Амос Оз
Познание за жена (33)

Глава 33

Един следобед в средата на декември пристигна Накдимон Люблин, беше облечен с камуфлажен анорак, лицето му бе зачервено от вятъра. Донесе им тенекия зехтин, изцеден от собствената му преса в Метула, и три-четири стръка закъснял магарешки бодил в очукан черен калъф за цигулка. Не знаеше, че Нета вече не ги колекционира.

Прекрачи прага, надникна подозрително във всяка стая, намери всекидневната и влезе с тежка стъпка, сякаш вървеше по позната отъпкана земя. Безцеремонно постави калъфа с бодилите и обвитата в зебло тенекия в средата на масата, хвърли анорака на пода до фотьойла, разположи се удобно и опъна крака. Той се обръщаше към жените с „момичета“, а към Йоел — с „капитане“ Попита какъв месечен наем плащат за таз приказна къщурка. И тъй и тъй били заговорили за пари, извади от джоба си дебела пачка банкноти по петдесет шекела, завързани с ластик, и ги сложи тежко на масичката. Делът на Авигейл и Йоел от половингодишната печалба от овощната градина и къщата за гости съгласно завещанието на Шалтиил. На най-горната банкнота бе изписана сумата с дебел дърводелски молив.

— А сега — провлече носово той — се поразмърдайте, момичета. Гостът е гладен като вълк.

Трите веднага се защураха като мравки, на които входът към мравуняка е бил блокиран и сега най-сетне някой го е разчистил. Засноваха между кухнята и всекидневната, едва успяваха да не се блъснат една в друга. В мига, в който Накдимон благоволи да свали краката си от масата, се появи покривка, заприиждаха чинии, чаши, бутилки, салфетки, подправки, топла пита и туршия, ножове и вилици. А бяха приключили с обяда само преди час. Йоел гледаше изумен, направо шокиран от властта, която този недодялан червендалест селянин упражняваше върху тези иначе непокорни жени. Потисна гнева си: „Не ревнувай, глупако!“

— Дайте каквото имате — нареди гостът с носовия си тембър. — Само не ме притеснявайте да избирам. „И рече Мохамед с поклон: къркори ли стомахът ми, бих глътнал аз и слон!“ Ела, капитане, остави шетането за жените. Трябва да си поговорим с теб.

Йоел послушно седна на дивана и се вторачи в него.

— Виж сега — започна Накдимон, но изведнъж промени решението си. — Чакай малко.

Следващите десетина минути се посвети изцяло на пилешките бутчета, печените картофи, салатата и задушените зеленчуци, като от време на време изръмжаваше със задоволство; поля обилно храната с бира, а между бирите изгълта и две чаши оранжада, като използваше залъците от топлата пита последователно за лъжица, вилица и подложка за погълнатото месо.

Йоел го наблюдаваше съсредоточено, сякаш търсеше някоя скрита черта, която да потвърди или да отхвърли отдавна таено подозрение. Нещо в челюстта на Люблин, във врата и раменете или в дълбоко набраздените му селски ръце беше като изплъзваща му се мелодия, която му напомняше смътно друга, по-стара, отдавна забравена. Не намираше никаква прилика между този як червендалест мъж и мъртвата му сестра, която беше слаба жена с бледа кожа, деликатни черти и бавни, съсредоточени движения. Йоел усети надигащия се в него гняв и изведнъж се ядоса на себе си заради него, тъй като се смяташе за сдържан мъж. Докато чакаха Накдимон да приключи, жените се бяха наредили около масата в трапезарията сякаш в отделна ложа, встрани от мъжете, които бяха един срещу друг във всекидневната. Никой и не помисли да подхване разговор, докато гостът не оглозга и последния кокал, избърса чинията със залък и не изгълта ябълковия компот. Йоел седеше срещу него със свити под прав ъгъл колене и разперени върху тях длани. Със загорялото си лице, с преждевременно посивялата коса и стърчащия над челото непокорен перчем, с малките бръчици в ъгълчетата на очите, които му придаваха присмехулно изражение, макар по устните му да нямаше и помен от усмивка, приличаше на пенсиониран офицер от военното разузнаване. С течение на годините се бе научил да седи дълго време така неподвижно, мрачно умислен, със свити под прав ъгъл колене и широко разтворени пръсти на грозните си ръце върху тях, с изправен, но не напрегнат торс, с отпуснати рамене и с лице, по което не трепва нито един мускул. Най-накрая Люблин избърса устата си с ръкав, а ръкава — с книжна салфетка, в която издуха и носа си, после я смачка и я хвърли в полупразната чаша с оранжада. Пусна една звучна пръдня, като трясък от затръшната врата, и поде с почти същите думи, произнесени, преди да се нахвърли на храната:

