Валерия Вербинина
В служба на Негово Величество (18)

Глава 17
в която доктор Арлингтън го измъчват подозрения

— Разбира се, това е просто ужасно — каза мисис Хардли. — Уверена съм, че всичко е от престояла храна. Спомням си, че една моя приятелка…

Доктор Арлингтън беше пристигнал преди пет минути и херцогиня Олдкасъл го беше завела при болния.

— Тя се държи забележително — философски отбеляза мистър Хардли.

— Тя ли? — мисис Хардли се опита да вложи в този въпрос целия си сарказъм, но се получи обикновена завист. — Ами нали не на нея й е лошо, Ърнест!

— Как мислите — обърна се към викария Емили, — какво му е?

— Но, мис Стърн, аз не съм лекар — отвърна твърде дипломатично Морис.

Емили кимна с глава и потъна в унило мълчание.

— А пък тя ме навика — оплака се девойката на викария. — Все пак, тя е зла жена.

— Та тази моя приятелка — реши да продължи започнатия разказ мисис Хардли и повиши глас, — която страдаше от лош стомах…

— Всичко е едно към едно — без да я слуша констатира полковник Хоторн. — Първо кракът, после това. А така славно щяхме да половуваме!

Мери Невил незабележимо се прозя и прикри устата си с длан.

— Надявам се, че не е нещо сериозно — промърмори брат й Брус.

— Че какво може да му има? — изсумтя Хенри Брайс. — Обикновена житейска работа и няма за какво да се вдига толкова шум.

— А на мен ми се стори — плахо отбеляза Етел Стърлинг, — че на него му е много зле.

— Драга моя — произнесе снизходително Мери, — на теб все нещо ти се струва.

— Да, нашата Етел е съвсем като плашлива кокошка — вметна брат й.

— Искам вкъщи — капризно рече Емили.

— Моята приятелка, която вие познавате… — просъска мисис Хардли в напразен опит да привлече внимание към себе си.

Тримата безименни приятели на Арчи, присъствали на сутрешния лов, се оттеглиха в единия ъгъл в гостната.

— Всичко това са глупости — лениво отбеляза първият, който приличаше на сова в човешки облик.

— Жалко, че не успяхме да хванем лисицата — подкрепи го вторият, със светлорижи коса и мустаци, войнствено навирени на различни страни. Впрочем, очите на говорещия не бяха войнствени, а добродушни и спокойни.

— Сега целият лов отива по дяволите… — допълни третият, който се казваше Оутс.

— Не навреме се разболя Арчи.

— И това падане…

— А жена му си я бива.

— Херцогинята ли? Истинска красавица.

— Да, на нашия Арчи му провървя. Кой можеше да си помисли, че такъв, между нас казано, смотаняк…

— Според мен, вие преувеличавате, Симънс.

— Колко е неприятно всичко това — каза Мери Невил тихо в другия ъгъл на гостната.

— Може би трябва да се върнем? — предложи годеникът й.

Мисис Хардли, прехапала устни, мълчеше.

Вратата се отвори и на прага изникна херцогиня Олдкасъл, която обгърна събралите се с поглед.

— Ах, вие сте тук! Моля за извинение, напълно забравих за вас.

— Е, какво? — попита весело Брус. — Какво му е на Арчи?

— Арлингтън е при него.

— Сега и за най-малката дреболия викат доктор — обади се мисис Хардли. — Преди…

— О, да — учтиво потвърди Амалия. — При епидемиите от холера, например…

— Извинете? — мисис Хардли беше озадачена. Радко й се случваше да среща отпор.

Мистър Хардли побърза да й се притече на помощ.

— Всички ние се надяваме, че скъпият Арчи…

— Нашият Арчи…

— Малък пристъп на гастрит, нали така? Нищо страшно?

На Амалия й се искаше да отвърне: „Той едва не предаде богу дух, защото някой му е сипал арсеник в яденето“, но се сдържа.

— О, сигурна съм, че с Арчи всичко ще бъде наред — сдържано промълви тя.

— Разбира се! — потвърди зарадван полковникът. — Арчи е юнак! Още утре ще отидем на лов.

