Валерия Вербинина
В служба на Негово Величество (29)

Глава 28
в която се явява този, когото не очакват

— Интересно — попита Арчи, когато двамата с Амалия се озоваха край замъка, — чия е тази карета?

Роджърс, посрещайки херцогската чета в хола, изглеждаше смутен.

— Мистър и мисис Хардли дойдоха, веднага щом са научили за нещастието, сър!

— За кое нещастие? А, по дяволите! — Арчи се удари по челото. — Това се казва номер! Сега те със сигурност няма да ни оставят да си поживеем спокойно.

Още нестигнала до гостната, Амалия чу пискливия глас на мисис Хардли.

— Просто ужасно! Бедната херцогиня, тя сигурно така страда! Толкова ми е жал за нея!

Арчи пристъпи в гостната пръв.

— Мой скъпи племеннико! — плачливо извика мисис Хардли. — Веднага щом научихме за твоята беда…

— Ние счетохме, че нямаме право да те оставяме сам — добави мъжът й.

— Как е тя, бедничката? — мисис Хардли цялата се превърна в слух. — Много ли е зле?

Изписвайки усмивка на лицето си, Амалия престъпи през прага. При вида на херцогиня Олдкасъл, цяла и почти невредима, мисис Хардли загуби дар слово.

— Хъм — каза Арчи, потърквайки носа си. — Струва ми се, че вече се познавате.

— Но нещо не си спомням да съм изпращала покани за погребение — в тон с него промълви Амалия.

— Не, но наистина… — замрънка мисис Хардли. — Ърнест! — призова тя съпруга си, което се случваше извънредно рядко.

— Чухме — каза мистър Хардли, поклащайки се на пети и пръсти със скрита под мустаците си усмивка, — че върху вас е паднало цяло дърво.

— Да, да — разсеяно потвърди Амалия, — но общо взето то пострада повече от мен.

Арчи изсумтя отстрани.

— Тези дървета! — извика мисис Хардли. — Отдавна е време да ги отсекат, честна дума. А аз мислех… чух…

Тя остави Амалия на мира и се превключи на Арчи.

— А ти как се чувстваш, скъпи племеннико? Стомахът е ужасно нещо! Мис Бленд умря от язва, а тя почти нищо не ядеше! Докторът каза, че е получила перфорация на стените на стомаха — с премлясване рече мисис Хардли, опивайки се от звучните термини. — Толкова печално! А лейди Евърил? Как се мъчеше, бедничката. А Синтия Уест? Тя имаше нещо на правото черво, или на сляпото, не, чакайте, на дванайсетопръстника…

Виждайки, че жена му окончателно се е оплела в червата, мистър Хардли предпазливо се покашля.

— Мислех, че ще мога да ви бъда полезна! — извини се мисис Хардли. — Жените са най-добрите болногледачки, а ти, Арчи, все пак си съвсем сам тук… Е, не смея повече да злоупотребявам с търпението ви. Довиждане, племеннико, и на вас, скъпа! Пазете се!

Когато Хардли си тръгнаха, Арчи най-сетне въздъхна свободно.

— Роднините — каза той — понякога биват ужасно досадни.

— Не се извинявайте — отвърна Амалия, — моите са абсолютно същите.

На обяд Арчи показа на Амалия новия вестник, който току-що бяха донесли в Принсхилс.

На първа страница беше поместена огромна карикатура: на възглавничка лежи английската корона, а огромен дебелак, до най-дребните подробности приличащ на Лаймхаус, стои на колене пред нея и я умолява: „Скъпа, поне една малка войничка, моля те! Че няма с какво да платя на шивача си!“ С едната си ръка дебелакът беше обърнал скъсания си джоб, показвайки, че е празен.

— Да — рече Амалия, — след такова нещо едва ли ще бъдат приятели.

След обяда тя слезе в кухнята при Франсоа, за да разбере какво е успял да узнае за каретите.

Уви, Франсоа не можеше да я зарадва с нещо значително. Никой не беше виждал снощи на пътя друга карета, освен тази на херцогиня Олдкасъл.

— Чудна работа — каза си Амалия.

Тя се върна в спалнята си, начерта подробен план на местността и нанесе върху него гората с къщичката, Принсхилс, замъкът Олдкасъл, имението на Невилови, имението на Ъмбърови и даже стоящия в далечината замък на граф Стърн. Зигзаг се беше разположил в краката й, блажено мижейки и от време на време бутайки с нос домашните й обувки.

Франсоа, охкайки и оплаквайки се от целия свят, си легна, този път в горда самота. Щом разбра, че от него няма да има много полза, Амалия извика съобразителния малчуган Били Хол и му нареди да разузнае кой е излизал от Принсхилс снощи.

— Интересува ме всеки, който би могъл да се окаже на пътя или близо до него. Ако разбереш нещо, приятелче, ще получиш гвинея.

Около четири следобед Амалия чу глухи гърмежи. Тя изскочи от стаята си и в коридора се сблъска с Арчи.