— Добре, виж сега…

Оказа се, че в началото на месеца Авигейл Люблин и Лиза Рабинович поотделно били писали до Метула с въпрос, дали на шестнайсети февруари, годишнината от смъртта на Иврия, да не се постави надгробна плоча в Йерусалим. Той нямало да направи нищо зад гърба на Йоел и предпочитал да остави цялата работа на него. Но искал да плати половината от сумата. Или дори цялата. За него било безразлично. За сестра му явно също било безразлично, щом била решила да си отиде. Иначе щяла да остане. Но имало ли смисъл да се питат какво й е било в главата тогава? Дори и когато била жива, никой нямал достъп до мислите й. Та днес имал малко работа в Тел Авив — да продаде дела си от някакво предприятие, да купи нови матраци за къщата за гости, да издейства разрешително за малка каменна кариера, и решил да прескочи дотук, да хапне и да обсъди с тях какво ще се прави. Това било. Какво смятал капитанът?

— Добре. Надгробна плоча. Защо не? — отвърна тихо Йоел.

— Ти ли ще се заемеш или аз?

— Както искаш.

— Виж, имам в двора си един здрав каменен блок от Кафр Айер. Черен, с петънца. Ей толкова висок.

— Ще свърши работа.

— Ще трябва да гравираме някакъв надпис.

Авигейл се намеси:

— Трябва да измислим надписа до края на седмицата, иначе няма да сме готови за годишнината.

— Грехота е! — изведнъж извика Лиза от ъгъла.

— Кое?

— Грехота е да се говори лошо за мъртвите.

— Че кой е казал нещо лошо?

— Истината е — отвърна предизвикателно Лиза, буйна ученичка, решила да скандализира възрастните, — че тя не ни харесваше кой знае колко. Не е хубаво да се говори така, но още по-лошо е да се лъже. Това е самата истина. Може би обичаше единствено баща си. И понеже тук никой не се интересува от нея, май ще е най-добре да я преместят в Метула, до баща й, вместо да лежи в Йерусалим сред непознати. Но тук всички мислят само за себе си.

— Хей, момичета — изръмжа сънливо Накдимон, — бихте ли ни оставили да се разберем с капитана? А после си говорете, колкото си искате.

— Добре — кимна Йоел. — Нета, ти си по поезията, измисли нещо подходящо за надпис и го дай на вуйчо си. Толкоз по въпроса. И утре е ден.

— Не го пипайте, момичета — предупреди Накдимон жените, които се спуснаха да разчистват масата, и покри с ръка увито в зебло бурканче. — Пълно е с натурална змийска отрова. Хващам ги зиме, когато се мушкат в хамбара да спят, изцеждам им отровата, донасям я в града и я продавам. Между другото, капитане, ще ми обясниш ли защо сте се сврели и четиримата тук?

Йоел се поколеба. Погледна часовника си, загледа се в ъгъла между двете стрелки, дори проследи подскачането на малката, но не му стана ясно колко е часът. После измънка, че не е разбрал въпроса.

— Цялото котило в една дупка. Един върху друг. Като в арабска колиба. Бабите, децата, козите, кокошките и цялата останала тумба. Каква е целта?

Лиза се обади строго:

— Кой ще пие турско кафе и кой — нес? Пребройте се!

И Авигейл:

— Каква е тази бенка на бузата ти, Накди? Беше само петънце, а сега е станало на бенка. Трябва да го покажеш на лекаря. Тази седмица по радиото казаха, че бенките не са толкова безобидни, колкото изглеждат. Иди при Пухачевски, нека те прегледа.

— Пухачевски умря — отвърна Накдимон. — Отдавна. Йоел се намеси:

— Добре тогава, Накдимон. Докарай оня камък и ще го дадем да гравират името и датата. Това ще е достатъчно. Но ми се ще да избегнем суматохата около годишнината. Всичките тези псалмопения и просяци…

— Йоел, засрами се! — подскочи Лиза.

— Ще останеш ли да преспиш, Накди? — попита Авигейл. — Погледни каква буря е навън. Наскоро тук възникна един спор. Лиза си е втълпила, че Иврия била вярваща, а всички ние сме я преследвали като испанската Инквизиция. Ти забелязал ли си подобна склонност у сестра си, Накди?

