Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Амалия – тайният агент на императора (13)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
На Службе Его Величества, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 4 гласа)

Информация

Форматиране
cattiva2511 (2020 г.)

Издание:

Автор: Валерия Вербинина

Заглавие: В служба на Негово Величество

Преводач: Ася Петрова

Година на превод: 2020

Език, от който е преведено: руски

Издание: първо

Издател: Читанка

Година на издаване: 2020

Тип: роман

Националност: руска

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/14052

История

  1. — Добавяне

Глава 12
в която се появява твърде интересна личност и сипе парадокси

— Не искам нищо да слушам за нея! — бяха първите думи на херцог Олдкасъл на следващата сутрин.

Арчибалд изкара отвратителна нощ. Сънува, че е зрител в цирк, а после внезапно се превръща в тигър. Дресьорката го караше да скача през огнен обръч, да жонглира с живи мишки и да прави куп други главозамайващи трикове. На първия ред седеше Уелският принц и бурно аплодираше, скачайки на крака. Дресьорката се обръщаше към Арчи и той виждаше, че това е жена му в полупрозрачен пеньоар. В съня си той мечтаеше да я разкъса на парчета и накрая скочи върху нея, но скокът му завърши в пустотата и Арчи се събуди със страшно сърцебиене.

Именно затова, когато на сутринта при него дойде Уилър, осведоми се как е спал милорд и заговори за домашните дела, мимоходом споменавайки „херцогинята“, Арчи изпадна в ярост.

— Мошеничка! Интригантка! Изчадие на ада! Как загазих! О, боже, как загазих!

Той застена и забоде глава във възглавницата, като удряше с всички сили по леглото с юмрук.

Понеже знаеше, че херцогът така или иначе не може да го види, Уилър само сви рамене. Вече беше получил от камериерките най-положителни отзиви за новата херцогиня. С нея лесно се общуваше, беше любезна, никого не пришпорваше, не даваше безсмислени нареждания и не капризничеше. В очите на прислугата това са най-ценните човешки качества, които можете да си представите.

— Какво прави тя сега? — внезапно попита Арчи.

— Дава указания на готвача — отвърна лакеят с леко колебание.

— Дявол да го вземе и него! — избухна Арчи. — А негърът? Къде е негърът?

— Милейди каза, че си е заминал за Африка.

Арчи подозрително погледна слугата в лицето, но то изразяваше само пълна невъзмутимост…

— Франсоа — казваше през това време Амалия на съучастника си, — имам ново поръчение за теб. Лаймхаус има любовница, френска актриса. Казва се мадмоазел Донж. Тъй като ти си й сънародник, ще ти бъде лесно да завоюваш доверието й, за да разбереш от нея какви подаръци прави баронета на любовниците си. От една страна, не ми прилича на скъперник, а от друга — едва ли се отличава с особено въображение. Всички тези дейци извън сферата на интересите си пукната пара не струват и предполагам, че на всичките си приятелки той подарява за спомен едно и също — най-вероятно бижута. Постарай се да разузнаеш какви именно и къде ги поръчва. Да, Франсоа! Не забравяй още, че край къщата дежурят нашите ангели-хранители. Ето ти адреса на мадмоазел Донж — беше в досието. Ако баронетът вече се е разделил с нея, което е напълно възможно, разрешавам ти да я поухажваш, само не прекалявай. Общо взето, действай според обстоятелствата.

— Ах, мадам — прочувствено произнесе Франсоа, слагайки ръка на гърдите си, — със своето поръчение вие поливате с балсам раните ми!

— Какво, Франсоа, не ти ли харесва Англия?

— Не че не ми харесва… Но само сега, когато вече съм бил тук, разбирам защо англичаните са успели да завоюват целия свят. Вкъщи ги чакат овесената каша и англичанките, така че, може да се каже, те няма какво да губят.

— Пфу, Франсоа — каза Амалия с укор. — Наистина ли всички англичанки са толкова зле? Засрами се! Всъщност, ти за какво си говореше с младшата камериерка преди закуска, а?

— Мадам забравя, че не говоря английски — отвърна обидено Франсоа.

— Очевидно, само след закуска — отбеляза Амалия, гледайки го изпитателно.

Франсоа порозовя като варена скарида.

— Мадам, аз все пак съм французин, а французите имаме такава слава… Все пак трябва да защитавам репутацията на моята нация, в края на краищата.

