Валерия Вербинина
В служба на Негово Величество (19)

Глава 18
в която се появява следа

— Мога ли да започвам, милейди?

През живота си Роджърс немалко пъти беше изпълнявал нелепи поръчения от господарите си, но днешното, според него, беше най-необичайното от тях, тъй като трябваше с точност да повтори всички свои действия при отнасянето на обяда на херцога. Както и преди, Джинджър наля кафе и постави чашката на подноса, а Франсоа се погрижи за чинията с пилето и пудинга.

Роджърс поправи чинията, размести чашата и застина като каменна статуя.

— Добри ми Роджърс — нетърпеливо попита Амалия, — какво има?

— Милейди — смутено каза икономът, — блюдото с пиле беше покрито с похлупак, за да не изстине.

— Аха-а… — проточи Амалия. — Франсоа, похлупак!

Роджърс пое подноса и, запазвайки величествена осанка, се качи на втория етаж.

— Тук, до тези покои, срещнах Скрамбълс.

— Той приближи ли се до вас? — живо попита Амалия.

— Не, милейди, каза само, че полковник Хоторн иска коняк. Аз отговорих, че може, и той се отправи към стълбата.

Роджърс вървеше покрай вратите по безкрайния коридор. Амалия и Франсоа, затаили дъх, го следваха.

Неочаквано Роджърс спря.

— Милейди, аз съм длъжен точно да възпроизведа всичко, както си беше, нали?

— Да, Роджърс, бъдете така добър.

— Та значи — икономът смутено се покашля, — тук, както виждате, стаите са необитаеми. Обаче, когато минавах покрай тях, чух подозрителен шум. Помислих си, че може би някоя от камериерките се занимава с нещо нередно…

Роджърс направи многозначителна пауза. Амалия нетърпеливо кимна.

— Опитах се да отворя ето тази врата, но не успях. Сами виждате, че не е лесно да се направи с пълен поднос в ръцете. Оставих подноса на масичката… — Роджърс посочи неголяма маса на артистично резбовано краче, имитиращо лъвска лапа, — и отидох да погледна.

— Тоест, вие сте оставили подноса без надзор — резюмира Амалия. — Кога се върнахте?

— О, почти веднага. Надявам се, че съм направил всичко правилно, милейди?

— Все пак установихте ли кой шуми в стаята?

— О, да, милейди — усмихна се икономът. — Беше обикновена мишка. Аз й изшътках и тя избяга. Трябва да си вземем котка, че мишките са станали нагли, направо мира нямаме от тях.

Амалия леко натисна дръжката. Вратата не поддаваше. Амалия натисна по-силно и вратата се отвори с приглушен звук. Доспехи на стените, мебели в стил жакоб, килими… В стаята беше доста чисто, но от пръв поглед ставаше ясно, че тук отдавна не живее никой.

Амалия затвори вратата и се обърна към иконома.

— И така, вие излязохте, взехте подноса отново…

— И го отнесох на херцога.

— Никого ли не забелязахте, когато излязохте от стаята?

— Никого, мадам.

Амалия замислено направи няколко крачки по паркета.

— Чии стаи са разположени на този етаж?

— На Негова Светлост, на полковник Хоторн и на мис Мери Невил.

— Да? Благодаря ви, Роджърс, свободен сте.

Старият слуга се смути и не се решаваше да си тръгне.

— Милейди, бих ли могъл да попитам…

— Да-да, Роджърс. Виждате ли, някой е сложил рибена кост в кафето на херцога, заради което той едва не умря.

Говорейки, Амалия внимателно следеше изражението на Роджърс, но на лицето му не беше изписано нищо, освен неподправено изумление.

— Кафето го е правила Джинджър и тя се кълне, че в чашата не е имало никаква кост. Кажете, Роджърс — Амалия понижи глас, — тя не… Имам предвид, тя не може ли да лъже? Обикновено разсеяна ли е?

Ако Роджърс беше този, който беше сипал арсеник в кафето, то той не би могъл да не разбере смисъла на задаваните му въпроси и със сигурност щеше да се постарае да насочи подозренията към друго лице. Но икономът не се възползва от предоставената му възможност.

— О, не, милейди! Джинджър винаги много добре приготвя кафето и от страна на господаря към нея не е имало никакви претенции, уверявам ви!

— Сигурно някой неудачно се е пошегувал — отбеляза с безразличен тон Амалия.

— Много лоша шега, милейди! — с достойнство възрази старият слуга.

Амалия сухо се усмихна:

— Напълно споделям мнението ви. Можете да си вървите, Роджърс. И вземете подноса, повече няма да е нужен.

— Е, Франсоа? — обърна се Амалия към съучастника си, веднага щом Роджърс се отдалечи. — Какво мислиш за всичко това?

— Ако ми оставаше само една лира, без колебания щях да се обзаложа, че Роджърс не е замесен — категорично заяви той.

— Не се хващай на бас за пари, това е лош навик — каза Амалия. — Впрочем, напълно споделям мнението ти. Да идем да огледаме онази стая по-внимателно.