Йоел, който не схвана въпроса, но по някаква причина реши, че е отправен към него, отвърна замислено:

— Тя обичаше тишината и спокойствието. Ето това обичаше истински.

— Хей, я чуйте този откъс — провикна се Нета, облечена в развлечени панталони и карирана, широка като палатка риза. Носеше дебела книга със заглавие „Стихове на камък — епитафии от времето на пионерите“. — Чуйте какъв бисер само:

Тук лежи младеж най-мил и благ, за всички нас ужасно скъп и драг.

Йеремия, син на Аарон, отиде на небето през новата луна на Ияр, в 5661 лето.

Три години преди трийсетака литна душата му светла към мрака — умори го на таз земя самотата.

Ах, колко беше млад, ах, колко беше чист — а сега почива в гроб скалист.

Авигейл се нахвърли яростно срещу нея:

— Никак не е смешно, Нета! Шегите ти са отвратителни! Толкова си цинична! Арогантна! Нямаш уважение към нищо! Сякаш животът е фарс, смъртта — шега, а страданието е просто виц. Погледни я, Йоел, напрегни си мозъка поне веднъж, защото всичко това е наследила от теб. Апатията. Презрението. Безразличието. Подигравката с погребението. Всичко идва от теб. Не виждаш ли, че е твое копие? Цинизмът ти вече причини едно нещастие и, да не дава Господ, ще доведе до второ! Я по-добре да замълча, да не изкушавам дявола.

— Защо непрекъснато го ядеш, Авигейл? — тъжно въздъхна Лиза. — Толкова ли си сляпа? Не виждаш ли, че страда заради всички нас?

Както винаги, Йоел отговори със закъснение на по-раншния въпрос:

— Сам виждаш, Накдимон. Живеем заедно, за да си помагаме един на друг. Защо не дойдеш и ти? Доведи синовете си от Метула.

— Както и да е — измърмори гостът, бутна масата и стана, навлече анорака си и потупа Йоел по рамото. — По-добре обратното, капитане. Остави момичетата да се забавляват сами тук и ела при нас. Веднага ще ти намерим работа. Рано сутрин ще те пращаме на полето или на пчелина и за нула време ще проветрим главата ти, преди да откачиш съвсем. А това как се държи?

Погледът му бе попаднал на малкия хищник, който сякаш всеки момент щеше да скочи от постамента в края на лавицата над камината.

— И аз това се питам — отвърна Йоел.

Накдимон Люблин взе статуетката в ръка, обърна я с главата надолу, опита се да разчопли постамента с нокът, завъртя я на всички страни, приближи слепите очи на котката до носа си и я подуши. На лицето му се появи объркано, подозрително изражение на упорит селяк и Йоел не можа да се въздържи да не си каже наум: „Като слон в стъкларски магазин. Дано не я счупи“.

Накрая гостът обяви:

— Нещо не е наред тук, капитане! — обърна се към жените: — Е, момичета, до скоро. Не се изяждайте, ей!

Прибра бурканчето с отровата във вътрешния джоб на анорака и добави:

— Ела да ме изпратиш, капитане.

Йоел го придружи до дългия и широк шевролет. На раздяла якият селянин изненадващо се обърна към него:

— Нещо не е наред и с теб, капитане. Не ме разбирай погрешно. Нямам нищо против да ти изплащам дела от Метула. Не е проблем. И макар в завещанието да пише, че парите ще спрат, ако се ожениш повторно, мен ако ме питаш, и утре да си вземеш жена, пак ще си получаваш дела. Не е проблем. Но говорех за друго. Има един арабин в Кафр Айер, мой приятел, малко е смахнат. Крадец е, говорят, че спи със собствените си дъщери и така нататък. Но когато разбра, че майка му си отива, отиде до Хайфа и й купи хладилник, пералня, видео — всичко, което някога е искала да има, за да може да умре щастлива. Ето това хората наричат милосърдие, капитане. Ти си много умен човек, прозорлив си, почтен си, няма две мнения по въпроса. Наистина си готин пич. Проблемът е, че ти липсват три неща: 1) желание, 2) радост и 3) милосърдие. Ако питаш мен, те си вървят в комплект. Ако нямаш номер две, значи нямаш номер едно и номер три. И така нататък. Трагична история. Сега се прибирай. Погледни дъжда. Все едно че теб виждам. Зърна ли те, и ми се доплаква.