— Франсоа, трябва да отбележа, че ти преди не проявяваше такъв патриотичен плам. Какво става?

— Казвам ви, мадам: в чужбина се налага човек да защитава престижа на родината.

— Каква самоотверженост!

— Какво да се прави, като Франция е известна именно с това. Не бих казал, че това е лошо. Само че понякога е доста трудоемко, защото всички искат доказателства, така се каже, чрез действия. Но заради родината човек може и да се постарае!

Твърдо, този мошеник беше неподражаем. Амалия тихо въздъхна.

— Франсоа, остави Алис на мира и се заеми с това, което ти поръчах. Всъщност, ето ти още една задача: купи ковчеже подобно на тези, които имат вкъщи Ъндъруудови. Ти беше там, когато търсеше нещо писано от нашата лейди, трябва да ги помниш. Колко време ще ти е нужно, за да разговориш мадмоазел Донж и да набавиш ковчежето?

— Към два часа, мадам.

— Франсоа, та ти си просто чудо… Добре. Върви, давам ти два дни. Но бъди предпазлив!

На вратата Франсоа се сблъска с Невил.

— Пак! — изсъска Арчи, изпращайки готвачът с недоволен поглед. — Мадам, време е да внесем известна яснота в нашите взаимоотношения. Нямам намерение…

Но в този момент на прага изникна Уилър с поднос, на който лежеше обемиста пачка писма.

— Толкова много? — порази се Арчи. — Откъде?

Той се зае да разрязва с нож пликовете, поглеждайки Амалия намръщено. Уилър се изпъна като струна, гледайки право пред себе си, но с крайчеца на окото си попоглеждаше към херцогинята, която носеше копринен пеньоар, този път непрозрачен, но позволяващ човек да се досеща какво се крие под него.

— Уилър — сухо каза Арчи, — струва ми се, че по най-безсрамен начин зяпате жена ми.

— В никакъв случай, сър! — ужаси се Уилър.

— Уилър — кипна Арчи, — махайте се, преди да съм ви уволнил!

Уилър изпълни заповедта и беззвучно се разтвори в лабиринта от коридори в имението.

— Всичко в тази къща ме дразни — капризно се оплака Арчи, като отново се захвана с разпечатването на писмата. — А това пък какво е? Печатът е на Уелския принц! — той поаленя. — Нали няма да възразите, милейди, ако го прочета? Адресирано е до вас, разбира се, но… Дявол да го вземе! Не трябваше да го чета. Вие пък съвсем няма защо да го виждате. Нито една порядъчна жена… Така, а какво имаме тук? Ето, моля ви се, още една покана! Всички искат да видят новоизпечената херцогиня Олдкасъл и мухльото-мъж, има си хас. А това какво е? Прием у лейди Ърлин! — той ядосано хвърли цялата купчина писма на масата.

Амалия седеше безмълвна, отпивайки кафе от чашка с големината на напръстник.

— С какво — жално попита херцогът, — с какво съм разгневил бог, та ми изпрати вас?

— Не знам — благоволи да отвърне Амалия, — но за себе си твърдо мога да кажа, че страдам без вина.

— Тя ми се и подиграва… — жално съобщи Арчи на позлатения Купидон върху старинния часовник в стил Помпадур.

Купидон не реагира по никакъв начин на думите му. Богът на любовта, вероятно, познаваше и по-големи трагедии.

— А, и ако още веднъж си позволите да ме докоснете… — злобно започна Арчи.

— Какво ще ми направите? Ще ме удавите в Темза? Ще ме затворите в семейната крипта без храна и вода?

— Това за криптата е добра идея, но аз се уповавам на разрушителната сила на „Принцеса“, милейди. Моля се на бог да ви сполети някакъв нещастен случай, който да ме избави от необходимостта да използвам насилие — отвърна той, подражавайки на тона на Амалия.

— Майка ми винаги казва: „Когато цялата надежда е в молитвата, значи няма надежда“. Какво пък, за да облекча задачата ви, ще нося брилянта без да го свалям на всички вечерни събития, на които ще присъстваме. Всъщност, кого трябва да посетим?

Арчи тихо въздъхна.

— Понякога — изрече той — се съмнявам, че ще имам сили да издържа оставащите двадесет и пет дни.

 

 

Франсоа се появи надвечер, когато мадам Шаплен помагаше на Амалия да облече розова рокля със сребро, в която на херцогинята предстоеше да блести на приема у лейди Ърлин, неуморна светска сплетница.