— Това е у Ъмбърови — каза той. — Днес у тях има голям лов. Изпратиха ни покана, но аз отказах.

— И много добре сте направил — одобри Амалия. — Всъщност, възнамерявам да направя посещение на Невилови. Ще дойдете ли с мен?

 

 

Невилови живееха в неголяма къща, обвита с бръшлян. Градината беше запусната, от ъгъла на къщата стърчаха тухли. В градината завариха Етел Стърлинг. Щом ги видя, тя сконфузено се усмихна, изправи се и приглади косата си.

— Добър ден! — сърдечно поздрави Амалия.

— Ах, милейди! Колко се радваме да ви видим!

— Нищо не ядем, нищо не пием? — тихо попита съпругата си Арчи, когато Етел ги покани да влязат.

— Точно така.

— Знаете ли, Амалия — призна той, — това е такъв мил дом, но… но започвам вече да се боя и от тях.

Етел заведе гостите в неголяма и твърде бедно подредена гостна. Амалия се огледа. Чайник с нащърбен чучур, жълтеникави салфетки. По стените — няколко посредствени портрета от началото на века — предците на Брус и Мери. Влезе риж котарак, светна към гостите с очите си в цвят на мед и безшумно се качи на креслото. Часовникът прохриптя нещо нечленоразделно, задави се и съвсем замлъкна. Накъде отгоре се разнасяха сърдити гласове. Съдейки по всичко, Амалия и Арчи се бяха явили в разгара на голяма кавга между домакините.

— Казвам ти: ще приемеш предложението на мистър Джаксън! — викаше женски глас.

— Не! — упорито отговаряше мъжки.

— Да! И ще тръгнеш на работа!

— Не желая да служа с когото попадне. Сега на държавна служба вземат дори децата на магазинерите!

— Ти изобщо нищо не искаш да правиш! Готованец!

— Аз ли съм готованец?

— Да, ти! Срам ме е да се покажа в селото. На всички сме задлъжнели!

— Добре! Ще се обърна към оня глупак Арчи, той ще ми даде пари.

Етел смутено се покашля и се загледа през прозореца.

— Много мило — рече Арчи, леко пребледнял.

— Брус — викаше Мери на горния етаж, — така не може да продължава дълго!

— А ти какво искаш? Какво искаш от мен?

— Боже, дай ми сили! Колко си ми омръзнал!

— Как само се изразяваш — като нищожество!

— А ти се държиш като нищожество!

— Аз съм Невил! Аз съм аристократ!

— Ти ли? Нищо не става от теб!

— А къде е мистър Брайс? — попита Амалия Етел.

Бедната роднина широко отвори очи.

— Годеникът на мис Невил ли? Замина за Лондон преди няколко дни.

— И какво прави там?

— О, Ваша Светлост, та нали мистър Брайс е годеник на Мери, а не мой. Има някаква работа там, това е всичко, което ми е известно.

По стълбата слезе Мери Невил и Амалия с един поглед обхвана всичко: разплаканите очи, зле зашитата пола и бедняшката блуза от евтина материя. Съдейки по всичко, на мис Невил наистина не й беше лесно.

Брус вървеше след сестра си с вид на победител, но ъгълчетата на устата му потрепваха и той нервно приглаждаше вълнистата си коса.

— Техни Светлости са при нас — избъбри Етел.

Брус ги измери с поглед, изпълнен с красноречив бяс, и се обърна към Амалия.

— О, боже, вие сте на крака! Колко съм щастлив да ви видя!

Той смяташе да й целуне ръка, но Амалия дръпна дланта си.

— Дойдохме просто да ви видим — каза тя. — Струва ми се, че имате затруднения, Брус?

— Той винаги има затруднения — обади се Мери, подсмърчайки.

— Ще ви оставя — бързо измърмори Етел Стърлинг.

— Не, Етел, не си отивай — спря я Брус. — Нямаме тайни от теб.

— Предложили са ти работа? — попита Арчи, потривайки с показалец долната си устна.

— А, глупости — махна с ръка Брус. — Каква работа! Заплащането е мизерно, задълженията са унизителни за джентълмен. Просто не мога да се съглася. Би било потъпкване на фамилната чест.

Етел Стърлинг се изчерви и трескаво преглътна.

— Ето, моля ви се… — каза ядосано Мери. — Той говори за чест, а ние дължим пари даже на млекаря! Не можеш да си представиш, Арчи — той не се стеснява да обира даже Етел, макар че на бедничката едва ли й остава и една излишна лира на година!

— Мери, престани — засъска Брус. — Надявам се, Арчи, че ще ни измъкнеш, както винаги. Разчитам на теб, приятелю!

„Глупакът Арчи“ само се усмихна и усмивката му беше неприятна като изстрел в барутен погреб.

— Ах, драги — каза с въздишка Амалия, слагайки ръката си върху тази на Арчи, — да се надяваме, че ще успеете да продадете къщата си на добра цена.

Брус онемя.

— Извинете? — само успя да промълви той.