Амалия се намръщи. Тя беше уверена, че на Арчи поне една седмица ще му се наложи да пази леглото.

— За лова нищо не знам — уклончиво отвърна тя. — Ако докторът разреши…

— О, дреболии, Арчи има желязно здраве — жизнерадостно рече мистър Оутс.

— За щастие, мистър Оутс, за щастие…

Мистър Оутс имаше гладко лице, светлоруса коса и усмивка, разкриваща всичките му тридесет и два зъба. Амалия знаеше, че той служи някъде, но не чак толкова сериозно, че и да работи. По преувеличеното внимание, което оказваше на херцогиня Олдкасъл, противоположно на отношението му към прислугата, която той високомерно не забелязваше, се чувстваше убеден сноб. Амалия не можеше да търпи сноби и ехидно си помисли каква физиономия ще направи мистър Оутс, когато накрая разбере, че тя не е никаква жена на Арчи.

— Предайте на Арчи, че му желаем скорошно оздравяване — обади се Етел Стърлинг.

— Непременно — и, без да обръща внимание на мистър Оутс, който търсеше какво още да каже, Амалия излезе.

 

 

Доктор Арлингтън завърши прегледа. Той беше на шестдесет години, от които не по-малко от четиридесет беше посветил на медицината, от което следва, че имаше немалък опит. Сега обаче той се намираше в явно затруднение. Не защото не знаеше как да класифицира дадения случай — поне в диагнозата беше напълно уверен. Не, той не знаеше как да поднесе неприятната истина на херцога, а между другото чувстваше, че неговият дълг се състои именно в това да предупреди болния.

— Добре — каза Арлингтън след известен размисъл. — Значи, вие говорехте за метален привкус…

— Докторе — раздразнено отвърна Арчи, — ние вече два пъти обсъждахме този дяволски привкус. Нали така? Според мен, просто съм изял нещо развалено. А може би са виновни вчерашните стриди, които приготви онзи мошеник французинът. Ей богу, ядох от тях, докато чинията ми се изпразни и после поисках втора порция. Така че, докторе, ако вие считате, че съм обикновен чревоугодник, можете да не го усуквате, а да ми го кажете направо.

— Арчи — промълви меко докторът, — аз ви помогнах да се появите на бял свят и в известен смисъл се чувствам отговорен за вас… Не, не мисля, че стридите са виновни.

— Може би пилето?

— Възможно е.

— Докторе — Арчи пребледня и се привдигна, — да не искате да кажете, че имам някаква неизлечима болест?

Арлигтън потрепна, а после тъжно се усмихна и поклати глава.

— Не, моето момче, това е изключено.

— Тогава какво?

Вместо да отговори, Арлингтън се изправи, погледна в коридора, грижливо затвори вратата и се върна на предишното си място. Арчи го наблюдаваше с нарастващо безпокойство.

— Виждате ли, Арчи, тези симптоми, които изброихте… Парене и сухота в устата, болки в корема, обилно потене, метален привкус, гадене, повръщане в зеленикав цвят, световъртеж, понижение на температурата, падане на кръвното, спазми…

Докторът замълча.

— Да, така беше… — проговори Арчи с тих глас. — Какво, язва ли имам? Това ли имате предвид?

— Не.

Докторът стисна устни и накрая се реши.

— Признаците, които изброих, напълно отговарят на клиническата картина на остро отравяне…

— Казах ви, че съм преял! — радостно извика Арчи. — Браво, докторе!

— Не, сър. Говоря за отравяне с арсеник.

— Арсе…

Настъпи мъчителна пауза.

— Арсеник? — тихо каза Арчи, когато до него стигна напълно смисъла на чутото. — Искате да кажете, че мен… че на мен някой ми е сипал арсеник в яденето? Но защо?

— Предполагам — докторът си позволи подобие на усмивка, — че арсеникът рядко го сипват с дружелюбни намерения.

— Тоест, вие предполагате, че са искали да ме отровят? Но защо? На кого е нужно това?

— Аз мисля — отвърна старият доктор, внимателно подбирайки думите си, — че на този, който е разчитал да спечели нещо от вашата смърт.

— Но на кого? На кого именно? — трескаво святкаха очите на Арчи.

