Валерия Вербинина
В служба на Негово Величество (5)

Глава 4
обвита в мъгла

Съобразителният читател, разбира се, вече се е досетил, че Амалия не беше изчезнала по своя воля. Докато Франсоа извън себе си от мъка трескаво обикаляше Дувър в търсене на следи от своята госпожа и благодетелка, една карета, теглена от четири пъргави коня, откарваше Амалия все по-далеч и по-далеч. Пътят се виеше между хълмовете покрай прелестни селца с къщички, обвити в бръшлян.

Амалия отвори очи и в ушите й нахлу шумът от почукването на подковите по пътя и отмереното свистене на камшика. Тя тутакси отбеляза, че в хълбока й се впива нечий лакът и че главата й се мае като от силно вино.

— Welcome to England, milady^[1] — произнесе нечий гъгнив и (тя беше готова да се закълне в това) насмешлив глас.

Амалия тръсна глава. Дувър… Ами да, тя заедно с помощника си беше пристигнала в Дувър и му беше наредила да направи нещо. После я бяха хванали изотзад, бяха притиснали някакъв парцал към лицето й и… Боже мой!

Амалия се изтръгна, но нечии силни ръце се вкопчиха в нея от двете й страни и я сложиха да седне обратно на седалката. Извън кожата си от ярост, Амалия вдигна очи и видя срещу себе си много странен субект. Той беше клепоух, с недобро лице, на което иронично се кривяха тънки устни. Каретата все така пътуваше през мъглата.

— Надявам се, че пътешествието ви харесва — изгъгна клепоухият. — Вие сте, ако не се лъжа, баронеса Емили Корф? Казвам се Даниъл Уивъртън.

— Това е насилие — изсъска Амалия, опитвайки се да поправи с рамото си свлеклия се шал.

— Разбира се, че е насилие — веднага се съгласи клепоухият. — Както и убийството на обществени дейци, между другото.

Амалия се наежи. Очевидно, за нейната мисия тук бяха предварително осведомени. Ето ти на̀ „никой не знае“. Лоша ви е работата, баронесо. С контраразузнаването изобщо, както е известно, шега не бива.

— Надявам се, сър — възвърна си обичайното присъствие на духа Амалия, — че не възнамерявате да ме убиете? Аз просто няма да преживея такова нещо!

До лявото рамо на Амалия някой се разсмя.

— Предупредиха ме каква сте — каза Даниъл, разглеждайки я от упор с безцветните си очи без мигли. — Имайте предвид, че няма да ви се получи, така че можете да не се опитвате да ме съблазнявате.

— Да ви приличам на луда? — попита Амалия в пространството с крайно изумен вид.

Този път смутено изхъмкаха над дясното й рамо. Уивъртън трепна и Амалия с радост се убеди, че думите й го жегнаха.

— Поне престоят в лечебницата няма да ви навреди — хладнокръвно отбеляза Уивъртън. — Правим го, за да не можете да правите пакостите си тук. А щом дойде времето да излезете от лудницата, вашата дива и жалка страна ще бъде поставена под протектората на Британската империя.

— Ако е толкова дива и жалка — не му остана длъжна Амалия, — за какъв дявол е притрябвала на Британската империя?

Уивъртън не намери какво да отвърне, но за Амалия това беше твърде дребна победа.

— Радвам се, че не викате — произнесе клепоухият след известно време. — Много благоразумно от ваша страна, още повече че кочияшът е наш човек и специално съм избрал заобиколен път. Така че не се надявайте, никой няма да ви дойде на помощ.

— Не се заричайте, сър, това е лош знак — насмешливо отвърна Амалия.

Но всъщност беше преизпълнена с отчаяние. Това, че я бяха заловили, и то по такъв жалък начин, беше унижение за нейната гордост. Стражите от двете й страни не я изпускаха от поглед, а и Уивъртън, както беше забелязала, само чакаше повод, за да й направи някаква гадост. Джобът на зеленикавия му сюртук забележимо се издуваше и Амалия, която поради службата си беше имала работа с всякакви видове оръжия, лесно съобрази, че в него се крие револвер.

„Франсоа, разбира се, няма да ме остави в беда. Но нали не говори английски! Това е лошо. Колко време ще мине, докато ме намери — месец? Два? А клепоухият плъх се държи твърде уверено и изглежда, че войната е вече решена. Господи, да имах поне месец, за да направя това, което трябва!“

През това време Уивъртън, предполагайки, че така най-много ще подразни Амалия, започна да си подсвирква „Властвай, Британия“.

