Амос Оз
Познание за жена (31)

Глава 31

Но оставаше въпросът, дали инвалидният стол бе с моторче или — което изглеждаше по-логично — някой го буташе. И ако бе така, кой беше този някой?

Йоел знаеше, че трябва да спре. Не биваше да прекрачва тази граница.

Вечерта, докато седеше пред телевизора, се загледа в дъщеря си. С така безмилостно остриганата коса, с подчертаната челюст, която несъмнено идваше от рода Люблин, но някак си бе прескочила Иврия, за да се появи отново у Нета, и с развлечените си дрехи тя му приличаше на мършав новобранец, на когото се е паднала прекалено голяма униформа, но той е предпочел да стисне устни и да замълчи. Понякога в очите й проблясваше зелено пламъче, последвано от „Както желаеш“, „Както кажеш“ или „Както искаш“. Както обикновено, тази вечер Нета седеше с изпънат гръб на един от високите столове до масата. Колкото може по-далеч от изтегналия се на дивана Йоел и бабите във фотьойлите. Когато сюжетната интрига във филма се заплиташе, тя съобщаваше: „Касиерът е убиецът“. Или: „Накрая ще се върне при нея. Ще видите, че ще я моли на колене да му прости“. Понякога възкликваше: „Каква глупост! Как може той да знае, че тя вече знае?“

Ако някоя от бабите (обикновено Авигейл) я помолеше да направи чай или да донесе нещо от хладилника, Нета мълчаливо се подчиняваше. Но ако си позволяха да коментират облеклото, прическата, босите крака и ноктите на ръцете й (в повечето случаи тези забележки идваха от Лиза), тя ги срязваше остро и отново утихваше на твърдия си стол. Веднъж Йоел подкрепи майка си за изолацията на Нета и липсата на женственост във външния й вид.

— Ти пък откога започна да разбираш от жени? — запуши му устата тя.

А от какво всъщност разбираше? Авигейл го умоляваше да запише някакви курсове в университета хем за разнообразие, хем да разшири кръгозора си. Майка му настояваше да се захване с бизнес. Един-два пъти му намекна, че може да му услужи със значителна сума за някаква разумна инвестиция. Един бивш колега му обещаваше реки от мед и масло, ако се съгласи да му стане съдружник в частната му детективска агенция. Кранц също се опитваше да го съблазни с истории за нощни лудории в някаква болница, но той дори не си направи труда да го изслуша. Междувременно Нета го захранваше със стихосбирки, които той разлистваше вечер в леглото, докато дъждът шибаше по прозорците. Понякога се спираше на някоя строфа или на един-единствен стих и го четеше по няколко пъти. Прочете четири пъти един след друг последните пет стиха на страница четирийсет и шеста от стихосбирката на Шарон „Днес в един град“, преди да се съгласи с поета, въпреки че не беше сигурен дали ги е разбрал правилно.

В една синя тетрадка си водеше бележки за епилепсията, болестта, от която се смяташе, че Нета страда от четиригодишна възраст, макар и в лека форма. Наистина, някои лекари не бяха напълно съгласни с тази диагноза и Иврия ги подкрепяше със страст, която на моменти се превръщаше в омраза. Йоел се ужасяваше от тази нейна ярост, но едновременно с това тя го очароваше и понякога той непряко я подклаждаше. Никога не бе показвал тетрадката на Иврия. Заключваше я в сейфа. Когато се пенсионира, изпразни сейфа и го пренесе от Йерусалим в Рамат Лотан, но реши, че няма защо да го зазидва в пода, нито дори да го държи заключен. В него пазеше единствено синята тетрадка. И цикламите, които дъщеря му рисуваше в предучилищната група и в първи клас, защото те бяха любимите му цветя. Ако не беше майка й, помисли си не за първи път Йоел, сега дъщеря му можеше да се нарича Ракефет — „циклама“. Но той и Иврия винаги бяха зачитали мнението на другия и бяха търсили компромис. Затова Йоел не бе наложил волята си за името. С Иврия се бяха надявали, че след пубертета състоянието на Нета ще се подобри. И двамата изтръпваха при мисълта, че един ден някой як момък от далечен кибуц ще им я вземе. Съзнаваха, че Нета ги разделя, но в същото време си даваха сметка, че когато тя си замине, ще се озоват лице в лице, съвсем сами. Йоел се срамуваше от тайната радост, която му носеше мисълта, че смъртта на Иврия е провал за нея и победа за него и Нета.

