Валерия Вербинина
В служба на Негово Величество (16)

Глава 15
в която Амалия прибягва до секретното сандъче и прави неутешителни изводи

Емили тихо изпищя и се приготви да припадне в ръцете на младия викарий. Роджърс, изглежда, беше изпаднал в пълен ступор.

— Арчи? — промълви Амалия, не познавайки собствения си глас. — Какво му е на Арчи?

— Не знам, милейди, но на херцога му е много зле!

Амалия се хвърли към стълбата и, повдигайки полите си, се закатери по нея, прескачайки през две стъпала. Роджърс, излязъл от вцепенението си, се спусна след нея.

— Тук, милейди, тук!

Те се озоваха в уютна спалня с огромно легло с вити стълбчета, в която пламтеше камина. Впрочем, на Амалия не й беше до разглеждане на обстановката — още от вратата тя видя изкривеното от страдание лице на херцог Олдкасъл. Тялото му се тресеше от спазми. Той се беше сгърчил настрани, стискаше в юмруци горната част на одеялото и тракаше със зъби.

— Арчи — Амалия изтича при него и го хвана за прохладната и лепкава от пот китка. — Арчи, какво ви е?

— Не знам! Лошо ми е… лошо… Господи, колко ми е лошо! — застена херцогът, извръщайки се.

— Какво сте ял?

— Обяд… Роджърс ми го донесе. Пиле, пудинг и… и кафе…

Той отметна глава на възглавницата, като дишаше тежко.

— Милейди — мърмореше Роджърс, — какво да правим? Милейди…

— Изпратете някого от слугите за доктор Арлингтън, бързо! — Роджърс изскочи от спалнята презглава. — Арчи — погледът му блуждаеше, — Арчи, какво усещате? Опишете ми, колкото се може по-подробно. Слабост?

— Да.

— Вие ви се свят?

— Да. Да… — той се замята, мачкайки чаршафите. — Коремът… боли. Боли, много ме боли — той се приповдигна на лакти.

— Сухота в устата?

— Да… струва ми се.

— Парене?

— Да. И този привкус…

— Какъв привкус, Арчи? — изстина Амалия.

— Не знам. Метален… Странен…

— Роджърс! — завика Амалия. Арчи застена и взе да се увива в одеялото. Икономът тозчас се появи. — Незабавно: две чаши топла вода и две супени лъжици сол! Носете!

— Веднага…

— По-бързо, дявол да го вземе! Мърдайте! Арчи, опитайте се да си спомните. Когато започна всичко това?

— Току-що. Лошо ми е, Емили… О-о!

На вратата изникнаха любопитните физиономии на Емили Стърн и Робърт Морис.

— О, боже — изписка Емили, — какво му е?

— Сигурно е ял нещо развалено — предположи неуверено викарият, свивайки рамене.

Роджърс влезе тичешком, носейки гарафа с вода и солница.

— Чаша! Така… Пийте, Арчи. Роджърс, донесете леген.

— Да, милейди! Доктор Арлигтън скоро ще бъде тук.

— Леген, без разговори! Арчи, колко пъти и по кое време сте ял днес? Спомнете си, много е важно.

— Преди лова… закусих…

— Кога?

— В седем сутринта… После… обяд… преди около час…

Амалия се огледа, търсейки с поглед подноса.

— Къде е подносът? Този, на който са ви донесли обяд?

Роджърс се провря с леген през вратата покрай Емили и викария.

— Подносът? Отнесоха го, милейди.

— По дяволите! Роджърс, тичайте незабавно в кухнята и се опитайте да разберете не е ли останало от храната, която са поднесли на херцога. Много е важно, чувате ли? А сега седнете, Арчи.

— Студено ми е — прошепна нещастникът.

— Нищо, нищо… — тя го обхвана за раменете и му помогна да седне. — Гади ли ви се? Главата по-ниско…

След миг Арчи започна да повръща.

— Тихо, тихо — нашепваше Амалия, галейки го по врата. — Ето така. Изплюйте.

— Боже — простена той, когато най-сетне спря да му се повдига, — боже… Извинете, Емили, аз… Толкова ми е неудобно… Пред тях…

Амалия вдигна глава и чак сега забеляза гостите на вратата.

— Какъв дявол сте забравили тука? Вън! Махайте се!

