Амос Оз
Познание за жена (8)

Глава 8

И понеже нямаше работа ни денем, ни нощем, Йоел навикна да гледа телевизия до полунощ, когато програмата свършваше. Майка му седеше на фотьойла срещу него и бродираше или плетеше — с присвитите си сиви очи и стиснатите устни приличаше на сърдито дете. Той се изтягаше на дивана, подпрял глава на купчина възглавници, винаги с къси панталони и бос. Понякога Авигейл се присъединяваше към тях за новините, въпреки че се стараеше да спазва стриктно траура. Руменото й славянско лице излъчваше неизчерпаема енергия и здрав дух. Старите дами приготвяха топли и студени напитки, отрупваха ниската маса с грозде, круши, сливи и ябълки. Беше краят на лятото. Йоел изпиваше две-три чаши вносно бренди, подарък от Шефа. Понякога Нета излизаше от стаята си и заставаше за минута-две на прага, после се прибираше отново. Ако даваха научнопопулярен филм или британска постановка, оставаше да гледа. Сядаше до тях — ръбата, мършава, с неестествено вдигната глава, не на фотьойл, а на един от кухненските столове с високи облегалки. Седеше като препарирана, на известно разстояние от останалите. На моменти изглеждаше така, като че погледът й бе прикован не в екрана, а в тавана, но впечатлението идваше от странната извивка на врата й. Обикновено носеше широки рокли с големи копчета отпред, които допълнително подчертаваха слабото тяло, плоските гърди и крехките рамене. Понякога му се струваше, че е на годините на бабите си, ако не и още по-стара. Говореше малко: „Това го даваха миналата година“, „Би ли го намалил малко, направо гърми“. Или: „В хладилника има сладолед“. Когато действието се заплиташе, тя съобщаваше: „Касиерът е убиецът“. Или: „Накрая ще се върне при нея“. Или: „Каква глупост! Как може той да знае, че тя вече знае?“ През лятото по телевизията даваха предимно филми за терористи, шпиони и тайни агенти. Обикновено Йоел проспиваше половината от филма и се будеше чак за новините в полунощ, когато двете дами вече бяха по стаите си. Нямаше интерес към такива филми; нямаше време за тях. Не харесваше шпионските романи и трилъри. Но когато всички в службата заговореха за новия роман на Льо Каре, да речем, и колегите му го заклеваха да го прочете, тогава нямаше начин, сядаше и се опитваше да е в крак с тях. Но сюжетът винаги се оказваше неправдоподобен, тенденциозно засукан или пък прост до глупост. След двайсет-трийсет страници го зарязваше и повече не го поглеждаше. За него в един разказ на Чехов или в роман на Балзак имаше много повече загадки, отколкото в който и да било шпионски трилър. Преди години се бе поблазнил от идеята, като се пенсионира, да напише криминален роман, да опише живота така, както го бе видял той, докато бе работил за тайните служби. Но се отказа, защото не можа да се сети за нищо достатъчно бълнуващо и значимо. Две птички на оградата в дъждовен ден, старец на автобусната спирка, който си говори сам — тези случки му се струваха много по-интересни от всичко преживяно в работата. Истината беше, че виждаше себе си не като герой, а като оценител или прекупвач на абстракции. Отиваше на среща с непознат в някое кафене в Париж, Монреал или Глазгоу, провеждаше няколко разговора, после размишляваше. Всичко опираше до вътрешното усещане, впечатление, интуиция, търпение и умението да преговаря. Никога не му се бе случвало да се катери по високи стени или да скача от покрив на покрив. Гледаше на себе си като на солиден търговец с дългогодишен стаж и опит, който умее да изгражда доверие у продавача, да определя гаранциите и да гарантира сигурността на сделката и участниците в нея, но преди всичко — да добие точно и вярно впечатление за хората, с които преговаря. Наистина, неговите сделки бяха свързани с известна доза секретност, но ако съществуваше някаква разлика между него и търговския посредник, тя беше главно в контекста и в подробностите.

Никога не беше прониквал с взлом, не бе следил човек из лабиринт от улици, не се бе бил, нито бе ползвал подслушвателно устройство. С това се занимаваха другите. Неговата работа беше да установи контакт, да организира среща, да разсее подозренията и да приспи страховете, а самият той да остане нащрек, като добър сватовник да създаде доверие между себе си и събеседника и в същото време хладнокръвно и решително да проникне в мозъка му. Дали не е лъжец? Лъжец и аматьор? Опитен и хитър измамник? Или е просто жалък безумец? Германец, обзет от чувство за вина? Идеалист, мечтаещ за промяна на световния ред? Луд с болни амбиции? Хваната в капан жена, готова на отчаяни действия? Ентусиазиран евреин? Отегчен французин, жаден за приключения? Или пък примамка, подхвърлена от противника, който се киска доволно зад ъгъла? Арабин, минал от другата страна на барикадата, за да отмъсти на свой личен враг? Или разочарован изобретател, непризнат от своите? Това бяха основните категории. Зад тях се криеха дълги часове сложен и деликатен анализ.