— За всичко е виновен камъкът, който носи нещастие — оплака се Амалия. — Чухте ли как е разорил предишния си собственик? Ето, сега и Арчи е близо до банкрут.

Краката не държаха Брус. Той рухна в креслото, направо върху рижия котарак, който възмутено измяука, измъкна се някак си изпод смачкалия го Невил и хукна към вратата.

— О, боже! — възкликна Мери. — Как е могло да се случи това?

— И аз не зная — напълно искрено отвърна Арчи, зает да преплита пръстите си с тези на Амалия. После добави: — Ужасно ми е неприятно, но се боя, че в близко бъдеще няма да можете да разчитате на моята помощ.

— Този ужасен камък… — измърмори Мери. — Защо не го продадете?

Амалия направи опит да освободи пръстите си, но Арчи така ги стисна, че тя не можеше даже да ги помръдне.

— Във всеки случай — снизходително каза Арчи, — той едва ли ще остане у мен. Но има такава слава, че едва ли някой ще пожелае да го купи.

Той се изправи, без да пуска Амалия.

— До скоро, Мери. До скоро, Брус. Надявам се, че все пак ще приемеш предложението, което са ти направили, и ще тръгнеш на работа. Ще получаваш заплата, а там, току-виж, се ожениш и работите ти тръгнат добре. В наше време аристократските фамилии се ценят високо. Наистина, защо пък да не се ожениш? За някоя богата американка, например? Такива бракове сега са на мода.

— Ти се шегуваш, Арчи — измърмори Брус. Той изглеждаше като човек, сломен от тежка мъка. — Аз… аз ще помисля. Значи, ти си разорен! Какво нещастие за всички ни!

Арчи се усмихна, поклони се на дамите и излезе.

— Понякога е поучително да подслушаш нещо, което не е предназначено за твоите уши — философски отбеляза той. — Какво мислите за тях?

— Не е той и не е тя.

— Защо?

— Тя е нещастна угрижена млада жена. Преди си мислех, че може да е съучастничка, но сега ми се струва, че няма нищо общо с това.

— Толкова ли се доверявате на интуицията си?

— Интуицията е обобщеното познание за хората.

— Охо! Вие се изразявате съвсем като мистър Уайлд.

— Ох, Арчи, недейте, моля ви.

В следващия момент Арчи се наведе и я целуна.

— Че то имах чувството, че съм преживял деня си напразно — обясни той.

Амалия се засмя.

— Защо заговорихте пред тях за диаманта?

— Така, стана дума. Защо?

— Вярвате ли, че камъните могат да носят нещастие? — отвърна на въпроса с въпрос Амалия.

— Някои — да, разбира се. Спомнете си за „Хоуп“, ако не друго.

Амалия въздъхна.

— Трябва да ви разочаровам, Арчи. В „Принцеса“ няма нищо съдбовно.

— Откъде знаете?

— Знам — отвърна Амалия и разказа на Арчи цялата история за желязното хвърчило и своето пътуване до Лондон.

Когато завърши, Арчи дълго мълча.

— А аз смятах полковника за честен човек — каза той разочаровано. — Значи, не научихте кой стои зад него?

— Не — отговори Амалия. — Засега не. Мисля, че е някое от децата на Крафт, които искат да си върна съкровището на баща си. Хенри Б. или Сара Б. Затова много ме заинтересува вестта за това, че Хенри Брайс е заминал за Лондон. Моят посредник е дал на Кардиф да разбере, че съм готова да продам диаманта, и е възможно пътуването на годеника на вашата братовчедка да е свързана именно с това. Какво знаете за Брайс?

— Само това, че той не може да е Хенри Б. Крафт. Познавам го от три години. Запознахме се още преди да започне да се сватосва за Мери.

— А семейството му? Познавате ли го?

— Той е сирак, струва ми се.

— Откъде е родом?

— Нямам понятие. Струва ми се, от Съсекс, но не съм сигурен.

— Крафт се е разорил преди десет години. Тогава е изчезнал и синът му. Преди три години се появява Хенри Брайс. Това не ви ли се струва подозрително? Дявол да го вземе!

Възклицанието на Амалия се отнасяше за каретата, спряла край входа на замъка. От нея току-що беше излязъл джентълмен с бастун, с накривен цилиндър и тъмен, леко измачкан костюм. Изпод цилиндъра светнаха небесносини очи.

— Ах, мътните го взели! — забравила се, възкликна на руски Амалия.

— Какво има? — вдигна вежди Арчи.

Великият княз Владимир Лвович междувременно вече се приближаваше до тях. Спирайки пред Арчи, той във висша степен учтиво повдигна цилиндъра си.

— Владимир Романов, руски велик княз — представи се той.

— Арчибалд Невил, херцог Олдкасъл — отвърна по същия начин съпругът на Амалия.

Тя моментално почувства, че сега ще се случи нещо. И то най-вероятно нещо ужасно. И не сгреши.

— Господине — каза просто великият княз, — имам честта да ви предизвикам на дуел.

И с тези думи той удари плесница на Арчи.