Валерия Вербинина
В служба на Негово Величество (4)

Глава 3
за конете, дамите и оскубаните кокошки

Във влака, който я отнасяше към Европа, Амалия добросъвестно изучи досиетата на двете интересуващи я лица. Умът й трескаво търсеше за какво да се хване, за да сложи край на сътрудничеството на краля на пресата и властелина на оръдията. Защото, въпреки че й бяха дали да разбере, че за решението на проблема е напълно достатъчно да лиши от живот единия или дори двамата съюзници, подобен изход беше абсолютно неприемлив за Амалия. Убийството изобщо беше ultimum auxilium^[1] и към него следваше да се прибягва с изключителна предпазливост. А най-добре беше да не се прибягва въобще. Освен това, незаменимите хора на този свят са много малко и никой не можеше да гарантира, че наследниците на Ъндърууд или Лаймхаус нямаше да споделят същите възгледи относно това как да ръководят делата си в този най-прекрасен от всички светове. Така че най-правилното средство според Амалия беше да успее да разбие съюза на лорда и баронета по такъв начин, че възстановяването му да стане практически невъзможно. Как да го направи тя нямаше ни най-малка представа, макар че прекрасно си даваше сметка с какво й предстои да се бори. Без всякакво съмнение, и двамата джентълмени ги движеше обикновена алчност — най-примитивната и едновременно с това най-силната от човешките страсти. Да я преодолеят, и то при изключително благоприятни обстоятелства, можеха само страхът или оскърбеното самолюбие. Именно затова Амалия така щателно препрочиташе събраните в досиетата страници, изписани с нечий четлив почерк, с надеждата, че сред купчината малозначителни и незначителни факти ще й се удаде да открие поне един, който да я доведе до желаната цел.

Влакът остави зад себе си пограничната гара Вержболово^[2] и вече се движеше през уютната Германия. Амалия остави настрани научените практически наизуст досиета и, хапейки пръсти, се загледа през прозореца.

Лорд Хърбърт Франсис Едмънд Ъндърууд беше на петдесет и четири години. Съдейки по снимката, той беше енергичен, прекрасно запазен слаб джентълмен с благородно побеляла коса, която много го красеше. Беше много умен, целеустремен и упорит. Остроумията му бяха в устата на всички, конете му предизвикваха благоговение у редовните посетители на надбягванията в Англия и на континента. Беше женен и имаше седем деца. Сред изданията му се срещаха както прекрасно оформени ежемесечници за дълбоките интелектуалци, така и евтини ежедневни тънки вестничета, които бяха по джоба на всеки жител на Англия. Мистър Печатарската преса не играеше карти, пиеше вино, но умерено. Пушеше пури, увличаше се по лов на лисици, по едно време беше издържал някаква актриса, но после я беше зарязал заради безкрайните й капризи. С една дума, ако не беше такава гад, щеше да бъде напълно приличен човек.

Джордж Лаймхаус беше роден през 1843 година и, следователно, беше с дванадесет години по-млад от другаря си. От снимката, прикрепена към досието, гледаше пълноват човек с широк кокал, с големи ръце и с надменно месесто лице, украсено с мустачки и увенчано с бомбе. Неотдавна кралицата го беше удостоила с титлата баронет и Амалия лесно можеше да се досети, че от този момент нататък новоизпеченият благородник е започнал да гледа на света още по-надменно. Лаймхаус беше един от най-крупните английски фабриканти. Банковата му сметка, така да се каже, се пукаше от нули, и той живееше нашироко. Ловът и надбягванията не го интересуваха, но той умееше да отдава дължимото на другите радости в живота — обожаваше да си похапва вкусно, имаше личен готвач-французин и беше, както се казва, любител на качественото питие. Истинската му страст обаче бяха жените и той ги преследваше с неуморност, достойна за възхищение. Тъй като беше богат и имаше значително влияние, малко дами се осмеляваха да му откажат. Жена му, неодобряваща възгледите на съпруга си, му беше родила три деца оттогава неотлъчно се намираше на бани в Спа, което прекрасно го устройваше. Ако лорд Ъндърууд се славеше като язвителен скептик и не беше лесно да го разсмееш, то Лаймхаус вероятно се заливаше от смях при всяка груба шега. Но макар че в нормалния живот той беше известен като веселяк и бонвиван, Амалия се досещаше, че тежки времена очакват всеки, който би застанал на пътя му.

Оттук следваше, че лорд Ъндърууд най-много обича конете, а баронет Лаймхаус пред всичко останало предпочита жените. Идеално за целта на Амалия би било, ако Лаймхаус в своята безкрайна любвеобилност завърже интрижка с жената на Ъндърууд и последният разбере за това. Въпреки че за болшинството високопоставени хора семейството е само разпространена форма на лицемерие, която са длъжни да съблюдават, с него шега не биваше. Нито един мъж, колкото и да е безразличен към половинката си, не би се зарадвал да види на челото си прословутите метафорични рога, които от векове украсяват всички измамени съпрузи. А унижението, ако е обществен деятел е още по-голямо — та нали неговият живот, може да се каже, е достояние на околните и, колкото и могъщ да е, той все едно не принадлежи на себе си. Когато за позора му започнат да тръбят познатите и многобройните му неприятели, той не би понесъл подигравките им дори и ако е надарен със спокойствието на Сократ, мъдростта на Аристотел и кротостта на умряла котка. Накратко, ако Лаймхаус съблазнеше лейди Ъндърууд, лорд Печатарската преса никога не би му го простил, а това означаваше, че на сътрудничеството им моментално би дошъл край. Никакви пари не струват да престъпиш собствената си гордост, разбира се, когато и без това си вече богат.