Винаги и без изключения първо разгадаваше личността срещу себе си и чак тогава предприемаше съответните действия. За него бе от изключителна важност да разбере кой стои пред него и защо. Кое е слабото място, което се опитва да скрие? Какво възнаграждение или отплата очаква? Какво впечатление се мъчи да остави? И защо точно това? От какво се срамува и с какво се гордее? С годините се бе убедил, че срамът и гордостта са по-силни от описваните надълго и нашироко в романите чувства. Хората се стремят да запленят и да очароват останалите, за да запълнят някаква празнина в себе си. Йоел я наричаше „любовна“. Той не сподели с никого прозренията си, само веднъж го спомена пред Иврия. Тя отвърна равнодушно: „Изтъркано клише!“ И той се съгласи веднага. Сигурно затова се отказа от идеята да пише книга. Мъдростта, натрупана през годините работа, му изглеждаше банална. Хората искаха най-различни неща. Обикновено това, което нямаха и никога нямаше да имат. Постижимото приемаха за даденост.

„А мен, се бе замислил веднъж в празното купе на нощния влак от Франкфурт за Мюнхен, мен какво ме движи? Какво ме кара да пътувам от хотел на хотел в безкрайния мрак?“

И си бе отговорил на иврит, едва ли не на глас: „Дългът“. Но защо точно на Йоел се бе паднал този жребий? Ако внезапно умреше тук, в това празно купе, дали щеше да достигне до някакво ново познание, или просто щеше да потъне в небитието? Вече беше тук четирийсет и няколко години, а все още не бе започнал да разбира. Ако изобщо имаше какво да се разбира. Понякога почти успяваше да улови невидими знаци на определена схема, но за съжаление не можеше да я разгадае и, изглежда, никога нямаше да успее. Както предната нощ в хотела във Франкфурт, където цветните шарки на тапета срещу леглото подсказваха някаква форма и последователност, но щом мръднеше леко глава, погледнеше под друг ъгъл или се разсееше за миг, цялостната картина изчезваше. Напрягаше се да открие отново някаква връзка, но нямаше как да бъде сигурен, че е същият модел, който бе зърнал преди. Може би все пак имаше нещо, но на Йоел не му бе писано да го разгадае; а може би всичко бе само илюзия. Дори и това нямаше да узнае, защото очите го боляха толкова, че ако се взреше през стъклото, сигурно щеше да разбере, че пътува из някаква гора, макар че там виждаше единствено отражението на познато лице, което в момента изглеждаше бледо, уморено и дори малко глуповато. По-добре беше да затвори очи и да се опита да подремне. А каквото имаше да става, щеше да стане.

Всички, с които разговаряше, се опитваха да го излъжат. Единственото изключение бе случаят в Банкок. Йоел бе смаян от лъжите: как точно отделните хора измисляха лъжите си? Със силата на въображението? Или импровизираха в момента? Систематично, пресмятайки всеки ход, или, напротив, нехайно, опитвайки се да избегнат логичността? Начинът, по който лъжецът плете мрежата си, за Йоел беше пролука, през която можеше да надникне в душата му.

В службата му викаха „ходещия детектор на лъжата“. Правеха експерименти, лъжеха го нарочно за нещо незначително, например за платежните нареждания, или подмятаха, че са сменили телефонистката. И всеки път наблюдаваха с удивление работата на вътрешния механизъм: Йоел изслушваше мълчаливо лъжата, навеждаше тъжно глава и кротко отвръщаше: „Това не е вярно, Рами“. Или: „Зарежи, Кокни, няма да се хвана“. Те, разбира се, го правеха на майтап, но той не виждаше нищо смешно. Дори и в невинните банални лъжи или в първоаприлските номера. За него лъжата беше вирус на неизлечима болест, към който, дори и изолиран между четирите стени на специална лаборатория, трябва да се подхожда изключително внимателно. И задължително с ръкавици.

Той самият лъжеше само когато нямаше друг избори. Когато лъжата беше единствената възможност да спаси кожата си. Използваше най-елементарните и прости лъжи, така да се каже, отстъпваше само две крачки встрани от фактите.

Веднъж пътуваше до Будапеща с канадски паспорт. На митницата служителката от паспортния отдел го попита по каква работа е тук, и той отговори с игрива усмивка: „Шпионаж, мадам“. Тя се засмя и подпечата визата му.