— Имате добър слух — сладко отбеляза пленницата, — но, според мен, кучешкият вой е къде по-добър.

Подсвиркването рязко спря.

— Колкото и да ме дразните, все едно, няма да успеете да ме изкарате от нерви — заплашително отбеляза контраразузнавачът и в този момент каретата спря. Отвън се дочуха глухи гласове.

Последвалите събития се развиха толкова бързо, че Амалия изобщо не успя да се опомни. Вратичката на каретата се отвори и нечие яко ръчище измъкна от нея Уивъртън като стрида от черупка. Клепоухият се затъркаля по пътя. Двамата пазачи получиха по един удар в зъбите, след което в безсъзнание се свлякоха на пода.

— Не се притеснявайте, мис — каза горилоподобният със застрашителни размери, който беше неутрализирал контраразузнавачите. — Всичко върви по мед и масло!

След което извлече за краката двамата пазачи на Амалия навън и захлопна вратичката. Ако се съди по воплите, на кочияша му се беше случило същото като на останалите. Изсвистя камшик и каретата отново се затъркаля напред, само че този път се движеше толкова бързо, колкото позволяваха конете.

„Хубава работа! — помисли си Амалия. — Накъде ли ме водят?“

Тя се хвърли към прозорчето, за да разгледа околността, но наоколо имаше само мъгла и прозиращи през нея зеленикави петна — очевидно, дървета.

„Във всеки случай, все ще е по-добре, отколкото в контраразузнаването“.

На отсрещната седалка лежеше чантичката, в която Амалия пазеше миниатюрен револвер за непредвидени случаи. Тя я взе и трескаво я претърси, но револверът го нямаше. Вероятно клепоухият го беше прибрал.

— По дяволите! — завика Амалия, загубила самообладание за секунда.

Каретата рязко зави и бедната баронеса беше отхвърлена в ъгъла.

— Тпру! — завикаха отвън.

Конете спряха, пръхтейки и пристъпвайки на място. Мъглата все така не позволяваше да се види нищо. Амалия се метна към вратичката, но там вече я чакаше същият онзи горилоподобен. Усмивката му се беше разтегнала до ушите, като на чеширски котарак, а зад ухото му — чак сега забеляза тя — стърчеше маргаритка.

— Боже! Каква красавица! — извика той. — Е, слава богу, пристигнахме! Вече бяхме решили, че сте размислила. Свещеникът, навярно, вече се е изморил да ни чака.

— Какъв све… — започна безсилно Амалия, но в този момент на главата й сложиха нещо бяло и леко, от което тя ослепя и се обърка.

— Тихо, всичко е наред, всичко е както трябва — говореше биячът, като я влачеше след себе си. — Прекрасна рокля за венчавка! Младият джентълмен ще бъде щастлив! Внимателно — тук има праг… Ама накъде отивате! А ето го и вашият избраник… Едва успяхме, сър. Ужасна мъгла, нищо не се вижда!

Амалия я осени. Тя разбра, че е попаднала в лудница, в която пациентите са се измъкнали на свобода, и от тази мисъл веднага се успокои.

„Ето значи каква е работата! Тук трябва да бъда предпазлива.“

Тя въртеше глава, опитвайки се да види нещо, но под проклетия бял парцал беше още по-зле, отколкото в мъглата. Някой край нея скромно се покашля.

— Готов ли сте, сър?

— Давайте, само по-бързо! — заповяда сочен баритон някъде около нея. — Джефри, елате тук, вие също ще бъдете свидетел.

— Добре, сър — почтително отвърна Джефри.

— Съгласен ли си ти, Арчибалд Едмънд Филип Невил, да вземеш за жена Емили Стърн, да я пазиш и да се грижиш за нея, докато смъртта ви раздели?

— Да, да, да!

— Едно „да“ е напълно достатъчно. Съгласна ли си ти, Емили Стърн, да се омъжиш за Арчибалд Едмънд Филип Невил…

В този момент Амалия някой много болезнено ощипа Амалия по хълбока и тя изпищя така сърцераздирателно, че трябваше да я чуят ако не в Дъблин, то поне в Единбург.