— Вие знаете, сър, че Олдкасълови се славят като едни от най-богатите хора в Англия. А и титлата сама по себе си означава нещо.

Арчи затръска глава.

— Не. Не, това е невъзможно! Вие грешите, докторе!

— Бих искал — спокойно отвърна Арлингтън — и, повярвайте, скъпо бих дал наистина да е така. Действието на арсеника при остро натравяне започва минимум след половин час, но обикновено е след няколко часа. Днес сте ял два пъти, но закуската е била твърде рано. Значи, арсеникът е бил сложен в обяда ви. И най-вероятно в кафето. Без мляко ли го пихте?

— Да, защо?

— Ако арсеникът попадне в мляко, то се пресича и ще издаде присъствието му. Освен това, кафето има силен аромат, а арсеникът, каквото и да разправят, все пак не е лишен от своеобразна миризма. И, накрая, отрова е по-лесно да се добави в течност, отколкото в твърда храна. Всъщност, кафето горещо ли беше?

— Когато го донесоха, да, но после изстина и…

— Хм… Спомнете си, Арчи, цялата чаша до дъното ли изпихте?

— Не.

— Защо?

— На дъното имаше утайка. Аз…

Докторът развълнувано удари с юмрук по разтворената си длан.

— Утайка? Така, това е интересно. Повече от обикновено?

— Струва ми се, да. Но откъде знаете…

— Кафето е било — рязко рече докторът. — Ако арсеникът се разтвори в гореща течност, след като тя изстине част от отровата ще падне на дъното. Много ви е провървяло, че не сте допил чашата до дъно.

— Докторе — сериозно каза Арчи, — все ми се струва, че се заблуждавате.

— Не.

— Но кой — застена Арчи, — кой е могъл…

И замлъкна.

Жена му, боже мой! Нали, ако той умре, тя ще го наследи… А готвачът? Цялата храна в къщата я готви нейният готвач! Арчи изстина. Неговата жена, баронеса Корф, красивата млада жена, за която никога никой не може да разбере какво й е на ума… Може би е отровителка? Може би е убийца, избягала от Русия? Та нали той нищо, абсолютно нищо не знае за нея! Тя даже пътува без камериерка, само с онзи подозрителен младеж с физиономия на закоравял мошеник. Ами ако са любовници? Ако са се сговорили да го уморят, за да получат парите му? Да, сега всичко се изяснява…

— Много ме удивява поведението на вашата жена — призна Арлингтън, прекъсвайки мислите на пациента си.

— Извинете? — избъбри Арчи.

— Тя е направила всичко съвършено правилно — рязко продължаваше докторът. — Дала ви е вода със сол, за да предизвика повръщане, а после ви е накарала да пиете мляко с яйца. Ако дори малко се беше забавила, не е изключено сега да пишех заключение за съдебния лекар, вместо да разговарям с вас.

На Арчи му се замая главата. Каква все пак беше жена му — отровителка или ангел-хранител?

— Тоест — промърмори той напълно замаян, — ако не беше тя, аз щях… да умра?

— Не изключвам подобен развой на събитията. Но ви е провървяло. Имате много силен организъм, Арчи. И много предана жена. Но откъде е знаела какво точно да направи?

Арчи пребледня и стисна пръсти.

— О, докторе, не исках да говоря за това, но нейният баща, струва ми се, е лекар. Много ми е разказвала за него. Той се е специализирал точно по разните отрови, как се казваше…

— Токсикология — подсказа Арлингтън.

— Да, да. Така че благодарение на това обстоятелство… — Арчи избухна в трескав смях, макар че изобщо не му беше смешно. — Само ви моля на никого да не казвате, че баща й е прост лекар. Сам знаете, че англичаните са страшни сноби.

— Можете да разчитате на моето мълчание — тържествено го увери успокоеният Арлингтън. — Какво смятате да предприемете сега?

— Сега? — озадачено попита Арчи.

— Виждате ли — бавно започна докторът, — отровителят може да повтори опита си, нали? Съветвам ви да откриете кой е. И то колкото се може по-бързо!

— Но аз не мога да се обърна към полицията — рязко каза Арчи. — Това ще предизвика… ще предизвика скандал.