Изчаквайки вратата след великата мадам и нейните помощнички да се затвори, Франсоа извади ковчеже, приглади косата си и седна.

— Ето ковчежето, което искахте, мадам.

— А другата работа? — попита Амалия.

Франсоа се смръщи.

— За малко да се провали — доложи с отвращение той. — Облякох се като перачка, като предния път, и представете си, един от ония типове тръгна след мен.

— По дяволите, да не са те засекли?

— Не, мадам, той го направи с непристойни намерения.

— Ангелът-хранител?

— Аха! Говореше ми всякакви гнусотии и се мъчеше да ме ощипе по задника.

— Но не те е познал? — разтревожено попита Амалия. — Ти какво му каза?

— Това, което им е хубавото на жените — без всякакви заобикалки заяви Франсоа — е, че могат и думица да не продумат и никой нищо няма да заподозре. На всичките му думи аз отговарях с хихикане, но на ъгъла търпението ми се изчерпа и вече исках да го халосам както трябва, обаче се побоях, че ще разваля цялата работа и ще ми се карате.

Амалия въздъхна с облекчение.

— Франсоа — обяви тя, — ти заслужаваш допълнителна награда.

— Бедните жени… — каза меланхолично Франсоа. — Какво ли не им се налага да търпят! Накратко, бях у моята съотечественица. Оказахте се права: Лаймхаус вече я е зарязал заради друга, така че тя много се зарадва на моето посещение. Наговорих й куп комплименти и научих доста интересни неща. По въпроса за подаръците: нашият баронет има навик на всичките си любовници да подарява еднакви пръстени. Доколкото разбрах, това е нещо като знак, че са били с него. Мадмоазел Донж ми показа нейния пръстен. Той е златен, с малък рубин, заобиколен от дребни брилянти, накратко, не е бог знае какво. Пръстените се поръчват на бижутера Лоусън, което е съвсем близо до нас. Аз…

— Прекрасно, Франсоа — прекъсна го Амалия. — Помогни ми да закопчая верижката.

— О! — плесна с ръце Франсоа. — Какъв възхитителен брилянт! Истински ли е?

— Да, но по-добре не мисли за него. Казват, че носел нещастие на всичките си собственици… Благодаря, Франсоа. И така, следващата задача за тебе: ти се жениш. Само не прави такава физиономия! Напомняш ми за моя вуйчо Казимир. И така, ти си богат французин… Вземи, ето ти пари. Ще отидеш при бижутера Лоусън и ще му поръчаш пръстен за годеницата ти. С рубин и брилянти, ясно? Ще донесеш пръстена на мен. Купи още две-три рози различни цветове, трябва да ги изсушим. Дребна работа… Да, трябва ни още мъжка носна кърпа. Всъщност не, не кърпа, става прекалено. Може би по-добре табакера? Лаймхаус пуши, знам го от досието му. Да имах някаква вещ с неговите инициали, щеше да е просто прекрасно. Ти си претърсвал вещите му, кажи, не помниш ли каква табакера има?

Франсоа се изкашля смутено.

— Какво има, Франсоа?

— Виждате ли — плахо започна мошеникът, — аз такова… хм… Общо взето, когато ми наредихте да намеря хартията, която ползва Лаймхаус, и образец от неговия почерк, аз… м-м… Накратко, превиших пълномощията си.

— Откраднал си табакерата му? — тихо попита Амалия.

— Да, мадам. Тя беше такава… такава… Накратко, който не е бил крадец, той няма да ме разбере. Тя е… как се казваше във вестника? Екстатическо удоволствие!

— Естетическо — поправи го Амалия. — Франсоа, ти си гений! Давай табакерата.

— В стаята ми е — съобщи Франсоа.

— Донеси я!

След минута табакерата вече беше в ръцете на Амалия. Това наистина беше изящна вещ, златна, цялата великолепно гравирана, с инициалите на собственика й на капака.

