Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Амалия – тайният агент на императора (13)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
На Службе Его Величества, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 4 гласа)

Информация

Форматиране
cattiva2511 (2020 г.)

Издание:

Автор: Валерия Вербинина

Заглавие: В служба на Негово Величество

Преводач: Ася Петрова

Година на превод: 2020

Език, от който е преведено: руски

Издание: първо

Издател: Читанка

Година на издаване: 2020

Тип: роман

Националност: руска

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/14052

История

  1. — Добавяне

Глава 26
в която героите търсят избягал труп

— Ти видя ли ги? — беше първият въпрос на Арчи, когато слугата се върна.

Да, мистър Брус и мис Мери са си у дома в имението си. А останалите? Мис Етел Стърлинг се рови из градината, мистър Хенри Брайс сега е в Лондон.

Арчи леко се поколеба, преди да зададе следващия въпрос.

— А те… как са, здрави ли са?

Скрамбълс беше удивен. И съобщи, че като че ли никой от тях не се оплаква от някаква болест.

— Не — рече Амалия, когато Скрамбълс се оттегли, — човекът, в когото стрелях, сега трябва да е труп.

Арчи се нацупи.

— Не ми харесва, когато говорите така — изсумтя той. — Вие, така изтънчена, толкова красива — и изведнъж убивате човек!

— Забравяте — тихо отбеляза Амалия, — че този ваш човек възнамеряваше да убие мен.

— Но къде би могъл да се дене? — извика ядосано Арчи.

— Трябва да го потърсим — предложи Амалия. — Какво има около мястото, където дървото падна върху каретата?

— Пътят минава през малка горичка и се спуска в равното, към Олдкасъл.

— В гората живее ли някой?

— Не, доколкото ми е известно.

— А наблизо?

— Наблизо? Не. Принсхилс е по-далеч, а след това започват земите на Ъмбърови.

Амалия се изправи.

— Къде отивате? — попита разтревожен херцогът.

— В гората — лаконично отвърна прекрасната херцогиня.

— Но нашите хора вече търсят там!

— Допълнителна помощ няма да им навреди.

— А, не! — живо възрази херцогът, скачайки на крака. — Сама никъде няма да ви пусна.

— Тогава вземете пушка. Ей така, за всеки случай.

Навън беше свежо и удивително приятно. Във високото синьо небе с пронизителни гласове се обаждаха птици. Навсякъде — по листата, по стъблата — стояха капки от неотдавнашния дъжд.

— Хубава сутрин за лов — машинално отбеляза Арчи.

— Е, ние сме тръгнали да ловим труп — не без хумор отвърна Амалия.

И те закрачиха редом по пътя.

— За какво мислите? — попита Арчи.

— За това откъде са узнали, че се връщам точно с този влак — отговори Амалия.

— Може би са ви следили?

— Може би. Или за наблюдавали гарата, което също е вероятно. Твърде много хора знаеха, че съм заминала за Лондон и смятам да се върна с влак. Ако са решили, че покушението над мен ще се състои тук, достатъчно е било само да устроят наблюдателен пункт над гарата. Докато Джон се занимаваше с багажа ми, нашият приятел е получил известна преднина, за да стигне до мястото и да се подготви за нашето пристигане. Да, това е напълно вероятно.

Когато стигнаха до мястото на катастрофата, Амалия спря и неволно стисна ръката на Арчи. Отломките от екипажа бяха почистени, дървото се валяше на края на пътя, но щом си спомни как снощи се мяташе, опитвайки се да се измъкне от тесния капан, в който се беше превърнала каретата, Амалия потрепери.

— Първо — рече тя — ще претърсим гората.

В гората беше влажно и неуютно. Под краката жвакаше вода, мокрите клони на дърветата закачаха следотърсачите по лицата. Амалия често се оглеждаше, съобразявайки нещо.

— Какво търсите? — попита Арчи, у когото любопитството винаги надделяваше.

— Следи.

— Но тук е пълно със следи!

И наистина, създаваше се впечатление, че на поляната е имало цяла тълпа народ.

— Това са свежите следи от вашите хора — с досада възрази Амалия. — Не, аз се опитвам да разбера къде може да се е дянал вчерашният непознат с маска.

Арчи се намръщи. Ами ако никакво покушение всъщност не беше имало? Ако тази непостижима жена отново се опитва да го заблуди? Но той си спомни лицето на Амалия, когато снощи беше отместил падналото дърво, отчуждения й вид и петната прясна кръв на пътя и се засрами от подозренията си.

— Много странно… — промърмори Амалия.