— Във всеки случай — без да обръща внимание на възраженията му, спокойно заключи Арлингтън, — този, който е сипал отровата, трябва да се е намирал в къщата, когато са приготвяли обяда ви.

Той се изправи и стисна ръката на Арчи.

— Съветвам ви хубавичко да размислите над това кой може да е бил.

 

 

— Мадам!

Без да почука, Франсоа влетя в жълтата спалня, където херцогиня Олдкасъл седеше и гледаше пред себе си, напълно изтощена.

— Мадам, говорих с Джинджър. Прислужницата, която приготвя кафето.

— Използвал си фирмения си метод? — безучастно се осведоми Амалия.

— Да, мадам. Тя се кълне, че никой освен нея не се е докосвал до кафето.

Амалия мълчеше.

— Може би — плахо започна Франсоа — мадам ще ми каже какво все пак се е случило?

— Опитаха се да отровят мъжа ми — спокойно каза Амалия. — На убиеца му е попаднал особено сгоден случай, защото Арчи лежеше в стаята си и му занесоха обяда отделно, следователно, практически е нямало риск отровата да попадне не по предназначение. Ти си готвил пилето и пудинга. Надявам се, че не си сложил отрова в тях. И изобщо съм сигурна, че са я сложили в кафето, до което ти не си се докосвал.

— О, по дяволите — изохка Франсоа. — От днес нататък ще пия само мляко! А известно ли ви е що за отрова е била?

— Известно ми е. Арсеник. След него в устата остава метален привкус. Когато Арчи спомена за него, веднага се досетих за всичко.

— Значи, била е Джинджър? Но за какво й е?

— И аз не знам. Но не мисля, че е тя, нали подносът го е сервирал Роджърс. Може би той е злодеят? Не му е било трудно да изсипе в кафето доза арсеник. Само че… отново, защо?

— Какво ще правим? — попита Франсоа, сядайки на едно диванче без гръб.

— Ще мисля — кратко отвърна Амалия. — При разследването на престъпление по правило възникват три въпроса: защо, кой и как. Цел, изпълнител и средство. Какво е средството, вече изяснихме. По повод на изпълнителя имам сериозни съмнения. Слугите? Каква изгода имат те от смъртта на човека, на когото служат? Но не трябва да забравяме, че в края на краищата, слугите могат и да се подкупват. Освен това, прислугата може да има мотиви, които не лежат на повърхността. Разузнай повече за Джинджър — може да е въртяла любов с Арчи, а той да я е зарязал и тя да е решила да му отмъсти, като го прати при праотците му. Братовчед ми Рудолф казваше, че няма такъв аристократ, който би устоял пред чара на хубавичка камериерка. Самата аз ще се заема с Роджърс. Нали се случва понякога и най-преданите слуги да се изпълнят с ненавист към господарите си. Но, общо взето, съмнявам се да го е направил някой от тях.

— Защо?

— Ако Арчи умре без преки наследници от мъжки пол, познай кой ще наследи титлата и замъка?

— Кой?

— Според английските закони всичко ще наследи Брус Невил.

— Този…

— Да, да, Франсоа. Именно този просяк, който всеки божи ден крънка пари от братовчед си. Колко е просто, нали? Няма го Арчи и Брус получава всичко. А животът е толкова крехък, Франсоа! И трябва само да се погрижи скъпият братовчед Арчи да погълне една хубавичка доза арсеник.

— Навярно сте права, мадам. Но на мен мосю Брус не ми се струва убиец — отбеляза със съмнение Франсоа. — Не е такъв човек. И после, вие сама казахте, че има мотиви, които не се забелязват от пръв поглед. Какво, ако все пак не е той?

Амалия сви рамене:

— За всеки случай съставих списък на всички, които са се намирали в замъка по време на обяда. Изборът не е чак толкова голям. Брус Невил и сестра му Мери, Етел Стърлинг, тримата приятели на херцога, мистър и мисис Хардли, полковник Хоторн, Хенри Брайс. И, разбира се, тези които работят тук, на първо място Джинджър и Роджърс. Но първо искам да проведа един малък експеримент.