Валерия Вербинина
В служба на Негово Величество (34)

Глава 33
в която Амалия получава развод и моминската си фамилия

— Поразявате ме! — каза Арчи, щом узна за станалото. — Но как разбрахте, че е била тя?

— Не знаех до самия край, Арчи. Разбира се, подозирах нещо, но… Виждате ли, Етел беше толкова безцветна, безропотна и примерна, че по неволя взех да се заглеждам в нея. Нито един човек, а още повече пък млада жена, няма да поиска доброволно да влачи такова жалко съществувание и да се храни само с надежди. Но се убедих окончателно в подозренията си чак когато отивах към „Веселия глиган“ и видях, че в стаята на Владимир не гори лампа. Имахме уговорка, че ако в капана попадне Мери Невил, той ще запали светлината, а ако се окаже, че е Етел, няма. Според мен, князът се справи блестящо с възложеното му поръчение.

Етел Стърлинг беше арестувана. Трябваше да й предявят като минимум обвинение в убийството на Самюъл Райли, но извиканите от Арчи лекари потвърдиха, че тя е психически невменяема, и я настаниха в лечебницата на доктор Батъл — същата, в която небезизвестният Уивъртън искаше да заключи Амалия.

Най-силно от постъпката на Етел Стърлинг се съкрушаваше Мери Невил. Не стигаше, че нейната скъпа родственица се оказа замесена в ужасни престъпления, а на всичко отгоре се беше омъжила тайно от всички, и то за кого — за брата на Мери!

— Брус, как можа! Повярвай ми, нямах нищо против Етел, но не можа ли да ми кажеш? Поне щях да я наглеждам, а сега какво?

— Слушай, Мери, та ти беше с нея двадесет и четири часа в денонощието и нищо не забеляза. И аз също не забелязах! Нямах и понятие, че е решила да отстрани от пътя си Арчи, за да мога аз да стана херцог, а тя — херцогиня. Според мен Арчи правилно постъпи, като я изпрати в лудницата.

— Как можеш да говориш така, Брус! Та нали това е твоята жена!

— Мери, ако можех да започна всичко отначало, повярвай ми, никога нямаше да се оженя за нея. Арчи беше прав: трябваше да намеря някоя по-подходяща.

На лорд и лейди Ъмбър не бяха предявени никакви обвинения. Тяхната некрасива роля в разигралите се събития просто беше заметена под килима и по чисто съвпадение скоро след това Беатрис и Стивън се отправиха на околосветско пътешествие.

И така, още едно дело на Амалия беше завършено с успех. Що се отнася до предишните смъртни случаи в семейство Олдкасъл, то след свидетелството на доктор Арлингтън Амалия окончателно се убеди, че в тях няма нищо необяснимо, и с леко сърце престана да мисли за тях, още повече че й се явиха други грижи. Първо трябваше да изпрати великия княз, като внимава да не би той междувременно да убие Арчи. Впрочем, князът и Арчи след престоя си в избата станаха най-добри приятели. Даже няколко пъти пиха заедно и веднъж на Амалия се случи да чуе със собствените си уши следния диалог:

— Дай ми Амалия, Арчи! За какво ти е тя на теб?

— А на теб? — със заплитащ се език възразяваше херцог Олдкасъл.

— А на мен тя много ми трябва! Ужасно много!

— Много? Ами тогава слушай, княже: аз тебе те уважавам, но няма да ти дам Амалия!

— Защо?

— Ами защото ми е жена, ха-ха!

И двамата захванаха в нестроен дует някаква песен, навявайки мъка и ужас на жабите в знаменитото Езеро на удавницата наблизо.

— Франсоа — попита Амалия в известно недоумение, — това ваша работа ли е?

— Нямам нищо общо. За всичко е виновна водката, мадам!

Най-накрая с големи усилия Амалия успя да уговори князът да замине за Лондон и да я чака там. Тя знаеше, че Арчи вече е получил страховито писмо от кралица Виктория и, изглежда, разтрогването на брак им нямаше да закъснее.

В понеделник Амалия събра багажа си. С Арчи им предстоеше пътуване до столицата, след което Амалия разчиташе най-после да се върне вкъщи.

— Заминавате ли, мадам? — почтително се осведоми Роджърс.

— Да, приятелю, заминавам.

И, за изненада на стария иконом, Амалия го прегърна и го целуна по двете бузи, като добави:

— Грижете се добре за Арчи, става ли?

Малко по-късно в стаята на Амалия погледна лакеят Скрамбълс. Изглеждаше много смутен.

— Не, не може да са тук… — промърмори той под носа си.

— Какво има, Скрамбълс?

