Валерия Вербинина
В служба на Негово Величество (30)

Глава 29
в която дуелистите се срещат на разсъмване съвсем не там, където се предполага в началото

Обикновено хората, получили плесница, в зависимост от темперамента си и климатичните условия или се изчервяват, или пребледняват, и заявяват на обидилия ги:

— Господине, вие сте негодник!

Или:

— Мосю, вие сте мерзавец!

Или:

— Сър, вие стигнахте твърде далеч!

Арчи Невил не каза нито първото, нито второто, нито третото. Той просто вкара един боксьорски удар на великия княз и то така, че той изохка и падна в нокаут, ако се изразим на боксьорски език. Тъй като на Арчи нищо не му струваше да повдигне цяло дърво, то си беше цяло чудо как от крошето му Владимир Лвович изобщо не стана на парчета.

— Какъв странен маниер на здрависване има този господин! — просъска херцог Олдкасъл. — Какво изобщо иска от мен? През живота си не съм го виждал!

— Арчи — промълви Амалия, за миг загубила дар слово от бързината, с която съпругът й се справи с нечакания гост, — това е наистина grand duke^[1] Владимир, родственик на цар Александър, мой… ъ… познат.

— Така ли? — сухо рече Арчи, който беше само duke, макар по ръст да имаше право на епитета grand. — Не е ли той онзи Владимир, чиято прабаба е принцеса на Баден? Ако е той, то ние с него сме втори братовчеди.

Съществото в цилиндъра, лежащо на земята, издаде застрашителен рев и скочи на крака. Амалия се отдръпна и за всеки случай стисна по-здраво съпруга си за лакътя.

— Повече не признавам никакво родство с вас! — изрева Владимир Лвович и изплю кръв. — Пистолетите ще ни бъдат съдии. Вие похитихте най-скъпото ми същество и ще си платите за това!

В отговор Арчи притегли към себе си Амалия и демонстративно й подари страстна целувка. Щом видя това, лицето на Владимир Лвович посивя.

— Нямам нищо против да ви довърша — учтиво каза Арчи, пускайки Амалия след минута-две. — В края на краищата, както беше казал не помня кой, най-добрият роднина е този, който умира навреме.

— Арчи, недей! — викна Амалия. — Той е един от най-добрите стрелци в руската столица!

— Гответе вдовишкия креп, госпожо, скоро ще ви потрябва! — подхвърли й зловещо князът. — Кога ще се стреляме?

— Утре на разсъмване. Кои са секундантите ви?

— Ще намеря някой, а вие доведете доктор. До скоро, херцогиньо Олдкасъл! Ще се видим на погребението на мъжа ви. Ще ми достави голямо удоволствие хубавичко да го продупча!

Князът извади кърпичка, изтри устата си, гнусливо се смръщи и се качи в каретата, която се отправи към Принсхилс.

— Боже мой! — изстена отчаяно Амалия. — Арчи, нали няма да се стреляте с този луд?

— Разбира се, че ще го направя — надменно отвърна рижият здравеняк, вирвайки нос. — Той ми зашлеви плесница, а такова нещо не се прощава!

— Но, Арчи, той ще ви убие!

— Няма да ме убие!

— Ще ви убие!

— Няма!

— А аз ви казвам, че ще ви убие! Той затова е дошъл тук!

— Чуйте ме, Амалия. Уивъртън се фехтуваше по-добре от мен, но нищо не можа да ми направи; нахраниха коня ми с татул, но останах жив; сипаха ми отрова, но пак оживях. Не се притеснявайте: ще оцелея и този път!

Амалия само поклати глава. Тя знаеше от опит, че когато човек се уповава на късмета си, е безполезно да се опитваш да го разубедиш. Междувременно именно предишната благосклонност на съдбата го прави уязвим — той така е свикнал да му върви, че през ума му не минава дори и мисъл за загуба, и когато все пак загуби, възприема удара на съдбата по-болезнено от тези, които са свикнали да преценяват шансовете за успех и обезателно включват провала в списъка на възможните варианти. Освен това, неуспехът за късметлията подкопава вярата му в себе си, а в игра, където залогът е собственият му живот, това може да се окаже смъртоносно.

— Франсоа! — завика Амалия, нахълтвайки в кухнята. — Франсоа!

В кухнята нямаше никого. Накрая Амалия си спомни, че Франсоа е на легло и бързо се отправи в неговата стаичка.

— Франсоа!

