Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Амалия – тайният агент на императора (13)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
На Службе Его Величества, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 4 гласа)

Информация

Форматиране
cattiva2511 (2020 г.)

Издание:

Автор: Валерия Вербинина

Заглавие: В служба на Негово Величество

Преводач: Ася Петрова

Година на превод: 2020

Език, от който е преведено: руски

Издание: първо

Издател: Читанка

Година на издаване: 2020

Тип: роман

Националност: руска

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/14052

История

  1. — Добавяне

Глава 19
в която следата се губи

Констабълът Уолтърс беше флегматичен на вид дебеланко с добродушно лице, щедро обсипано с лунички. Той служеше в Принсхилс вече над двадесет години и, доколкото си спомняше, тук не се беше случвало нито едно убийство. Ставаха пиянски сбивания, дребни кражби, често се случваше мъже да бият жените си, по-рядко — жени мъжете си, но убийство… такова нещо, извинете, но никога не беше имало. Затова нямаше нищо чудно, че констабълът се намираше в сериозно затруднение. Ако добавим и обстоятелството, че го бяха откъснали от семейната вечеря, измъкнали го бяха от масата, може да се каже, посред нощ, то всеки ще разбере желанието на Уолтърс по-скоро да се отърве от обременителния труп и да се върне вкъщи, при ростбифа, печените картофи и ароматния чай.

Извлякоха тялото на неизвестния изпод сеното и го положиха на земята. Новината за необичайната находка развълнува целия Принсхилс и на вратата непрекъснато се мяркаха слуги, любопитни и просто зяпачи.

Уолтърс започна своята работа с това, че огледа тялото, без да го докосва. Констабълът никога преди не беше срещал този човек, макар че познаваше всички в окръга, но тъй като тук присъстваше самата херцогиня, не му се искаше да се изложи. Той се почеса по брадичката и обяви:

— Това е човешки труп. Интересно, откъде се е взел?

Красивата херцогиня Олдкасъл, чувайки тези думи, хвърли на констабъла явно лишен от дружелюбие поглед — началото на разследването не й се стори твърде обещаващо. На врата се беше стълпила вече почти цялата прислуга на замъка и на висок глас изказваше забележки не по работа.

— А пък момъкът не е тукашен.

— Лош късмет е извадил.

— Да викнем свещеник.

— Какъв свещеник, главо, той е вече мъртъв.

— А херцогинята добре се държи. Всяка друга отдавна би припаднала.

— Е, то си зависи от човека…

— Някой познава ли потърпевшия? — обърна се към множеството констабълът.

Никой не помръдна, макар че всички разговори мигом се прекратиха. Амалия отвори уста, но тозчас размисли и се загледа встрани. В края на краищата, тя и сама не помнеше къде беше виждала убития. Във всеки случай, не беше в Олдкасъл.

— Никой не го познава — с удовлетворение констатира Уолтърс. — Значи е скитник.

— Но, сър! — възмути се от неговите изводи херцогинята.

— Простете, Ваша Светлост? — изпъна се в стойка „мирно“ констабълът, очаквайки какви заповеди ще се отронят от устата на тукашната стопанка.

— Погледнете наметалото му — каза Амалия, сочейки трупа. — Според вас, този човек прилича ли на скитник?

— Наметалото може да е крадено — важно заяви Уолтърс.

— Откъде знаете? При вас да не е постъпвало заявление за кражба на наметало?

Край вратата се засмяха.

— Не, но… Нали на този човек тук никой и очите му не е виждал! — опита се да се защити констабълът.

— Е, и какво от това?

— Значи е скитник — заключи констабълът.

— А ръцете му? Вижте му ноктите. Чисти са и няма и следа от мръсотия. Много скитници ли сте виждали с такива ръце?

Уолтърс се почеса по тила. Той не разбираше накъде бие херцогинята, но почувства, че е време да се предаде.

— Значи, не е скитник — обяви той. — Просто… хм… джентълмен. Загинал в резултат на нещастен случай.

— Нещастен случай? — Амалия чувстваше, че започва да кипва, което с нея се случваше извънредно рядко. — Да, разбира се. Първо е получил четири рани, от които поне две смъртоносни, а след това е отишъл до сеновала и се е посипал със сено за пълна достоверност. Така ли?

Смехът стана още по-силен.

— Не, не мисля… Тоест, така, както вие го излагате…

— Тогава как се е озовал тук?

Констабълът чувстваше, че авторитетът му пада не с часове, а с минути. Прочисти гърлото си и потърси с очи коняря.