— Вие нямате право… — опита се да протестира дъщерята на граф Стърн.

Амалия подскочи на мястото си. Тя беше готова да каже много неща, но в този момент Арчи отново повърна нещо зелено.

— Морис, махнете тази идиотка и се махайте и вие с нея!

Викарият опули очи, потресен от това толкова безцеремонно отношение.

— Но… но… — не намираше думи той.

— Правете, каквото ви казвам! — викна Амалия.

Съдържанието на херцогския стомах отново се поля в легена.

— Боже! А ето го и пилето! — весело извика Амалия. — Роджърс!

— Да, милейди?

— Нека разбият четири сурови яйца и да ги смесят с чаша мляко и бегом обратно.

— Четири яйца… чаша мляко. Отивам, милейди!

— Скрамбълс! Донесете одеяло, няколко одеяла.

Лакеят кимна и изчезна.

— Нищо, Арчи. Сега ще пийнете мляко и ще ви олекне.

— Амалия… — той дишаше тежко, по лицето му се стичаше пот. — Вие няма да ме изоставите, нали? Не ме оставяйте. Толкова ме е страх!

Роджърс донесе млякото с разбитите яйца. Амалия го даде на херцога да го изпие и уви болника с одеялата, които донесе Скрамбълс. После взе кърпичка и започна да обтрива лицето на Арчи. То беше мъртвешки бледо, а на допир кожата му беше студена като лед. Арчи се размърда и стигна пръстите на Амалия. Тя го погали по ръката и се хвана, че изпитва жал към него.

— Все още ли чувствате слабост?

— Да. И главата ми…

— Е, нищо. Изглежда, че най-страшното отмина. Лежете си.

Слугите мълчаливо се споглеждаха. Не знаеха какво да мислят за всичко това.

— Негова Милост отдавна не беше получавал такива пристъпи на гастрит — рискува накрая тихо да отбележи Роджърс.

— Гаст… — Амалия се задави. — Кой е готвил обяда на херцога?

Роджърс, изглежда, беше изненадан.

— Вашият готвач, милейди!

— Франсоа? Но това е изключено! А кой още е имал достъп до храната?

— Всеки, който се е намирал в кухнята. Имаме три готвачки, милейди, и още…

— Извикайте тук готвача ми!

Скрамбълс искаше да отнесе пълния с повръщано леген.

— Оставете — сухо рече Амалия. Тя искаше да стане, но Арчи не пускаше ръката й.

— Но… — опита се да възрази лакеят.

— Казах ви да го оставите!

— Можем да го сменим…

— Не трябва. Извикайте Франсоа. А вие, Роджърс, вървете в хола да чакате доктор Арлингтън. Веднага щом се появи го доведете тук.

— Да, милейди.

— Аз засега ще остана тук.

— Да, милейди.

Свеждайки се в дълбок поклон, Роджърс излезе от стаята, последван от Скрамбълс.

— Е, как сте, Арчи? — попита меко Амалия.

Изпод купчината одеяла се разнесе тиха въздишка.

— Всичко това е от кулинарните изпълнения на вашия готвач. Аз сигурно вече толкова съм привикнал към овесената каша…

— Арчи — прекъсна го Амалия, — не говорете глупости. По-добре ми кажете от всичко ли ядохте? И от пилето, и от пудинга, и от кафето?

— Да.

— Не забелязахте ли някое от тях да има необичаен вкус? Или мирис?

— Не. Амалия, какво е станало с мен?

Амалия протегна ръка и внимателно погали лежащия по главата. Той беше толкова кротък, бедният голям Арчи… И толкова нещастен…

— Не знам, Арчи. Но със сигурност ще разбера. По-добре ли сте?

Арчи не успя да отговори, защото на вратата се почука. Влезе разтревоженият Франсоа.

— Викала сте ме, мадам?

— Да. Затвори вратата, Франсоа.

Амалия хвана готвача за копчето и го отведе в далечния ъгъл на стаята, откъдето херцогът не можеше да ги чува.

— Франсоа, ти ли готви обяда на херцога?

— Да, мадам, аз. Защо?

— От начало до край? Какво имаше в него?

— Пиле в сметанов сос, пудинг със стафиди…

— А кафето?

— С кафето не се занимавам аз, мадам, ще ме прощавате!

— Кой го сипва?