Уви! За най-велико нещастие на Руската империя, на войната и мира, на настоящето и гредущето, Лаймхаус никога, никак, при никакви обстоятелства не би могъл да изпита сърдечна страст към лейди Ъндърууд. Никой на белия свят, нито един човек, колкото и прилежен ученик на Казанова да е, не беше способен да изпита тръпка пред нейния вид. Защото лейди Ъндърууд беше рядко, до уродливост грозна. Ниска, кривогледа, късогледа, осеяна с брадавици, както небето със звезди, тя във всяка, дори най-скъпа рокля, неизменно приличаше на зле оскубана кокошка. Единственото оправдание за нейното съществуване, поне в качеството й на лейди Ъндърууд, бяха солидните пари, които беше донесла като зестра на съпруга си, чрез които той (трети син на разорен аристократ) беше успял да започне бизнеса си. За съжаление, за всичко на този свят се плаща и в този случай разплатата беше твърде своеобразна. Всичките седем деца на лорд и лейди Ъндърууд носеха печата, ако може да се изразим по този начин, на неоспоримото авторство на своята майка. Единият на тридесет години беше плешив като топка за билярд, друг беше кривокрак и грозен до блясък, на трети едното око гледаше към Канада, а другото — към Китай. Щом видя портрета им, Амалия си зададе въпроса как изобщо тези нелепи създания се бяха появили на бял свят. Отговорът се подразбираше от само себе си: или лорд Ъндърууд беше много смел човек, или пълната тъмнина му беше помощник. Накратко, на Амалия окончателно й стана ясно защо Печатарската преса душа дава за коне.

Като разбра, че няма да може да използва за плановете си лейди Ъндърууд, Амалия си блъска главата над това как да скара съюзниците до самия Париж, но нищо не измисли. В шпионските романи по правило героинята се опитва с всички сили да съблазни твърде влюбчивия герой, за да го подчини на волята си, но Амалия трезво оценяваше възможностите си. Тя знаеше, че дори на най-прекрасната жена на света не е по силите да накара закоравелия печалбар да забрави за милионите, които са смисъл на живота му. От идеята да използва страха Амалия веднага се отказа, защото беше абсолютно неясно с какво толкова могат да бъдат заплашени лордът или баронетът, че да се разделят с мисълта да получат колосалните суми, които биха се изсипали върху тях в случай на война. Ъндърууд водеше практически безгрешен начин на живот, а Лаймхаус при всичките си отрицателни черти не беше замесен в нищо чак толкова скандално, че да бъде застрашен от разобличение. Накратко, откъм тази страна Амалия също беше в безизходица.

„Трябва да науча повече за децата им — реши тя, когато зад прозорците вече се виждаше Северната гара. — Ако синът на единия и дъщерята на другия са, да речем, сгодени, и ако този годеж бъде развален…“

Както виждате, баронесата беше доста изобретателна интригантка. Но, за да успокоим съвестта на по-скрупульозните читатели, бързаме да съобщим отсега, че на нея не й се наложи да разбива ничии сърца, защото събитията се развиха по най-неочакван начин.

Баронесата си взе файтон и нареди да я откарат в хотел „Мираж“, където помоли да й поръчат два билета за вечерния влак за Кале. От хотела тя отиде в посолството, където остави досиетата, както я бяха помолили, а от посолството се отправи към една улица, чието име няма да говори на читателя нищо, тъй като тя вече не съществува: изчезна по време на едно от препланиранията на Париж. На тази улица под номер пет, където первазите бяха докрай запълнени със саксии с цветя, живееше самият Франсоа Галио, същият, до когото баронесата неотдавна беше изпратила телеграма. Веднага ще добавим, че истинската му фамилия изобщо не беше Галио и че, макар и в квартала живущият в къщата под номер пет да беше смятан за скромен рентиер, той съвсем не беше такъв.

По природа Франсоа Галио беше авантюрист и страстта му към приключения навремето можеше да го заведе твърде далеч — може да се каже, даже под ножа на гилотината — ако веднъж на пътя му не се беше изпречила нашата баронеса^[3]. Един господ знае как, но на нея й се беше удало да го приучи към любов към порядъчността и то във възраст, когато човек вече не се поддава особено на чуждо влияние. И все пак Франсоа се покая, скъса със съмнителното си минало, засели се в тих квартал и се зае с отглеждането на стайни цветя.