— А какво търсим? — поинтересува се Франсоа.

— Първо, миша дупка. Ако Роджърс не лъже, трябва да има такава. И второ, следите от убиец номер едно.

— Номер едно? — с възхищение попита Франсоа.

Вратата проскърца, пропускайки ги вътре.

— Да. Наистина ли мислиш, че този, който е замислил да се отърве от Арчи, просто така си е ходел с арсеник в джоба, очаквайки удобен случай? Не. Били са двама съучастници. Номер едно е отвличал вниманието на нашия доблестен Роджърс, а номер две през това време е сипал арсеника в кафето. Всичко е било разчетено точно, единственият риск е бил някой да види манипулациите на номер две и да заподозре нещо, но е нямало как.

— Ето това се казва глава! — възторжено извика Франсоа, сочейки с пръст на стената една еленска глава, украсена с разклонени рога. — Ей богу, английските аристократи умеят да живеят.

— Франсоа, заеми се не с елена, а с мишката.

— Слушам, мадам!

Франсоа се наведе и започва да обследва цоклите. Амалия, забелязала друга врата в дъното на стаята, тръгна към нея.

— Е, какво? — попита тя след известно време.

— Има дупка! — завика Франсоа. — И не една, а даже две, и то големи! Изглежда, че мишките тук са с размерите на хипопотам. Във всеки случай, живеят си просторно. А при вас?

— Слава богу, прислугата отдавна не е бърсала прах — отвърна Амалия.

Франсоа побърза да се присъедини към господарката си. Те минаха през една врата, после през втора, която водеше към вътрешността на покоите. Оттам изход вече нямаше.

— Виждаш ли? — Амалия показа едно петно на вратичката на шкафа. — Това е следа от нечий лакът. Около шкафа е стоял човек и случайно го е закачил, оставяйки следа в праха. Знаеш ли какво е станало? Той е стоял на входа на тези покои, очаквайки Роджърс. Щом е забелязал, че икономът е вече близо, вдигнал е шум в първата стая, за да привлече вниманието му, след което бързичко е претичал през другите две и се е укрил тук. Интересно, дали ще можем да определим по тази следа ръста на нашия номер едно? Така, да видим. Ако аз го бях закачила с лакът, то следата щеше да остане ето тук, по-ниско. Хм, излиза, че нашият номер едно е доста висок. Метър и осемдесет и пет, не по-малко. Мери Невил е по-ниска от мен. Брус Невил е колкото мен, но не е по-висок. Етел Стърлинг е по-ниска от мен. Хенри Брайс… Метър и седемдесет и пет най-много. Не става.

— Полковник Хоторн! — извика Франсоа в озарение. — Мистър и мисис Хардли не са много високи, нали?

— А от прислугата? Лакеят Скрамбълс, но Роджърс го е срещнал и той не би могъл да се намира тук. Камериерките? Готвачките? Не, сред тях няма никоя с такъв ръст. Излиза, че все пак е Хоторн. Но… не може да бъде!

— Защо?

— Защото това е нонсенс, Франсоа. Безсмислица.

— Така ви се струва на вас — възрази обидено Франсоа. — На вас ви се иска убиецът да се окаже Брус Невил или сестра му, защото знаете какъв мотив биха могли да имат. Но нали вие нищо не знаете за полковник Хоторн. Кой знае какъв може да се окаже всъщност!

— Франсоа! — възкликна Амалия. — Браво на теб! Наистина, какво знаем за него? Напълно си прав! Трябва спешно да направим справка за него. Аз ще се заема с това. Може да е в сговор с Невилови и да действа по тяхна поръка, кой знае?

— Ама и вие с тези Невилови, мадам! А не ви ли минава през ума, че да използва отрова е нехарактерно за полковника? Той все пак е военен, свикнал е с други методи. Сабя, револвер, кинжал…

— Франсоа — изсумтя Амалия, — твоята теория става само за детективен роман в стила на мосю Габорио. Запомни: съществуват три способа да се отървеш от човек така, че у околните да се породят най-малко въпроси. Първият и най-изпитаният — това е отровата, вторият — инсцениран нещастен случай и третият — инсценирано самоубийство. Когато са нахранили коня на Арчи с татул — а сега вече съм уверена, че точно така е било, — това е било опит да инсценират нещастен случай. След това злосторниците са се опитали да използват отрова.

Амалия дълбоко въздъхна:

— Добре, стига философстване. Повече няма да имат възможност да направят каквото и да било. Франсоа, повикай Роджърс.

 

 

— Не искам да го пия това мляко — казваше Арчи вечерта, капризно повдигнал горната си устна. — В края на краищата, аз не съм теленце!

Той замлъкна и жално се вгледа в Амалия. Тя взе чашата с бяла течност и отпи от нея.

— Прекрасно мляко — каза тя. — Пийте, мъжленце, че иначе ще се наложи да ви заставя.