— Бъртън!

— Да, сър.

— Отговаряй — излая констабълът, — ти ли го направи?

— Аз? — ужаси се Бъртън. — Ваша Светлост! Та аз никога…

— Какво става, какво се е случило? — разнесе се от входа гласът на Франсоа. Той се промъкваше през тълпата, отмествайки слугите. — Боже! Мадам, с вас всичко наред ли е?

— С мен да, а ето с ей този господин не особено.

— А! — извика Франсоа и отскочи назад. — Този го познавам!

— Ти?

— Да! Той ми се лепеше!

— Франсоа! Изразявай се по-ясно. Какво значи — той ми се лепеше?

— Ами, когато в Лондон се обличах като перачка, помните ли?

— О, по дяволите! — тихо извика Амалия. — Да, това е един от нашите „ангели-хранители“! О, по дяволите, по дяволите, по дяволите! Сега си спомних къде съм го виждала. Той дежуреше край нашата къща на Парк Лейн. Франсоа, в никакъв случай не казвай, че го познаваш!

— Разбрах, мадам!

Тъй като Франсоа и Амалия говореха на френски, то към края на беседата им констабълът взе да проявява признаци на нетърпение.

— Ваша Светлост — обяви той, — принуден съм да арестувам вашия коняр по подозрение в убийство!

— Ваша Светлост! — завика Бъртън. — Нищо не съм направил! Кажете му, че нямам нищо общо с това!

— Слушайте вие, дървена главо — каза рязко Амалия на констабъла, — той беше с мен, когато открихме трупа. Ясно ли е?

— Ясно — измърмори накрая разстроеният констабъл.

— И за какво изобщо ви плащат? — прикова Амалия бедният констабъл към позорния стълб. — Извикайте тук съдебния лекар и доктора. Очевидно, ще се наложи да се прави аутопсия.

— Но съдебният лекар го няма!

— Тогава извикайте съдията, дявола, когото искате! Всеки, който може да подпише протокола. Скрамбълс! Вървете да извикате Арлингтън и му обяснете за какво става дума. Роджърс! Идете в къщата, там е пълно със старинни оръжия. Вие знаете кое къде трябва да се намира. Проверете всички оръжия ли са на мястото си и дали няма по някое от остриетата пресни следи от кръв. Съдейки по всичко, този човек са го намушкали с нещо от рода на рапира или еспадрон, да, именно. Едва ли е било със сабя, тя има криво острие, а по характера на раните може да се съди, че острието е било по-скоро право. По-точно ще може да каже докторът след аутопсията. Бъртън! Вземете фенер и огледайте всички ъгли тук, дали няма да намерите оръдието на убийството — Амалия се обърна към слугите. — Всички останали, докато още не е съвсем тъмно, огледайте близката територия. Търсим острие, дълго фут и половина или някъде там, с което е било извършено престъплението. Не мисля, че убиецът го е отнесъл със себе си, по-скоро обратното, трябвало е да се отърве от него. Или оръжието пак е в къщата, или е някъде наоколо. Който го намери, ще получи от мен гвинея. На работа! Франсоа, ти оставаш тук.

При обявяването на наградата тълпата на вратата се стопи като с махване с вълшебна пръчица. Амалия не се съмняваше, че сега слугите щяха да преровят от горе до долу целият замък, но ще намерят това, което тя търсеше.

— А аз какво да правя? — плахо попита Уолтърс, обезкуражен от това с каква бързина херцогинята пое командването.

— Вие? Идете да подишате свеж въздух, констабъл! Щом се яви докторът, доведете го тук.

— Аха — промърмори Уолтърс, който вече се радваше, че може да се отърве от компанията на разкомандвалата се стопанка на къщата.

— Франсоа — мрачно каза Амалия, когато останаха сами край тялото, — аз съм глупачка.

— О, мадам!

— И това е даже меко казано. Знаеш ли кой се е криел в онази стая? Кой е оставил следа на вратичката на шкафа?

— Кой?

— Той. Било му е наредено да ме следи. Той се е промъкнал в замъка, където е пълно с празни стаи, и се е затаил там. Но, за своя беда, е видял убиеца.

— Така ли мислите?

— Уверена съм в това. Гледай: ето ги трите врати, съединени с преходни врати. В първата убиецът вдига шум, за да привлече вниманието на Роджърс. После се отдръпва, но не в третата стая, както мислех преди, а във втората. Във втората, Франсоа! А в третата в засада е седял агентът и той е видял този, когото не трябва.