— Съгласна е! — обяви баритонът.

— Обявявам ви за мъж и жена — завърши първият глас.

Някой хвана Амалия за дясната ръка, но тук тя вече не можа да се стърпи. Измъквайки ръката си, тя отскочи встрани и като издаде няколко несвързани вопли, смъкна от главата си торбата с ресни, която й бяха нахлузили.

В живота на Амалия имаше немалко потресения, но, както тя щеше да напише в своите мемоари, това беше най-силното от тях.

Първоначално Амалия видя пейки — пейки вдясно и пейки вляво. Зад тях се точеше редица от колони. Отпред имаше олтар, а в дъното — малък орган. Това беше църква.

Пред олтара стояха трима: възрастен свещеник с приятно лице, полковник с побелели мустаци, облечен в униформата на един от индийските полкове, и млад джентълмен в най-перфектен костюм на младоженец с бял карамфил в петлицата на ревера. В ръката си дой държеше кутийка с два венчални пръстена и в пълно изумление се пулеше в Амалия.

Баронеса Корф премести поглед към торбата в краката си, с чиято помощ искаха да я ослепят, и видя, че това е обикновено було с криво прикрепено към него венче с портокалови цветчета.

„Ей сега ще се побъркам“ — помисли си тя.

Щом видя Амалия, свещеникът просто просия от радост, но радостта му бързо се смени с удивление, когато чу потресения въпрос, отправен към младоженеца:

— Сър, извинете, но кой сте вие?

Полковникът тревожно примигна.

— Аз ли? — завика юношата с белия карамфил. — Дявол да го вземе, а вие коя сте?

Той беше широкоплещест и висок почти три аршина^[2] момък със симпатично лице, кротки, малко изпъкнали прозрачни очи и червеникави коси. На бузите му цъфтеше постоянна руменина, а на формата на устата му би завидяла всяка примадона. Общо взето, четири от пет девойки биха го сметнали за красив, а петата, след кратък размисъл, би се съгласила с тях.

— Не, вие кой сте — завика Амалия, чувствайки, че й се вие свят от всичко това.

— Арчи — намеси се полковникът, — какво става?

— Какво става ли? — рижият ядосано захвърли кутийката с пръстените на пода. — Това не е Емили!

— Не, аз съм Емили, тоест, Амалия! — възмути се нашата героиня. — А вие кой сте?

— Аз съм Арчибалд Невил! Как смеете? Къде е моята Емили?

— Откъде да знам? Вашите хора се нахвърлиха върху мен и…

— О, боже! — застена нещастният младоженец. — Джефри! Джефри!

Горилоподобният с маргаритката зад ухото, който стоеше встрани, се поколеба, но все пак се приближи.

— Джефри, кого сте ми докарали, а? Да не сте се побъркали всички?

— Сър — оправдаваше се биячът, — направих всичко, както ми наредихте!

— Но това не е тя! — викаше женихът, сочейки Амалия с обвинителен жест.

— Как да не е тя, сър? Нали сам ми казахте: блондинка и красавица. И други карети там нямаше. Каквото поръчахте, такова ви доставих.

— Но това не е тя! — повтаряше нещастникът и кършеше ръце. — Ах! Боже мой! Това не е тя! Тази е съвсем, съвсем друга! Какво направихте!

Джефри сви рамене. Беше в пълно недоумение.

— Защо не казахте, че не сте вие? — с укор се обърна той към Амалия.

— Аз откъде можех да знам коя ви трябва? — парира тя.

— Което си е вярно, вярно си е — въздъхна Джефри.

— Какво изобщо става тук? — попита шепнешком Амалия.

Биячът смутено изхъмка.

— Ами, ето този джентълмен просто съхне по една лейди, само че нейните родители не искат да му я дадат по никакъв начин. И той, значи, се сдоби с разрешение за венчавка и ни нареди да я докараме. Да я откраднем — поясни Джефри, като гледаше Амалия с радостна усмивка. — А ние, значи, се объркахме, и вместо нея откраднахме вас.

Амалия си пое въздух. Загадъчната на пръв поглед ситуация се оказваше банална. Дотолкова банална, че тя даже изпита леко разочарование. „Слава богу, че на света не са се свършили още романтичните идиоти — помисли си тя, — иначе досега щяха да са ме затворили в бедлам^[3].“

— Само не разбирам защо се тръшка толкова — добави биячът и разпери ръце.