— Как ли пък не! — избухна мъжленцето. — Аз…

Следващите му думи се превърнаха в сумтене, бълбукане и възмутени вопли. С едната си ръка Амалия ловко го хвана за носа, запушвайки го, а с другата поднесе към устните му чашата, така че на херцог Олдкасъл, волю-неволю, му се наложи да изпие съдържанието й.

— Вие сте омерзителна! — завика рижият великан, святкайки с очи.

Амалия остави чашата на подноса. Арчи злобно се извърна от нея и удари с юмрук по възглавницата.

— А къде е Емили, къде е Оутс, къде са всички? — попита той. — Нещо не идват да ме видят.

— Те си тръгнаха — съобщи Амалия.

— Как! Всички?

— Да, всички.

— Е, това вече е прекалено! — Арчи се обърна към Амалия. — Просто наглост! Какво си позволявате, в края на краищата? Гостите са мои, между впрочем!

— Всички си тръгнаха — метална нотка в гласа отсече Амалия. — Наредих да впрегнат две карети, които откараха Невилови у тях, а останалите на най-близката гара.

— Не мога да ви гледам — измърмори Арчи. — Влезте! — откликна той на почукването по вратата.

Влезе Роджърс с пачка писма.

— Пощата, сър. Имате ли нужда от още нещо?

— Вземете подноса, Роджърс — каза Амалия.

— Да, милейди — икономът взе подноса и излезе.

Арчи отвори писмото с герба на Уелския принц, пробягна с очи по него и започна да го къса на парчета. Тази процедура очевидно му достави немалко удоволствие, защото се опита да я разтегне.

— Вашият поклонник няма търпение да се върнете в Лондон… Целият свят се е побъркал! А какво имаме тук? Леличка Елизабет! Виж ти, още не е умряла… Положително, някои хора понятие си нямат от приличие. Пак мистър Кардиф по повод на брилянта… Като че ли не му дадох ясно да разбере, че не се продава.

— За какво говорите? — заинтересува се Амалия.

— За „Принцеса“, разбира се! Той вече трети или четвърти път ми предлага да го купи.

Нещо проблесна в главата на Амалия — някаква смътна мисъл. Или, по-скоро, подозрение. То проблесна и изчезна, но Амалия вече знаеше в какво направление да води разследването.

— И отдавна ли мистър Кардиф се опитва да придобие от вашето семейство „Принцеса“?

— Някъде от половин година. Защо?

— Арчи — Амалия вложи в гласа си цялата ласкавост, на която беше способна, — не бихте ли могъл да кажете по-точно?

Арчи подозрително я изгледа.

— Какво толкова се развълнувахте? Не ви стигат парите за парижки тоалети?

Амалия разбра, че е допуснала грешка, и с досада ощипа Арчи така, че той зави.

— Ай! Ой! Не ме пипайте, гъдел ме е!

— Ах, така ли? Тогава казвайте!

— Ай! Не знам… Предлагаше да купи камъка още докато брат ми беше жив! Оставете ме!

— Арчи — каза сериозно Амалия, — обожавам ви!

— Точно без това спокойно мога да мина! — изсумтя херцогът, гледайки я изпод вежди.

— Това е защото не разбирате своето щастие — важно отвърна Амалия, за да го подразни. После погледна зад вратата и извика: — Роджърс! Бъдете така добър, поседете с Негова Светлост и следете да не става от леглото.

Амалия се отби в стаята си, наметна на раменете си наметало и слезе долу. Хрумна й хубавичко да огледа конюшнята и да потърси там следи от злосторника. Всъщност, трябваше вече отдавна да го е направила, но беше заета с друго и не беше намерила време за това.

— Имате ли нужда от нещо, милейди?

Амалия се намръщи: като напук, конярят Бъртън беше тук. Тя би предпочела да огледа конюшнята сама, но сега явно нямаше да й се удаде.

— Дойдох да нагледам Самотната звезда. Как се чувства той?

Конят стоеше с разкрачени крака и отпусната глава. Амалия го потупа по врата. В отговор конят въздъхна и махна с опашка.

— Това ли е сеното, което му дават винаги?

— Да.

— А откъде го вземат? Покажете ми.

Бъртън изпрати милейди до сеновала. Амалия се намръщи. Беше ясно, че в присъствието на бдителния коняр нищо няма да успее да свърши.

— Какво е това? — внезапно попита тя. — Нещо тъмно…

— Къде, милейди?

— Ей там, под сеното. Не го ли виждате?

Бъртън вдигна фенера. Треперещият кръг светлина улови някакъв едва забележим крайчец тъкан, засипана със сено.

— Тук не трябва да има нищо. Почакайте, милейди…

Бъртън окачи фенера, взе вилата и започна да мести сеното настрани.

След два или три размаха той задавено изхлипа и отскочи назад.

— О, боже, Ваша Милост! Та това е… това…

Това беше човешко тяло с тъмно наметало, с дълги крака, с руса коса и изненадано лице. Амалия беше готова да се закълне, че вече го е виждала някъде. В гърдите на убития зееха няколко прободни рани, в ъгълчето на устата му беше засъхнала кръв.

— Предполагам, Бъртън — каза Амалия, — че е време да извикаме полицията.