Готвачът лежеше в постелята, страдалчески примигвайки. Цялата мъка и разочарование на света бяха изписани на лицето му.

— Франсоа, знаеш ли какво стана? Тук беше великият княз Владимир!

— Великият княз? — осведоми се с любопитство мошеникът. — Този, който развали годежа си с принцесата?

— Да — Амалия се запъна. — Общо взето, това стана заради мен.

— Виж ти! — Франсоа даже се надигна в постелята. — А във вестника не пишеше за това!

Амалия отвори уста да продължи, но чу някакво шумолене в гардероба. Франсоа оглушително кихна.

— Франсоа — подозрително попита Амалия, — има ли някой при теб?

— Никой, мадам! — заяви мошеникът с най-искрен вид.

Амалия отиде до вратата на гардероба и я отвори. В гардероба стоеше дъщерята на градинаря Бриджет само по долно бельо. В ръцете си държеше дрехите си.

Франсоа тихо застена и тикна лице във възглавницата.

— Здравейте, Бриджет — каза много вежливо Амалия.

— Здравейте, Ваша Светлост — промълви накрая смутената девойка, присядайки в реверанс по навик.

Амалия въздъхна.

— Доколкото разбирам, вие сте сбъркала собствената си стая с тази на Франсоа.

— О, да, милейди!

— Тогава — меко каза Амалия — Вие имате възможност да поправите грешката си и да се върнете в своята.

Бриджет порозовя, отново приседна, изскочи от гардероба и се измъкна през вратата.

— Франсоа — каза Амалия, обръщайки се към жертвата на гнева на разярените англичани, — какво става тук?

— Само да не си помислите нещо, мадам! Тъкмо се канех да събера определени сведения от нея, когато вие дойдохте.

— Няма живот за теб, Франсоа. Някоя сутрин ще стана и знаеш ли чий труп ще стърчи вместо плашило в полето?

— Чий? — пламна от любопитство мошеникът.

— Твоят! Дявол да го вземе, днес за малко не те убиха, а ти пак си се захванал за своето? Тогава не забравяй, че по силата на служебните си задължения бащата на Бриджет постоянно носи със себе си ножици, с които подстригва храстите. Гледай да не вземе да ги пусне в действие не по предназначение!

— Но аз… — бедният Франсоа даже пребледня. Усещаше се, че думите на Амалия го засегнаха по болното място.

— Добре — Амалия седна на края на леглото. — Говорехме за княза, когато ни прекъснаха. Та значи, великият княз Владимир Лвович беше тук и извика Арчи на дуел.

— Колко интересно, мадам!

— Няма нищо интересно, уверявам те. Князът служи в хусарския полк, отличен стрелец и ловец е, от двадесет крачки улучва катерица в окото. А Арчи, да ти кажа, е доста по-едър от катерица!

— Ами да — жизнерадостно потвърди Франсоа, — ако князът стреля по вашия съпруг, то със сигурност няма да пропусне!

— Благодаря за милите думи, но това не бива да се допуска по никакъв начин. Трябва да ги спрем на всяка цена!

— Да, но как?

Амалия изложи плана си.

— Смело — рече замислено Франсоа. — Мислите ли, че ще проработи?

— Не знам, но си струва да се опита. Ще имам нужда от теб довечера.

Амалия тръгна към вратата.

— Мадам — спря я Франсоа, — нали не се сърдите на Бриджет? Всъщност, тя ми каза нещо любопитно. Сутринта при тях е идвал старият просяк, когото неотдавна изгониха от замъка. Та той през нощта видял карета на пътя.

— Чия?

— Не знаел, но казал, че била с някакво чудно рогато животно на вратата.

— Еднорог! — осени я Амалия.

— Сигурно.

— Ъмбърови! Така значи…

В гостната я чакаше Били Хол, който чак пристъпваше на място от нетърпение.

— Милейди, знам кой е бил снощи на пътя! На Ъмбърови се разболели два коня и мистър Стивън така се притеснил, че сам се отправил през нощта за ветеринар.

— С карета ли е бил?

— Да, милейди!

— Много добре. Ето ти гвинеята и си дръж езика зад зъбите. И не преяждай с бонбони, че ще те заболи корема!

— Разбрах, милейди!

— Франсоа — обяви Амалия, като се върна при готвача, — имам нужда от парче не-свежо месо.

— Дивеч, милейди? Обичате месото му узряло?

— Не. За Зигзаг е.