Те подплашиха сърна, язовец и още някакво зверче, което избяга толкова бързо, че не успяха да го разгледат. На два пъти се натъкваха на хора от замъка, които Арчи беше изпратил да търсят неизвестния, и в двата случая разговорите бяха кратки:

— Намерихте ли нещо?

— Нищо, сър.

— Така — каза Амалия, — тази страна, струва ми се, я изследвахме, сега е ред на другата страна на пътя.

— Вие наистина ли мислите, че ще ни се удаде да се натъкнем на нещо? — попита Арчи, изтривайки от челото си капките дъжд, паднали от дърветата.

— Даже и нищо да не намерим — загадъчно промълви Амалия, — това вече ще е следа.

— Трябваше да вземем куче с нас — измърмори Арчи, пристъпвайки след съпругата си.

— Куче? — Амалия даже спря на място. — Вярно, Арчи! Куче… Макар че не, след такъв дъжд то вече нищо няма да намери.

В тази част на гората беше мрачно и сенчесто. Някъде кукаше кукувица, отсечено почукваше кълвач.

— Къде може да се е дянал? — мърмореше Арчи.

Амалия неочаквано замря на един крак, боейки се да помръдне.

— Вижте, Арчи — къщичка!

Херцогът мълчаливо вдигна пушката и те се запрокрадваха към къщичката като войници, опитващи се да хванат неприятеля неподготвен.

— Интересно, дали има някой вътре? — каза херцогът само с устни.

— Знаехте ли, че тук има къщичка? — шепнешком попита Амалия.

— А? — сепна се херцогът и кимна. — Помня, че когато бях малък, бях чувал за това. Но оттогава мина толкова време!

Постройката беше съвсем примитивна, изградена от небрежно издялани дънери. От пръв поглед ставаше ясно, че тук отдавна не живее никой. Покривът беше хлътнал, вратата се клатеше на пантите си. Отвътре лъхаше на плесен и мокра пръст.

Арчи докосна Амалия по рамото.

— Аз ще вляза пръв.

— Добре — без колебание се съгласи Амалия, измъквайки изпод плаща си револвер и запъвайки ударника.

Арчи само погледна как тя се справя с оръжието и у него не остана и най-малко съмнение, че е могла да убие с него джентълмена, заел се в лош час с рязане на дървета. Твърде уверено държеше тя страшното оръжие.

Вратата на къщичката се заклати и ги пропусна в мъглата. Светлина вътре падаше само през единственото криво прозорче и през пролуките в покрива. Неочаквано Арчи чу пляскане на крила. От ъгъла излетя голяма сова, покръжа и излетя през вратата. Арчи почувства, че е подгизнал от пот. В хижата нямаше никой друг.

— Тук няма никой — въздъхна той.

Амалия влезе в къщичката, без да отпуска петлето на револвера.

— Никой? Сигурен ли сте?

— Сама вижте!

Погледът на Амалия се плъзна по стените, по пръстения под, през който течеше ручейче мръсна вода. В ъгъла се валяше сноп напълно изгнила слама. Камъните от огнището се бяха измъкнали. Въздишка на разочарование се изтръгна от гърдите на Амалия. Тя свали пръст от спусъка и отпусна револвера.

— Да, изглежда, че тук отдавна не е идвал никой.

— Някога тук живееше лесничеят — рече Арчи, все едно се оправдаваше. — Той умря, когато бях сигурно на около пет години. Оттогава никой не е ползвал къщичката.

Амалия направи неловка крачка встрани и стъпи в ручейчето. Водата опръска ботушите й. Младата жена ловко отскочи и в този миг вниманието й привлече нещо, което лежеше в краката й.

— Гледайте — рече тя. — Какво е това?

— Къде?

— Тук, до левия ми крак. Нещо блестящо.

Херцогът ловко се наведе и вдигна странен предмет, който се оказа обикновена дамска шнола за коса.

— О, боже!

Сърцето на Амалия заби по-бързо.

— Вие знаете какво е това?

— Да — Арчи направи усилие над себе си. — Това… това е на сестра ми, Джорджина. Тази, която…

Той не можа да произнесе „се самоуби“ и каза просто:

— … умря.

Амалия въздъхна разочаровано. А беше повярвала, че най-сетне е намерила нещо ценно, което да я заведе ако не до убиеца, то поне до неговия съучастник или съучастница!

— Сигурен ли сте?

— Да — Арчи подсмръкна, но беше възможно просто да се е простудил. — Още помня как търсеше тази шнола. Преди да… Не можеше да си спомни къде я е изгубила.

Амалия леко го докосна по ръката.

— Арчи — попита тя тихо, — от какво умря сестра ви?

