведомени защо отивам там?

— Изключено, Амалия Константиновна. Решението да изпратим вас беше взето от Негово Императорско Величество и от мен и не сме уведомявали никого за това. С дипломатически паспорт ли ще пътувате?

Преимуществото на дипломатическия паспорт беше в това, че притежателят му не можеше да бъде арестуван. Но когато те изпращат с повече от съмнителна задача, привидно спасителният паспорт може да се превърне в сериозно препятствие — нали, ако не дай си боже, работата се провали, ще се вдигне такъв скандал, от който не може да те спаси никаква неприкосновеност, само че тогава би пострадала не само Амалия, а и целия дипломатически корпус. Затова баронесата отвърна:

— С обикновен. Дипломатическият паспорт може да усложни мисията ми.

— Посланикът ни в Лондон е княз Голицин. Ако възникнат каквито и да било затруднения, обръщайте се към него, той ще ви измъкне.

И галантният Пьотр Петрович целуна ръка на дамата, като я изпрати до вратата на кабинета си.