Женихът наистина беше извън себе си от мъка. Той издаде няколко жални вопли, които биха трогнали всяко сърце, с изключение на крокодилското — а може би и него биха смекчили, — и се вкопчи в рижите си коси с явното намерение да ги изтръгне от корен.

— Арчи, Арчи — потупа го по гърба полковникът, за което му се наложи да вдигне ръката си нагоре. — Вземи се в ръце.

Лицето на Арчибалд гореше, но той, видимо, се опомни. Като хвърли унищожителен поглед на Амалия, той решително изпъна сюртука си и се обърна към свещеника:

— И така, сър, много съжалявам, но е станало недоразумение. Венчавката е недействителна. Това не е моята годеница. Аз изобщо не я познавам!

— Моля за извинение, сине мой — меко заговори свещеникът, а после се обърна към Амалия. — Вие Емили ли се казвате?

— Почти — потвърди тя. — Но…

— Емили Стърн?

— Не, Амалия Корф. Освен това не познавам присъстващия тук джентълмен и извинявайте, но изобщо не възнамерявах да се омъжвам за него.

— И все пак — поклати глава свещеникът — отсега нататък вие сте мъж и жена и аз нищо не мога да направя, за да променя това.

Женихът, който вече се беше отправил към вратата, спря и рязко се обърна. При което едва не събори полковника, който беше вдигнал пръстените и смирено пристъпваше след него.

— Какво? Ами че аз и очите й не съм виждал!

— Вие стояхте пред олтара и казахте „да“ — упорстваше свещеникът. — Вие сте венчани, разбирате ли?

— Нищо не съм казвала! — разсърди се Амалия.

— Вие казахте „да“!

— Не съм! Той ме ощипа!

— Много ми е притрябвало да ви щипя! — завика възмутеният младоженец.

— Вие ме ощипахте!

— Не съм!

— Казвам ви, че ме ощипахте! — войнствено повиши тон Амалия.

Арчибалд дишаше тежко. Двамата стояха един срещу друг, разменяйки си погледи както добри фехтовчици си разменят удари, когато схватката е на живот и смърт.

— Разберете — упорито рече свещеникът, като се приближи до тях, — с властта, дадена ми от църквата, аз ви венчах. Вие стояхте пред олтара, вие казахте „да“, а такива дреболии като дали се познавате или не нямат значение.

— Дреболии ли?

— Как така нямат? — възмути се Амалия. — Що за глупости! Я дайте тука разрешението за брак!

Полковникът смутено почесваше мустаците си.

— Даже не знам какво да кажа — призна той. — Но вие се дръжте, Арчи, не падайте духом. Всичко ще се оправи.

— Лесно ви е да го кажете — озъби се рижият.

Свещеникът разгърна и показа на Амалия разрешението за брак, без обаче да й дава документа в ръцете.

— Ето. Арчибалд Невил… и по-нататък: Емили Стърн…

— Но позволете! — извика Амалия. — Тук пише, че е на осемнадесет години и че е дъщеря на някакъв граф… Това не съм аз!

— Именно, не е тя! — подкрепи я младоженецът. — Нали ви казах!

— Сега вече това няма значение — отвърна свещеникът. — Съгласно английските закони, за встъпило в брак се счита лицето, което е стояло пред олтара, без значение от името, което е било вписано в разрешението.

— Какво? — изстена Амалия.

— Какво? — болезнено извика женихът.

Свещеникът разпери ръце:

— Разбирам вашето възмущение, но тъй като обредът вече е извършен, всички съмнения относно неговата правомерност би могъл да реши само съд. Тук аз съм безсилен.

— Но нали в разрешението… — започна Амалия.

— Документът — прекъсна я свещеникът — дава само основание за извършване на обреда, докато венчавката е тайнство, неподлежащо на обсъждане. Извинете, но с нищо не мога да ви помогна.

Арчибалд, изкаран извън кожата си от спокойствието на свещеника, направи опит да изтръгне от него злощастното разрешение, явно за да го скъса на парчета. Свещеникът пъргаво отскочи назад. Полковникът удържа приятеля си.