— Чудесно — одобри Амалия. — И така, Франсоа, остават розите и пръстена. Разчитам на теб. Ако нашите ангели не те оставят на мира, какво пък, облечи се като негър, тогава мисля, че няма от какво да се опасяваш. Всъщност, можеш да си поръчаш такава табакера при бижутера, ще я внеса в общите разходи. Все пак ще ти бъде по-приятно да имаш вещ с твоите собствени инициали, нали? Това е всичко, трябва да тръгвам…

 

 

Вечерта у лейди Ърлин надхвърли всички очаквания. Първо, тя беше удостоена с присъствието на херцогиня Олдкасъл, за която толкова се говореше. Второ, на нея присъстваше някакъв член на кралското семейство, безгласен и трудноподвижен, но придаващ на събралото се общество необходимия блясък със самото си появяване. И трето, за десерт, така да се каже, беше сервиран известният журналист мистър Оскар Уайлд, доста едър ирландец с порцелановосини очи и щателно сресани коси. Лейди Ърлин беше напълно щастлива: имаше основания да смята, че нейното party се е получило[1] превъзходно. Самата лейди Ърлин беше известна с това, че възрастта й не се променяше вече осем години, застивайки на числото тридесет и една.

— Ако кажа, че съм на тридесет, няма да ми повярват, а тридесет и две вече е твърде много! — така обосноваваше тя своя избор.

Лейди Ърлин беше омъжена, но ако лорд Ърлин изобщо съществуваше в природата, то той благоразумно не издаваше признаци на живот. Злите езици твърдяха, че жена му, тази красива брюнетка с орлов нос, това положение на нещата напълно я устройва. И наистина, за лейди Ърлин не можеше да се каже, че страда. Тя устройваше модни приеми, въртеше се във вихъра на светския живот и изобщо се наслаждаваше, както можеше.

Сред гостите Амалия забеляза няколко познати лица: Беатрис и Стивън Ъмбър, както и полковник Джеймс Хоторн, същия, който беше свидетел на сватбата й с Арчи. Полковникът се поклони на Амалия, видимо смутен. След него се приближи неспокоен млад човек със слабо лице и вълнисти коси. Арчи й го представи като своя братовчед Брус. След пет минути Амалия чу как братовчедът Брус, замъкнал Арчи в ъгъла, му иска десет лири назаем.

На масата Амалия се оказа между мъжа си и ирландския журналист, който я поглеждаше с любопитство. Както се изясни при разговора, журналистът някога си беше написал пиеса за Русия[2]. Амалия разбра, че в нея е имало цареубийство, нихилисти и изобщо са кипели възвишени страсти, при което кой знае защо нито един театър не беше рискувал да постави тази галиматия. Мислено Амалия въздаде хвала на небесата: когато на Запад се заемат да пишат за Русия, то излиза или злобен пасквил, или някаква невероятна глупост от рода на „Михаил Строгов“ на Жул Верн, който се беше оказал по-фантастичен от всякаква фантастика, въпреки че историята, разказана в него, претендираше да е достоверна.

— Защо не напишете пиеса за живота в Англия? — попита Амалия. — За писателя е най-добре да пише за това, което познава.

Известно време ирландецът я гледа важно, преди да отговори. Големите му изпъкнали очи биха могли да бъдат хипнотизиращи, ако в тях не се криеше толкова добродушие.

— Познанието — това е само набор от заблуди, представящи се за истина. Художникът може да се заблуждава, но кое може да бъде по-лошо от това да бъдеш правдив? Нали изкуството, като се замислим дълбоко, не е нещо по-различно от прекрасна лъжа. Не сте ли съгласна?

Амалия загуби интерес към събеседника си. Тя реши, че пред нея стои poseur[3], обикновено дрънкало, желаещо да мине за остроумно.

— Скъпа моя, вие сте наистина безстрашна жена! — възхити се лейди Ърлин. — Първо този брилянт… Боже! Тръпки щяха да ме побиват, ако го носех! Сега спорите с мистър Уайлд… Внимавайте, той е закоравял любител на споровете. Миналия път, например, той ме убеди, че… Как го беше казал? Ах, да, че егоизмът е висша форма на благотворителност. Или беше, че благотворителността е висша форма на егоизъм?

— Виж ти! — изрече безименният член на кралското семейство.

— Накратко, че тези две неща напълно се покриват. Мистър Уайлд! Кога най-сетне ще напишете нещо за нас?

„Никога“ — мислено подсказа Амалия. Самата тя беше виждала множество подобни на ирландеца хора, които блестяха в салоните, но бяха напълно неспособни да изразят свързано мислите си на хартия.

— Нима не прочетохте моята статия „За женската рокля[4]“? — попита журналистът.

— О! Имам предвид роман, мистър Уайлд! Такъв, че да те хване за сърцето. Съвременната литература е толкова постна и еднообразна!