По онова време, през 1885 година, той беше жилав, слаб като пръчка двадесет и седем годишен момък, с дълги ръце и дълги като на жерав крака. Имаше хитри сини очи, тъмни къдрави коси и притежаваше всепобеждаващо чувство за хумор, което веднъж му беше помогнало да надхитри и обере трима закоравели мошеници — и то тогава, когато те самите се канеха да го оберат.

Въпреки че в света на мошениците Франсоа дълго време беше считан за специалист по всичко, Амалия беше уверена в храбростта и надеждността му. Не беше уверена само в едно: дали той ще поиска да отиде с нея в Англия, за да й помогне за работа, която всъщност изобщо не го касаеше.

Но приемът, който й оказа рентиерът, отглеждащ цветя, разсея всичките й съмнения. Франсоа съобщи, че е получил телеграмата, вече си е събрал багажа и е готов да я последва ако ще до края на света. Освен това бил чувал много за англичанките и мечтаел да ги види със собствените си очи.

— О, мадам, така се уморих от този приличен живот! Скучно е по цял ден да бъдеш порядъчен член на обществото. Ще ми повярвате ли, ако ви кажа, че даже започнах да се заглеждам по магазинчето на стария ювелир на другия край на улицата. Той има две свирепи кучета, но ако успея…

— Франсоа! — каза Амалия с упрек.

Помощникът й само въздъхна и разпери ръце с толкова невинен вид, че тя не можа да сподави усмивката си.

— Благодарение на вас — измъкна се измамникът — той вече няма от какво да се опасява.

— Иска ми се да го вярвам — със съмнение в гласа рече Амалия. — Всъщност, вие говорите ли английски?

— Не говоря, но разбирам.

— Значи, можем да считаме, че изобщо не владеете езика. Жалко, само разбиране не е достатъчно… Нищо, да се надяваме, че няма да се отрази на нашата работа.

— А вашата работа опасна ли е? — попита с надежда в гласа Франсоа. — Могат ли да ни убият?

— Да ни убият — не мисля, но неприятности със сигурност може да си имаме — отвърна Амалия. — За всеки случай вземете със себе си оръжие.

— Добре — с готовност се съгласи Франсоа. — Какъв ще ви бъда, лакей?

Амалия помисли за секунда.

— Не, готвач. Френски готвач звучи естествено, а лакей на дама — не твърде.

— Наистина? — възкликна Франсоа. — Значи ще ви зарадвам. Така готвя, че пръстите си ще оближете.

— По-добре от последния път? — със съмнение попита Амалия.

— О! Повярвайте ми, няма да се изложа.

— Тогава да се срещнем в пет часа в хотела и оттам — право на гарата.

Вечерта влака, свистейки задъхано, ги откара в Кале, откъдето на сутринта с ферибот се прехвърлиха в Дувър. Засега пътешествието вървеше чудесно. Докато пътуваха, Амалия четеше последният брой на „Нюс енд сторис“, купен в Париж. Лорд Ъндърууд беше надминал себе си: думата „война“ се четеше между всички редове. Франсоа, в безупречен сив костюм, се беше разположил срещу Амалия и преглеждаше някакъв обзор на светския живот. Като повечето простосмъртни, той благоговееше пред звездите и титулуваните особи.

— Граф Ларош-Бретон омъжва единствената си дъщеря за пер на Франция, хм! А херцог…

— Това да не е случайно онзи граф, на когото навремето откраднахте сребърните прибори? — привидно между другото се поинтересува Амалия.

Франсоа прикри устата си с вестника и се изчерви.

— И пет колекционерски бутилки коняк, отлежали почти един век — въздъхна той. — После го изпихме, но, ей богу, и обикновеното божоле е по-хубаво! Едната бутилка направо се наложи да я излеем, защото нямаше желаещи да я пият.

Амалия прихна.

— А това вече е просто ужасно — отбеляза Франсоа, пробягвайки с очи по редовете. — Представете си: херцог и херцогиня Олдкасъл са се удавили във Венеция по време на медения си месец! Погребали са ги в семейната гробница. Момъкът е бил само на двадесет и две години, а тя — на осемнадесет. Да, в такива моменти по неволя се радваш, че не си херцог и не се мотаеш из Венеция.

— Франсоа, внимавайте какво говорите — строго рече Амалия — Че иначе всеки ще се досети кой сте всъщност. Думите са велики предатели, те винаги говорят за човека повече, отколкото той мисли.

— Разбрах — смирено отвърна Франсоа. — Ще си държа устата затворена.

В Дувър нашите пътешественици ги очакваше гъста мъгла.

— Боже! — възкликна разстроен Франсоа. — А аз си мислех, че историите за английската мъгла са небивалици.

— Всички куфари тук ли са? — попита Амалия, докато се мръщеше и по-плътно се увиваше в шала си.

Франсоа се обърна, за да преброи багажа им (като стана дума, той не беше особено голям). Покрай тях изтрополя тежка карета.

— Всичко е тук — доложи Франсоа, като се обърна към Амалия. — И сега…

Той искаше да попита: „И сега какво?“, но застина на място с отворена уста.

Амалия беше изчезнала.