Арчи стисна шнолата в юмрук и стисна зъби.

— Обеси се.

— Не, не питам за това. Искам да кажа: защо го е направила?

— Искате да знаете? — Арчи горчиво се усмихна. — Защото моят баща беше мерзавец. Защото той… за него нямаше по-голямо удоволствие от това да се гаври с тези, които са по-слаби от него. Аз бях малък тогава и не разбирах много, но това никога няма да го забравя. Той издевателстваше над майка ми, като й изневеряваше с всички жени подред — с приятелките й, с камериерките, даже с жените на фермерите от селото. Биеше ни със Сирил… налагаше ни за най-малкото провинение. А с Джорджина се отнасяше… отнасяше се просто ужасно. Ако някой дойдеше да се сватосва за нея, той започваше пред всички да описва недостатъците й. Че била… ленива, и глупава, и необразована, и грозна, и не зная още какво. Разбира се, след това женихите тозчас се изпаряваха. При това по-скоро не защото вярваха на подобни приказки, а защото виждаха какъв тъст ще им се наложи да търпят.

Арчи криво се усмихна.

— Сигурно ще ме презирате за това, което ще ви кажа, но… Когато разбрах, че е умрял, купих бутилка шампанско и се напих от радост. Никога не съм мислил, че мога да бъда толкова щастлив на погребението на близък човек. Но докато беше жив, всички се бояха от него. Никой не искаше да си има работа с него. Навярно той беше просто болен човек, но аз… аз никога, никога не му простих.

— Умрял е от удар?

— Да. Паднал в спалнята си и не успял да извика за помощ. А слугите така трепереха пред него… не се осмеляваха даже да влизат в стаята му без разрешение. Така и умря.

Амалия сведе очи.

— Много съжалявам, Арчи — искрено каза тя и стисна пръстите му. — Тук е студено. По-добре да си вървим вкъщи.

— Да — отвърна Арчи, — хайде да си ходим. Аз… на мен нещо не ми е добре от всички тези спомени.

Той погледна шнолата и я пъхна в джоба си. Амалия го хвана за ръка, те излязоха от къщичката и започнаха да се връщат.

— Обаче все пак не мога да разбера — призна Арчи. — Никъде няма следи от него. Имам предвид този, когото сте ранила. Къде може да се е дянал?

— Знаете ли — отвърна Амалия, — щом няма следи, то именно това е основната следа. Та нали моят убиец няма крила! Мисля, че са го чакали — съучастникът или съучастницата му — недалеч с някакво превозно средство. Ранен, той се е добрал дотам, и спешно са го откарали някъде. Можел е да тръгне през гората — вдясно или вляво от пътя — или да се движи по него. В гората го няма. На пътя също. Значи са го откарали. А това много усложнява задачата ни.

— Да, изглежда, че така е било — промърмори замислено Арчи. — Чуйте, а защо съучастникът му не ви е довършил, докато сте лежала край каретата в безсъзнание? Защо не е скрил следите, а е оставил триона и тоягата на мястото на престъплението?

— Прав сте, Арчи. Бил е длъжен да направи всичко това, но не е имал време. Трябвало е да спасява ранения и всяко забавяне би било смъртоносно в буквалния смисъл на думата.

Амалия се развесели.

— Сега, Арчи, аз съм почти уверена, че са били двама. Мъж и жена.

— Много е възможно — съгласи се Арчи, нежно стискайки я за лакътя.

Те се спуснаха от хълмчето и закрачиха към замъка.

— Интересно, кой бяга там? — внезапно попита Амалия.

— И кой го гони? — удиви се Арчи.

Малка фигурка, размахвайки ръце, тичаше между цветните лехи. Сред нея се носеха половин дузина мъже, размахвайки вили и камшици. В някакъв момент преследваният се спъна, но с невероятна бързина скочи на крака и се понесе напред.

— Боже! — извика Амалия. — Те преследват моя готвач! По-бързо, Арчи, по-бързо, иначе е загубен!

Но Арчи, вместо да се спусне с всички сили да помага на готвача-французин, се шляпна по челото и избухна в напълно оскърбителен смях.

— Арчи! Кое му е смешното?

— Ами всичко, Амалия! Струва ми се, че френският любовник сега ще си получи заслуженото. Този, който харесва англичанки, никога не бива да забравя, че мъжете им са англичани.

— Арчи, това не е смешно! Та те искат да го убият!

Но Арчи цвилеше като кон и не можеше да спре. Чак когато Амалия взе да го щипе и да го удря с юмручета по гърба, той се опомни и се втурна да измъкне готвача, все още давейки се от смях.