— Струва ми се, че Джиндър. Една такава смешна луничава девойка. А…

— Кой още беше в кухнята, докато готвеше?

— Роза, Мери, Елизабет, другата Елизабет, Сибил, Джейн и… и…

Франсоа замлъкна и се сви под погледа на господарката си.

— Франсоа, струва ми се, че Сибил е камериерка, а не готвачка. И две от другите също!

— На тях име приятно в моята компания — измъкна се мошеникът. — Те просто наминаха да си поговорим.

— А освен тях? Нямаше ли някой… необичаен?

— Доколкото си спомням, не, мадам!

— Само прислуга?

— Само прислуга.

Амалия потъна в мрачни размисли.

— Този твой сметанов сос лют ли е?

— Той ли? Не! С мек вкус, съвсем не е лют.

Амалия прехапа устни:

— Франсоа, трябва ми да знам кой, освен Джинджър е имал достъп до кафето днес. Разпитай я, става ли?

— Да, мадам.

— Да — вече със силен глас добави Амалия, — ние съвсем забравихме да отнесем това… Франсоа! Вземи легена.

Франсоа отстъпи назад, гледайки с отвращение съдържанието на предмета, който го караха да носи.

— Но, мадам, аз съм готвач! Занимавам се с храната преди тя да попадне в стомаха, а не след това!

— Франсоа, работата е много сериозна, затова моля теб… Вземи легена!

С хиляди гримаси Франсоа отвратено взе легена и го понесе, държейки го с изпънати ръце. Амалия го последва. Те излязоха в коридора.

— Насам!

— Къде? — изуми се Франсоа, който вече едва се сдържаше да не занесе легена по-бързо до мивката.

— При мен!

Легенът занесоха в спалнята на Амалия.

— Така, Франсоа, а сега тичай обратно в стаята на мъжа ми и стой при него, докато не дойде Арлингтън, разбра ли? Не пускай никого. Ако поиска да пие — яйца, разбити в мляко, или вода. Кажи на Скрамбълс за всеки случай да донесе още един леген. Ясно ли е?

— Ясно, мадам. — Франсоа се поколеба, но после все пак попита: — Какво става, мадам?

Лицето на Амалия стана сурово.

— Засега не знам, Франсоа. Иди при него. Не го оставяй сам!

— Да, мадам!

Щом грижливо залости вратата след Франсоа, Амалия се хвърли към вълшебното си сандъче, където в изискани флакони се съхраняваха най-фини парфюми, а в златни тубички и кутийки се криеха помади и пудри, които биха разтуптели сърцето на не една почитателка на модата.

Амалия натисна скритото отстрани копче и в сандъчето се откри второ дъно. Тук нямаше нито златни кутийки, нито кристални флакони — само колбички, някакви епруветки и пакетче малки, изписани с най-дребен почерк листчета.

Амалия взе пакетчето, измъкна едно листче и пробяга с очи по него.

— Сероводород… Откъде, по дяволите, да го намеря? Добре, да опитаме по стария начин.

Тя започна трескаво да се рови из вещите си. Като видимо не намери това, което й беше нужно, херцогинята се хвърли към сандъка, в който се валяха всякакви стари боклуци, и скоро намери това, което търсеше — доста широка медна пластинка. Амалия надяна чифт ръкавици, които лежаха сред странните й колбички, загреба с калаена чашка малко от повръщаното, отиде до камината и хвана щипците с лявата си ръка. Щом хвана чашката с тях, Амалия започна да я нагрява на въглените, а медната пластинка държеше над вонящите пари. Някой чукаше на вратата, но Амалия даже не се обади, наблюдавайки причудливите рисунки, които малко по малко започнаха да се появяват на пластинката.

Като сметна, че направеното е напълно достатъчно, тя постави чашката на камината и прибра щипците. Тънките колелца на къдриците й се развяваха и спускаха покрай слепоочията й. С лицето й се случи странна промяна и ако някой я видеше за пръв път именно при тези обстоятелства, едва ли би му хрумнало да я нарече красива.

Амалия взе медната пластинка, покрита с бяла плака, и внимателно я огледа. Дясната й буза няколко пъти потрепери като при нервен тик. Тя отпусна ръка, остави пластинката на масата и бавно свали ръкавиците.

— Да — мрачно каза Амалия на руски, — така си и мислех. Това е арсеник!