— Боя се — рече свещеникът, — че венчавката е напълно законна. Даже ако в документа е указано не вашето, а чуждо име. Разбира се, имате право да подадете молба бракът да бъде признат за недействителен, ако считате, че към вас са се отнесли несправедливо, но съм длъжен да ви предупредя, че… хъм… такъв род дела са щекотливи и се влачат много, много дълго време.

— Чуйте — обърна се Арчибалд към Амалия. — Това е някакво ужасно, диво недоразумение! Нямам нищо лично против вас, но, дявол да го вземе… Не искам вие да ми бъдете жена!

— Арчи, Арчи… — забъбри полковникът в напразен опит да го успокои.

— Спомнете си, може би вече сте омъжена? А?

— Много съжалявам — каза Амалия искрено, — но бях омъжена, а сега…

— Вече сте била? О, по дяволите! — отново се хвана за косите рижият и рухна на пейката като подкосен. — По дяволите, по дяволите, по дяволите! — повтаряше той, поклащайки се.

— Значи, всичко е законно — удовлетворено констатира свещеникът.

— Чуйте — каза Амалия, която вече изпитваше истинска жалост към така наречения си мъж, — но това е безумие! В разрешението пише чуждо име, аз не съм Емили, а Амалия, не съм казвала „да“ пред олтара и изобщо не възнамерявах да се омъжвам!

Свещеникът само сви рамене.

— Ето какво се получава, когато хората бързат — назидателно отбеляза той.

Арчибалд ридаеше, опрял чело в облегалката на пейката. Полковникът пребиваваше в тихо вцепенение и само от време на време подръпваше мустаците си.

— Боже мой — стенеше младоженецът — какво ще каже моята леличка, когато разбере! А Емили, моята скъпа Емили! Загубен съм! Махнете се от мен! — викна той на Амалия, която стоеше до него и не знаеше какво да направи.

Свещеникът отвори табакера и взе щипка тютюн. Той беше почтен стар джентълмен и въпреки че случващото се все пак донякъде го касаеше, изобщо не можеше да го изкара извън релси.

— Сине мой, разбирам вашето отчаяние — промълви сериозно той, — но преди да се ожените за дамата, трябваше да погледнете лицето й.

— Справедливо казано — съгласи се полковникът с облекчение, защото това бяха първото разумно нещо, което беше чул през този ден.

— Я ме оставете на мира! — викна яростно рижият дангалак, скачайки от мястото си. Той се приближи към Амалия с такава бърза крачка, че тя неволно отстъпи, и я огледа презрително. — То пък една жена! И какво да правя сега?

— Сине мой — кротко каза свещеникът, — на вас не може да ви се угоди. Разбирам да ви бях венчал за някоя блатна кикимора, но не е така! Дамата е истинска красавица. Всеки мъж не би имал нищо против да се ожени за нея! — добави той, вземайки си втора щипка. — От какво сте недоволен?

— От всичко! — излая нещастният жених. — Някаква си наконтена кокетка… от втора ръка…

Въздигна се хор от възражения.

— Е, Арчи, това вече е неучтиво! Та твоята жена е просто красавица.

— Моята… какво? О, боже! Не, по-добре да умра! Да умра и да не слушам всичко това! — стенеше злощастният младоженец, който се тресеше от гняв и мъка.

— Сър — сухо отбеляза Амалия, — като свършите с умирането, моля да ме уведомите. Не искам да бъда неучтива, но за днес имам набелязани още много дела, освен непланираната сватба с вас.

— Човек може да си помисли, че самият аз съм мечтал за нея! — изсумтя женихът. — Чуйте, вие… как се казвахте…

— Емили!

Арчибалд се отдръпна и пребледня.

— Не произнасяйте пред мен това име! Емили е моята годеница, най-чисто и въздушно създание, която… което…

— Знаете ли, сър — рече Амалия, на която неговото отчаяние, което тя намираше за смехотворно, беше поомръзнало — женени сме от пет минути, а аз вече мечтая за развод с вас. Ще говорим, когато дойдете на себе си и бъдете способен да разсъждавате трезво. А сега, извинете, но нямам време.

И нашата героиня се отправи към изхода между редиците от пейки. Но тъкмо когато се приближи до вратата, тя се отвори насреща й и на прага се появи клепоухият със синина на скулата и разбита устна.

— Е, какво, милейди, търсим убежище в църквата? Ах, ти, м-мръсница! — процеди той и с всичка сила я удари по лицето.