— За кучето? Но то няма да яде развалено месо!

— Франсоа, кажи ми: имаш ли парче такова месо или не? Ако не, прави каквото искаш, но ми го намери!

Вечерта Арчи извика нотариус и състави завещание в полза на Амалия. Също така провери пистолетите си и ги постави в куфарче.

В пет часа сервираха чай. Амалия беше разсеяна и все поглеждаше през прозореца, зад който отново се лееше дъжд.

Арчи допи чашата си и усети, че го унася. Той целуна Амалия, прибра се в спалнята си и си легна, като нареди на Роджърс да го събуди на разсъмване.

Около шест часа собственикът на „Веселия глиган“, където се беше установил великия княз, чу на горния етаж някакво почукване, но не му обърна внимание като реши, че просто някое клонче удря по прозореца. След още десет минути две неизвестни лица с подозрителен вид извлякоха от черния вход някакъв продълговат вързоп, опакован в одеяло, и го натовариха в карета, след което един от злоумишлениците скочи на капрата, вторият седна в каретата и тя с пълна скорост потегли към Олдкасъл.

 

 

Арчи поотвори очи.

Беше още доста тъмно и той съобрази, че се е събудил твърде рано, а това означаваше, че може да подремне още час-два. Той се прозя и неочаквано се напрегна.

Наоколо цареше необичайна тишина. Когато си лягаше в спалнята, той смътно си спомняше тиктакането на часовника, чукането на дъжда по стъклата, шумът, който някъде в далечния ъгъл вдигаше някаква досадна мишка, гризяща дъските. Сега нищо такова не се чуваше.

Арчи вдигна глава от възглавницата и се опита да потърка очи, но с ужас разбра, че не може да го направи. Първо, защото беше омотан с въжета, и второ, защото не можеше да помръдне ръка. Двете причини бяха тясно свързани помежду си.

Единственият фенер, поставен в ниша на стената, издаваше слаба, бледа светлина, и по това, което Арчи успя да разгледа, той веднага разбра, че не се намира в спалнята си, а на съвсем друго място.

Студена пот изби по цялото му тяло.

— Ей! Роджърс! Насам, при мен! Някой!

Щом разбра, че никой няма да се притече на неговия зов, Арчи се опита да разкъса въжетата, но възлите бяха завързани така изкусно, че дори и той не успя. Херцогът се опита да седне, което не му се получи от първия път, и започна да върти глава на всички страни, за да разбере къде, по дяволите, се намира.

Някой беше сложил на пода няколко матрака, беше набухал най-меките възглавници и го беше пренесъл тук, след което го беше завил с одеяло от спалнята. Интересно, как беше успял да го направи, без да го събуди?

Тогава Арчи си спомни как след вчерашния чай веднага му се беше доспало и разбра, че някой му е сипал сънотворно. След това откритие помещението, в което се намираше херцогът, се огласи от такива ругатни, че ако някъде наблизо имаше мишки, то те тутакси се разбягаха от ужас. Даже светлината от фенера затрепери и придоби червеникав оттенък — очевидно, от срам.

Привдигайки се, Арчи видя отпред, зад желязната решетка, тесен проход, от двете страни на който се издигаха някакви странни редици, проблясващи матово. Макар и не без труд Арчи съобрази, че това са разположени по специални хранилища бутилки и че явно той се намира във винената изба на собствения си замък. Говореше се, че тук някога е имало подземие, където Олдкасълови са обичали да затварят враговете си, и в памет на онези героични времена бяха съхранени няколко такива оградени с решетки клетки, които се заключваха с катинар.

Разбрал, че е станал жертва на хитроумието на собствените си предци, Арчи застена и отпусна глава.

В този момент ушите му доловиха някакъв слаб звук — нещо като свистене или стон.

— Ей! — завика Арчи. — Има ли някой тук?

Свистенето спря, но веднага беше заменено от хъркане с такава сила, че на бедния Арчи за миг му се стори, че ще му се пукнат тъпанчетата. Той се обърна и чак сега забеляза, че до неговата клетка има съседна и при това двете клетки ги разделя само желязна решетка.

В съседната клетка спеше човек.

— Събудете се! — развика се Арчи. — Ставайте!

Човекът изхърка, поотвори небесносиньо око, после и второ с точно същия цвят, и Арчи с изненада позна в техния собственик великия княз Владимир Лвович.

— Дявол да го вземе — произнесе великият княз с истинско изумление, — къде съм попаднал?