— Ах, милейди, няма да повярвате! Изчезнаха три златни лъжички от бюфета. Направо се разсипахме да ги търсим!

За разлика от лакея, Амалия отлично знаеше къде трябва да се търси изчезналото, и затова отиде направо при Франсоа.

— Е?

— Какво, мадам?

— Къде са лъжичките, негоднико?

— Какви лъжички?

— Много добре знаеш!

— Не, не знам!

— Франсоа!

— Но, мадам, съдете сама: все пак трябва да имам някакъв сувенир от моето пребиваване в Англия!

— Франсоа, или връщаш лъжичките на мястото им, или те оставям тук!

Заплахата подейства и същия ден недостигащите лъжички се намериха в сандъка с бельото. Как се бяха оказали там за прислугата в замъка завинаги си остана загадка.

Амалия се сбогува с камериерките, с градинаря, с коняря Бъртън и с Били Хол и на всеки от тях даде за спомен по една златна монета. Малкият Били не издържа и се разрида.

— Но нали вие не заминавате завинаги, милейди? Нали ще се върнете?

— Кой знае, Били! Може и да се върна.

Най-сетне настъпи часът на тръгването. Амалия, седяща пред огледалото, оправяше шапката си, а Франсоа, сгънат на три, мъкнеше куфарите й. На вратата кратко се почука.

— Влезте! — викна Амалия, хвърляйки си последен поглед в огледалото. Драскотините й бяха зараснали и тя беше красива като никога.

На прага изникна Арчи.

— А, вие ли сте! — весело рече Амалия. — Влезте.

Арчи влезе, криейки едната си ръка зад гърба. Амалия се изправи.

— Скъпи Арчи — каза тя, поправяйки възела на вратовръзката му, който й се стори малко небрежно завързан, — надявам се, че независимо от всичко, което се случи, не ми се сърдите.

— О, какво говорите! Разбира се, че не!

— От своя страна — продължи Амалия — съм длъжна да ви кажа, че ми беше необикновено приятно да се запозная с вас и да бъда ваша жена.

Арчи порозовя като омар в кардиналска мантия.

— О, вие… — замърмори той. — Аз… и на мен… тоест…

Той се съвзе и протегна ръката си, която беше държал зад гърба си.

— Надявам се, че ще ви бъде приятно… За спомен от мен… Бих искал това да остане у вас.

На дланта му трептящи светлини се преливаха в необикновен люляков камък.

Амалия погледа това великолепно произведение на природата-майка, лекичко въздъхна и сви пръстите на Арчи.

— Не, Арчи, не мога. Това е твърде скъп подарък.

— Но, Амалия…

Току-що влезлият Франсоа силно се покашля. Той все още се сърдеше на Амалия — не можеше да забрави как тя го беше лишила от въжделените златни лъжички.

— Каретата ви чака, мадам! — обяви той.

— Не мога, Арчи — повтори меко Амалия. — Подарете го на Емили, тя ще се зарадва.

Тя го целуна по бузата, едва докосвайки го с устни, и тръгна към вратата.

 

 

— Идвате ли? — обърна се и попита Амалия.

В Лондон имаше мъгла — или, може би, в мъглата имаше Лондон, кой знае? Биг Бен точно пресипнало удари три часа следобед във вторник, когато на херцог и херцогиня Олдкасъл, измъчени от очакване в приемната, съобщиха, че кралицата ги очаква.

От последната им среща Виктория изглеждаше още по-подпухнала. Скъпите обици се поклащаха в месестите й уши, побелелите й коси бяха гладко сресани под бонето. Носът й се беше заострил като на хищна птица. Освен кралицата, в стаята присъстваше също така и Кентърбърийския архиепископ Базил Съдърланд, който имаше вид на човек, току-що узнал, че има две язви на стомаха, а не една.

— А, Арчи! Я ела тук! И вие също, мила моя!

Цял четвърт час кралицата мъмреше Арчи, а той стоеше с наведена глава и мълчаливо слушаше царствените глупости, които изливаше върху него безобразната старица. Тя вече знаеше от Сеймур всички подробности относно скандалната женитба на херцога, но единственото, което не се бяха осмелили да й съобщят, беше с какво се занимава Амалия, затова кралицата беше уверена, че племенникът й се е хванал на въдицата на обикновена авантюристка, преследвачка на чужди богатства.

— Арчи, аз разбирам, че си бил в затруднение, но поне на мен можеше да кажеш! В края на краищата, ти си мой племенник! Нима не знаеш, колко съм привързана към теб? Винаги съм те обичала като майка!