— Сериозно? — удиви се Брус Невил, братовчедът на Арчи. — Аз пък и не подозирах, че съществува такава!

Над масата се разнесе дружен смях.

— Не е ли странно, наистина: литератори има, а литература няма! — отбеляза през смях Беатрис Ъмбър.

— Именно затова я няма — отвърна мистър Уайлд със сериозен тон. — Проблемът е в това, че литераторите твърде сериозно се отнасят към своята работа.

— Е, според мен сте твърде суров с тях, мистър Уайлд!

— Веднъж четох Дикенс — вметна полковника, който дотогава мълчеше. — Не е лошо, но е много дълго. И изобщо няма военни.

— О! Дикенс! Колко жалко, че е вече мъртъв!

— Разбира се — съгласи се мистър Уайлд, — и е особено неприлично, че умря в Лондон. Трябва де се умира или в Париж, или в Рим, или изобщо да не се умира[5].

— Добре би било! — въздъхна една лейди от тази част от гостите, чиито години отдавна бяха превалили седемдесет.

— А възможно ли е? — скептично се осведоми Стивън Ъмбър.

— Разбира се, но за целта се иска да бъдете произведение на изкуството.

Приказливият ирландец напълно подчини на себе си общата беседа. Засипваха го с въпроси от всички страни и той им отговаряше така непринудено и изящно, че Амалия без да иска започна да се вглежда по-внимателно в него. Според нея много негови фрази бяха просто евтина словесна еквилибристика, но той явно беше умен и съжденията му често поразяваха с проницателността си.

— Познавате ли Ърни?

— Да, но си мисля да прекратя познанството си с него. Станал е напълно непоносим. Представете си, преди месец започна да мисли и това толкова му хареса, че вече не може да спре. Мисля, че мястото му е в парламента.

— Вие говорите като по писано, мистър Уайлд!

— Даже отделна фраза може да бъде роман.

— Как мислите, дали Елизабет ще се омъжи за този художник?

— На мен ми се струва, скъпа, че тя отдава явно предпочитание на фабриканта N, този, дето произвежда изкуствени челюсти.

— И нищо чудно: жената винаги предпочита изкуственото пред изкуството.

— Ах, мистър Уайлд, толкова сте забавен!

— Вярвате ли в безсмъртието, мистър Уайлд?

— Бих искал.

— И все пак?

— И все пак… Душата без тяло е по-малко от нищо.

— А тяло без душа? Може ли да има такова?

— Разбира се. Това е образцовият англичанин.

— О!

— А!

— Не, какъв шегаджия наистина!

— Чухте ли? Лаймхаус май бил съблазнил жената на Ъндърууд. Голям смях!

— Защо пък? Всяка жена мечтае да бъде непостоянна, но не всяка й се удава.

— Мистър Уайлд, та вие сте циник!

— Цинизмът е цената за това да знаеш кое колко струва.

— Интересно, постоянството някога било ли е на мода?

— Разбира се. По времето на Адам и Ева, но оттогава много неща са се изменили.

— О! Скъпа, той абсолютно няма съвест.

— Какво е съвестта? Здравият разум ни подсказва, че това е просто обърнато наопаки самолюбие.

— Арчи — изнемогвайки рече Амалия, когато се връщаха от вечеринката, — когато избирате покани за вечери, погрижете се мистър Уайлд да не бъде там. Той положително е непоносим.

— Можете да не се безпокоите — отзова се Арчи, — в края на седмицата се връщаме в Олдкасъл.

Амалия въздъхна с облекчение.

Ако знаеше какво я чака в Олдкасъл, тя най-вероятно би предпочела да остане в Лондон и да вечеря всяка вечер с мистър Уайлд. Но тъй като нищо подобно не й минаваше през ума, ние просто ще я последваме и ще видим какво ще се случи.

Бележки

[1] Вечеринка (англ.). — Б.а.

[2] Пиесата се казва „Вера, или Нихилисти“. За съществуването й знаят само най-заклетите почитатели на великия писател, тъй като тя се счита за едно от най-неудачните му творения. — Б.а.

[3] Позьор (фр.) — Б.а.

[4] Публикувана във вестник „Пал-Мал“ на 14 февруари 1884 година. — Б.а.

[5] Самият Оскар Уайлд умира в Париж на 46 години, 15 години след описваните събития. — Б.пр.