Понякога се налагаше други хора да му пазят гърба. Ангелите пазители стояха настрани и оставаха невидими дори и за него. Само веднъж бе използвал оръжие. През една дъждовна нощ в Атина. Но не натисна спусъка. Само сплаши глупака, който се бе опитал да го нападне с нож на летището.

Не че вярваше в принципите на ненасилието. Беше категоричен, че от насилието има само едно по-лошо нещо — и това е покорството пред него. Бе чул тази максима в младостта си от министър-председателя Ешкол и вярваше в нея и досега. И през всичките тези години бе внимавал да не се окаже въвлечен в ситуация, изискваща употреба на сила, защото беше убеден, че агент, на когото му се е наложило да използва оръжие, се е провалил. Преследването, стрелбата, лудото шофиране, бягането и скачането бяха присъщи на гангстерите и тяхната престъпна пасмина, но определено нямаха място в работата му.

За него задачата му беше да се сдобие с необходимата информация на разумна цена. Под формата на пари или не. И винаги възразяваше, ако някой от началниците му се опиташе да се измъкне от договореното от Йоел. В такива случаи дори бе заплашвал с подаване на оставка. Неотстъпчивостта му донесе славата на чешит: „Да не си полудял? Не разбираш ли, че това дребно лайно никога повече няма да ни потрябва, сега той не може да навреди на никого, освен на себе си, защо да хабим пари за него?“ „Защото му дадох дума, свиваше устни Йоел, и бях упълномощен от вас да го направя“.

Според собствените си изчисления приблизително деветдесет и пет процента от двайсет и трите години служба бе прекарал в самолети, кораби, влакове и гари, в таксита, по спирки, хотелски стаи, фоайета, казина, улични ъгли, ресторанти, киносалони, кафенета, хазартни клубове, градски библиотеки и пощенски станции. Освен иврит говореше френски, английски, малко румънски и идиш. При нужда се оправяше с немския и арабския. Обикновено носеше невзрачен сив костюм. Обикаляше света с малко куфарче, в което нямаше нищо, произведено в Израел, освен паста за зъби, връзки за обувки и няколко бели листа. Беше свикнал по цели дни да остава сам с мислите си. Поддържаше се във форма с леки упражнения сутрин и установени хранителни навици пиеше редовно витамини и минерали. Унищожаваше квитанциите и касовите бележки, но помнеше всяко похарчено служебно пени. Много рядко, не повече от двайсет пъти в цялата му кариера, когато желанието за женско тяло бе заплашвало да наруши съсредоточеността му, хладнокръвно бе решавал да отведе в леглото си някоя непозната. Все едно посещение при зъболекар по спешност. Но се въздържаше от емоционално обвързване. Въпреки че понякога обстоятелствата налагаха да прекара няколко дни в компанията на млада оперативна работничка и да се представя за неин съпруг. Иврия Люблин бе единствената му любов. Дори когато любовта си отидеше, отстъпеше пред съжалението, приятелството, болката, страстните изблици, горчивината и ревността, гнева, а после отново лумнеше и се възцареше циганско лято с огнена страст, заменено от желание за мъст, омраза и отново състрадание — непрекъснат поток от менящи се, дори противоположни чувства и странни комбинации от емоции, като коктейл, забъркан от луд барман. Но каквато и смесица да се получеше, в нея никога не бе имало и капчица равнодушие. Напротив, с годините той и Иврия ставаха все по-зависими един от друг. Дори когато се караха. Дори и в дните, когато се мразеха, страдаха и беснееха. Преди няколко години по време на нощен полет до Кейптаун Йоел бе прочел една статия в „Нюзуик“ за телепатичната връзка между едноличните близнаци. Единият близнак звъни на другия в три часа през нощта и знае, че брат му е буден и го чака. Единият се изгаря, а другият, на стотици километри от него, потръпва от болка.

Между тях с Иврия беше почти същото. Така тълкуваше той и думите от Писанието: „И мъжът позна жената“. Връзката между тях бе познание. Поне докато Нета не застана между тях с пристъпите си, със странностите си или може би — Йоел се бореше неистово с подозренията си — със своите кроежи. Дори и решението да спят в отделни стаи, когато той си е вкъщи, беше общо. Взето по взаимно съгласие. От грижа за другия. От тайно съжаление. Понякога към три-четири часа през нощта двамата се засичаха край леглото на Нета, станали по едно и също време да проверят дали с нея всичко е наред. Поглеждаха се и се питаха шепнешком, винаги на английски: „При мен или при теб?“

Веднъж в Банкок трябваше да се види с някаква филипинка, завършила Американския университет в Бейрут. Бивша съпруга на известен терорист, виновен за десетки убийства. Инициативата бе дошла от нея. Жената бе проявила невероятна хитрост, за да се свърже със службите. Съдейки по дръзкия, но внимателно обмислен план, който в никакъв случай не показваше импулсивност, Йоел се приготви да се изправи срещу интелигентна и образована личност. По принцип предпочиташе да работи с разумни и добре подготвени хора, за разлика от колегите си, които предпочитаха човекът отсреща да е изплашен и объркан.