— Така, а после?

— Убиец номер две сипва арсеника в кафето. Роджърс отнася подноса, след което убиец номер едно излиза и се присъединява към съучастника си. Вероятно някой от тях се е намирал наблизо, когато агентът е напуснал укритието си — изходът от онези покои е само един — и е забелязал свидетеля. Едва ли агентът е разбрал какво именно е видял. Е, някой се бил прокраднал в съседната стая и нещо бил съборил — голяма работа, като си помислиш! Но за съучастниците наличието на свидетел, дори съвсем страничен, при техните действия е било равносилно на смъртна присъда, затова те са го причакали и… Във всеки случай, не е бил убит в онези стаи, иначе щяха да останат петна от кръв, а аз огледах внимателно всичко там.

— Гениално! — извика Франсоа.

— Кое е гениално? — мрачно попита Амалия. Тя изобщо не намираше това безсмислено убийство за чак толкова забавно.

— Искам да кажа, че вие сте гений, мадам!

Към тях се приближи Бъртън, който беше претърсил сеновала в търсене на оръжието.

— Няма нищо, милейди!

— Така ли? Много жалко.

Конярят се задържа, пристъпвайки от крак на крак.

— Мога ли да отида да търся навън, милейди?

— Да, да, Бъртън, вървете! Ако намерите с какво е бил убит този нещастник, ще получите гвинея.

— Благодаря ви, милейди — прочувствено каза конярят с нисък поклон. Той се поколеба и смутено добави: — И за това, че ме защитихте. Уолтърс отдавна ми има зъб за това, че се ожених не за неговата дъщеря, а за друго момиче. Но нали на сърцето не може да се заповядва!

— Вярно е, Бъртън. Не може да се заповядва!

— А той добре е направил, че не се е оженил за мис Уолтърс — отбеляза Франсоа пред Амалия, когато конярят излезе. — Не става тя за семеен живот.

— В какъв смисъл, Франсоа?

— В такъв, че става, но не за семеен живот, разбирате ли? Този, който й стане мъж, ще изглежда по-зле и от оня елен, чиято глава виси в замъка!

— Франсоа!

— Сериозно, главата му нямаше да стигне за рогата. Горещо момиче е тази мис Уолтърс!

— Франсоа, моля ти се!

— Какво ще правим сега? — осведоми се мошеникът, който направо гореше от жажда за действия.

— Нищо. Следата се изгуби. Единственият човек, който можеше да ни разкаже нещо, е мъртъв. Макар че… Франсоа, я погледни навън. Никой ли не ни наблюдава?

— Никой! — доложи Франсоа с такъв зловещ шепот, че и мъртвец биха го полазили тръпки.

— Така — Амалия коленичи. — Въпреки че е неприятно, трябва да го обискирам. Току-виж се намери нещо, за което да се закачим… Кажи ми, ако някой се приближи.

Франсоа чак се изчерви от щастие.

— Това ми напомня времената — обяви той тържествено, — когато пазех на пост при Жерар Ангела. Спомням си, че в деня, когато с него решихме да нападнем бижутерския магазин…

Франсоа се впусна в умопомрачителни подробности от своята биография, но Амалия вече не го слушаше. Тя опипа сюртука и жилетката на убития, стараейки се да не се изцапа с кръв, което си беше трудна работа. В левия джоб на сюртука се намери малък револвер европейско производство. Привикнала към американското оръжие система Колт, Амалия се отнасяше към подобни играчки с предубеждение. В джоба на жилетката откри часовник, който, уви, не се беше счупил при падането, което би дало информация поне за времето на извършване на престъплението, а си вървеше все едно нищо не е станало. Затова пък във вътрешния джоб Амалия намери портфейл, а в него, освен някакви пари и фотографията на дама с дълго ветрило, и името на собственика му — Самюъл Райли.

— Почти като сър Уолтър Райли, придворният на Елизабет — изхъмка Амалия, която питаеше голяма слабост към историята.

В джобовете на наметалото имаше кесия с тютюн, кутийка кибрит, молив, театрален бинокъл и малко тефтерче в черна подвързия. Амалия го скри под шала си и се изправи.

— Ти къде? Ах, ти!

Пъргавият Зигзаг мина край Франсоа, смешно местейки лапи, започна кой знае защо яростно да лае по лежащия човек, после го подуши, вдигна муцуна нагоре и зави.