Трябва да отбележим, че според представите на Виктория любовта беше само още един повод да тормозиш човека и да му придиряш и затова мнозина бягаха от нейната любов като от чума, а щом видеше това, тя искрено се обиждаше и смяташе, че хората са невероятно неблагодарни.

— А вие! — обърна се Виктория към Амалия. — Как не ви е срам!

Тя кори Амалия още десет минути — но, за нейно разочарование, младата жена само мило се усмихваше и гледаше някъде по тавана, все едно кралицата я нямаше в стаята. Изчерпала целия си запас от увещания и, вероятно, разбрала, че те отскачат като топки от Амалия, Виктория се обърна към Кентърбърийския архиепископ и заяви:

— Този брак е бил недействителен още от самото начало! Защо трябва на всичко аз да ви уча? Като деветдесет и седми наследник на престола Арчи не е имал право да се ожени без моето съгласие! Вие трябва незабавно да анулирате тази женитба!

— Да, Ваше Величество — смирено промълви Базил Съдърланд.

Тъй като кралицата е глава на църквата, а с главата на църквата, както е известно, е най-добре да не се спори, дори да си архиепископ, иначе можеш да загубиш собствената си глава.

— Можете да си вървите! — сухо каза Виктория на Амалия.

Херцогинята, отново станала баронеса, почтително се поклони… и изведнъж заговори:

— Само две думи, Ваше Величество. Моята майка ме помоли да предам на Ваше Величество колко ви се възхищава.

— Какво? — кралицата за миг онемя. — Вие какво, подигравате ли ми се? Свободна сте!

Щом излезе от двореца, Амалия въздъхна с облекчение. Въпреки всичко, тя се чувстваше победителка. Тя беше предотвратила войната, а това е най-важното. А Арчи… Разбира се, тя беше успяла да се привърже към него, но съвсем не желаеше да бъде негова жена до края на дните си.

Арчи спря до нея. На лицето му беше застинала печал.

— Ами, това е всичко — рече той. — Вие не сте повече херцогиня Олдкасъл. Архиепископът ще издаде съответния документ.

— Забавно, нали? — весело попита Амалия и все да си слага ръкавиците. — Затова пък сега можете безпрепятствено да се ожените за вашата прекрасна Емили Стърн.

Последните й думи бяха произнесени без никаква ирония. Амалия знаеше, че този, който изглежда грозен за един, за друг може да се окаже предел на мечтите му и едва ли не еталон за красота. Но Арчи само въздъхна и не отвърна нищо.

— Кажете — проговори Амалия, — някъде тук наблизо продават ли птици?

— Птици? — озадачено попита Арчи.

— Ами да. Синчето ми ме помоли да му донеса птица от Англия.

Арчи взе Амалия под ръка.

— Елате, ще ви изпратя. Вие още не сте ми разказала за вашия син. Какъв е той?

Наложи се да повървят доста, но Арчи не пожела да вземат карета. Той говореше непрекъснато, показвайки всички църкви и значителни постройки, покрай които минаваха. Но Амалия остана с впечатлението, че бившият й съпруг се чувства неудобно.

— Като си помисля само — отрони той, когато стигнаха до магазина, където се продаваха птици, — че повече няма да ви видя!

Те влязоха в магазина и над вратата звънна камбанка. Амалия купи две канарчета, разплати се и нареди да доставят покупката й в хотела, където беше отседнал великият княз Владимир Лвович.

— Може би — каза тя, когато с Арчи излязоха от магазина, — е време да тръгвам.

— Вече? — жално попита Арчи.

Той стоеше пред нея — голям, нелеп и трогателен, стиснал цилиндър в ръката си. Запръска дъжд.

— Но вие пак ще дойдете в Англия, нали? — умоляващо попита Арчи.

— Не зная — честно каза Амалия, помисляйки си, че пътуванията й зависят повече от професионалните й нужди, отколкото от нейните лични желания.

— И все пак? — настояваше херцогът.

— Не зная. Може би.

Арчи въздъхна:

— А ще ми пишете ли?

— За какво? На вашата Емили това няма да се хареса.

— Така ли? — Арчи потърка носа си. — А аз? Аз може ли да ви пиша?

— Разбира се, че може.

Тя му даде визитна картичка с адреса си и Арчи я прие благоговейно, като реликва.

— Никога няма да забравя това, което направихте за мен — призна той.

— И аз няма да ви забравя, Арчи. Сбогом.

Амалия се обърна и се отдалечи с лека походка.

Дъждът заваля като из ведро, но Арчи още дълго стоя с непокрита глава, изпращайки с очи бившата си жена, докато накрая тя не се скри в тълпата.