Срещнаха се в стар будистки храм, претъпкан с туристи, и се разпознаха по предварително уговорени знаци. Седнаха един до друг на каменна пейка, издяланите чудовища ги гледаха страховито. Жената постави красивата си сламена чанта като преграда помежду им. И изведнъж го попита дали има деца и разбира ли се с тях. Йоел бе хванат неподготвен и отговори, без да лъже. Макар да не навлезе в детайли. Следващият въпрос бе къде е роден. Той се поколеба, но накрая отвърна: в Румъния. След това без никакви уговорки жената му разказа нещата, от които Йоел се интересуваше. Говореше гладко, сякаш рисуваше картини с думите, описваше хора и места, използваше езика така, все едно бе молив. Избягваше да изразява лично мнение, въздържаше се да съди хората и постъпките им, най-много да споменеше, че някой е свръхгорделив или пък избухва лесно, но и бързо взема решения. Накрая му връчи няколко снимки, за които той бе готов да заплати щедро, ако тя бе поискала пари.

Тази млада жена, която би могла да му бъде дъщеря, го остави напълно объркан. Отне му способността да разсъждава. За пръв път в цялата му кариера. Невероятните му инстинкти, тези нежни пипалца, които досега му бяха служили безотказно, изведнъж бяха загубили чувствителността си. Йоел беше като фин уред, натъкнал се неочаквано на силно магнитно поле — стрелките му се въртяха във всички посоки като побеснели.

Не се дължеше на възбуда. Жената беше млада и красива, но въпреки това той не бе изпитал желание към нея. Просто доколкото можеше да прецени, тя не бе изрекла нито една лъжа. Дори и от онези дребни лъжи, крито помагат да се разсее напрежението между двама непознати. Дори и когато Йоел ловко бе вмъкнал въпрос, който приканваше към лъжа — дали бе изневерила на съпруга си през двете години съвместен живот. Знаеше отговора от досието й, което беше прегледал по пътя, и също така знаеше, че тя няма как да предположи, че той може да е наясно за случилото се на остров Кипър. Но тя му каза истината. А когато Йоел се опита да зададе още един подобен въпрос, жената заяви: „Това няма отношение към случая“. И беше абсолютно права.

Тя бе издържала успешно изпитанието, но той усещаше, колкото и да не искаше да си го признае, че също е бил подложен на проверка. И се бе провалил. Четирийсет минути напразно се бе мъчил да я улови в противоречие, в преувеличение или разкрасяване на истината. Когато най-сетне приключи с разпита, жената доброволно добави още факти, сякаш отговаряше на въпросите, които бе забравил да зададе. Нещо повече — твърдо отказа всякаква отплата за информацията, която така щедро му бе поднесла. Той изрази учудване, но тя не пожела да обясни мотивите си. Доколкото можеше да прецени, му бе казала всичко, което знаеше. А то беше изключително важно. Накрая жената рече, че това ще е всичко, повече информация няма да има, защото е преустановила връзките си с тези хора и не би ги подновила на никаква цена. Искаше също да прекрати и контактите си с Йоел и неговата служба. Това беше единствената й молба — никога повече да не я търсят. После стана и си тръгна. Без да му даде възможност да й благодари. Запъти се към потъналата в зеленина градина на храма. Красива азиатка с мамещи форми, бяла лятна рокля и синьо шалче около изваяната шия. Йоел я проследи с поглед и изведнъж произнесе на глас:

— Жена ми.

Не защото бе открил прилика между двете — такава нямаше. По някакъв необясним начин, който не успя да разгадае дори след седмици и месеци, кратката среща с тази жена му бе показала с кристална яснота колко важна брънка от живота му е Иврия. Въпреки болката. Или именно заради нея.

Стегна се, върна се в хотела и записа всичко, което бе научил, докато информацията все още бе свежа в паметта му. Но споменът остана в него завинаги. Понякога образът й изникваше неочаквано в съзнанието му и сърцето му изведнъж се свиваше: защо не я бе поканил в хотела си? Защо я бе оставил да си тръгне? Защо не бе захвърлил всичко и не бе тръгнал с нея? Но вече беше твърде късно. Моментът бе отминал безвъзвратно.