— Хайде, хайде, Зигзаг — ласкаво рече Амалия. — Стига.

Зигзаг жално излая и бутна носа си в ръката й.

— Идват! — прошепна Франсоа и пъргаво отскочи от вратата.

Появиха се Скрамбълс и мрачния доктор Арлингтън с кожено куфарче. След тях се мотаеше констабълът Уолтърс, бършейки потта от челото си с голяма карирана кърпа.

Щом видя Амалия около трупа, доктор Арлингтън застина като вкопан.

— Ваша Светлост! Не можахте ли да намерите някой друг да пази тялото?

В този миг у Амалия настъпи поразителна промяна. Тя изведнъж захлипа и по бузите й потекоха сълзи.

— Докторе — заоплаква се тя, — вие сте моето спасение! Откакто сме тук, на главите ни валят всякакви напасти. Първо Арчи падна, после изяде нещо негодно (Амалия изобщо не си кривеше душата, тъй като арсеникът наистина не може да се нарече годен за ядене продукт), а сега, представете си, труп! Просто не знам какво да правя!

— Е, стига, милейди, успокойте се… Бъртън или някой друг, донесете носилката. Не трябва да го оставяме тук.

— Ах, докторе — изписка Амалия, присядайки, — толкова съм ви благодарна!

— Намерих! Намерих! — втурна се запъхтян през вратата Били, малкият син на камериерката Мери Ан. Той беше целият мокър, от него се лееше вода, но тържествуващо поклащаше острие, способно да изплаши всеки опитен фехтовчик. — Аз го намерих! Гвинеята е моя!

— И къде беше? — попита Амалия, мигом забравила за сълзите.

— В Езерото на удавницата, милейди! Всички търсеха на брега или около сеновала, но аз съм по-умен! Запитах се: Били Хол, ако искаш да скриеш някъде някое голямо желязо, къде щеше да го направиш? Разбира се, във водата! Отидох на езерото и веднага видях, че на дъното блести нещо. Влязох и го извадих!

— Браво — каза Амалия, извади златна монета и я връчи на съобразителния малчуган. — Докторе, предполагам, че това е било оръжието, с което са убили нещастника. Мисля, че ще е потребно на следствието.

— Милейди! — този път на вратата изникна разтревоженият Роджърс. — Открих, че в синята гостна е изчезнала рапира от XVII век!

— Погледнете внимателно, Роджърс: това тя ли е!

— Да, милейди, съвършено вярно! Къде беше?

Били с удоволствие разказа отново къде е намерил оръжието, как не се е побоял да влезе във водата и че сега добрата херцогиня му е дала гвинея.

— Знаеш ли, Били — намеси се Амалия, — я иди при майка ти и нека тя да те напои с горещ чай. Водата езерото със сигурност е студена, а аз не искам такова умно момче като теб да се простуди.

Били се заопъва, защото на мястото на произшествието дойдоха други слуги и на него му се искаше на всички да разкаже са своя подвиг. Но Амалия решително го хвана за ръката и го отведе. На прага тя се спря.

— Ако ви потрябвам, докторе, ще си бъда у дома.

Тя заведе Били в кухнята, нареди му да изпие горещия чай и да се преоблече, след което отиде в спалнята си, за да може спокойно да разгледа тефтерчето на убития агент.

Уви, очакваше я разочарование. Всички записки, които си беше водил Райли, имаха отношение само към самата нея и никъде и дума не се споменаваше за тайнствения номер едно, който се беше крил в необитаемите стаи. Амалия грижливо прелисти тефтерчето, проверявайки дали от него не са били откъснати страници, но всички се оказаха на мястото си. Накратко, тефтерчето се оказа напълно безполезно за нея.

Амалия въздъхна и понечи да хвърли ненужната улика в огъня, но размисли и го прибра в чекмеджето на бюрото. Кой знае, можеше пък да й потрябва. Тя видя през прозореца как Бъртън и Скрамбълс носят носилката, на която лежи тялото, покрито плат, и я обхвана тъга. Отиде в стаята на Арчи, който дремеше, и оправи свлеченото му настрани одеяло.

В камината весело пукаха цепеници. Часовникът цъкаше, махалото се люлееше. Амалия се сви в едно голямо кресло така, че да може да вижда Арчи от мястото си, и заспа. Тя не видя как той обърна глава в постелята си и се взря в нея. После Арчи внимателно стана, донесе второ одеяло и зави Амалия, а после още дълго лежа, размишлява и не се решаваше да заспи.