Думата „епилепсия“ означава „пристъп“ или „припадък“. Понякога е идиопатична, в други случаи се дължи на заболяване, а може и да е резултат от двете. Проявява се с гърчове и загуба на съзнанието. Пристъпите се предшестват от сънливост, шум в ушите, замъглено зрение и меланхолия или пък обратното — еуфория. Припадъкът се характеризира с конвулсия на мускулите, затруднено дишане, посиняване, прехапване на езика и избиване на кървава пяна по устните. Тази фаза, наречена тонична, минава бързо. Следва клоничната, която трае няколко минути и е придружена от неконтролируеми мускулни спазми. Постепенно и те отминават. След това болният може веднага да се съвземе или да потъне в дълбок и продължителен сън. И в двата случая не помни случилото се. Някои получават по три-четири пристъпа на ден, други — по един на четири-пет години. Припадъкът може да се яви както през деня, така и през нощта, по време на сън.

Йоел бе записал в тетрадката и следното:

Освен така наречената grand mal има и petit mal, която се проявява единствено чрез кратковременна загуба на съзнание. Приблизително половината от децата с епилепсия страдат от тази лека форма на болестта. Дори и да не се стига до припадъци, детето може да получава пристъпи и на психична основа, които се проявяват с различна честота, но винаги внезапно: замъглено съзнание, фобии, парестезия (смущения във възприятията), мигриращи импулси, фантазии, придружени с халюцинации, гневни изблици, изпадане в ступор, по време на който пациентът може да прояви склонност към насилие, без да съзнава и да помни действията си.

С годините заболяването, особено ако е в по-остра форма, води до загуба на личността и до психически срив. Но в повечето случаи между пристъпите страдащите от епилепсия са пълноценни хора както всички останали. Установено е, че безсънието е една от причините за влошаване на състоянието, както и че влошаването на състоянието води до безсъние.

Заболяването се диагностицира с помощта на психомоторна енцефалография, която измерва и записва активността на мозъчните вълни. Болестта засяга предимно темпоралния лоб. Понякога изследванията откриват латентна епилепсия у роднините на болния — специфични аномалии в мозъчните вълни, останали без външни прояви. Тези хора не са болни, дори не подозират, че имат някакъв проблем, но може да предадат епилепсията на децата си. Болестта почти винаги е наследствена, предава се в латентна форма от поколение на поколение и се проявява у малцина.

Симулирането на припадъци е било широко разпространено от незапомнени времена и затова още през 1760 година Де Хаан открива прост метод за проверка чрез зеницата на окото — зеницата не реагира на светлина само при истински пристъп.

Най-разпространеното лечение е избягването на физическо и психическо натоварване и приемането на транквиланти от рода на бромиди и барбитурати.

Твърдението „Оргазмът е епилептичен припадък“ се приписва на Хипократ или на Демокрит. В своя трактат „За съня и безсънието“ Аристотел поддържа мнението, че епилепсията прилича на съня и че в известен смисъл сънят е епилептичен припадък. (Тук Йоел бе вмъкнал в скоби една въпросителна, защото поне на пръв поглед за него оргазмът и сънят бяха противоположни състояния.) Един средновековен равин отнася към болестта думите на Йеремия (17:9): „Лукаво е човешкото сърце повече от всичко и съвсем е покварено; кой ще го узнае?“

Сред другите неща Йоел бе написал и това:

Още от древни времена епилепсията се е свързвала със свръхестественото. Смятало се е, че болните са получили просветление, обладани са от нечиста сила или имат пророческа дарба. Оттук идват и прозвищата morbus divus, morbus sacer, morbus lunaticus astralis u morbus daemoniacus.

Въпреки гнева на Иврия той бе приел, че Нета страда от лека форма на болестта, но гръмките прозвища не го притесняваха. Когато Нета беше на четири и болестта се прояви за пръв път, нямаше никакви признаци за лудост или за божествена намеса. И не той, а Иврия се бе втурнала към телефона да извика линейка. Въпреки специалното обучение и опита си той се бе поколебал, защото му се бе сторило, че вижда леко потрепване на устните на дъщеря си, сякаш тя им се присмиваше и едва успяваше да сдържи смеха си. После, когато се опомни и я понесе към линейката, падна по стълбите и си удари главата в перилата; дойде на себе си в спешното отделение, когато диагнозата на практика вече беше поставена и единственото, което Иврия му каза, бе: „Изненадваш ме“.

От края на август насам всичко беше спокойно. Сега Йоел се тревожеше най-вече от повиквателната. Обмисли всякакви варианти, включително намесата на Шефа, но в крайна сметка реши да не предприема нищо, преди да излязат резултатите от медицинския преглед при наборната комисия.

Случваше се понякога през тези ветровити и дъждовни нощи да влезе в кухнята към два-три часа по пижама, със сгърчено от умора лице и да намери дъщеря си седнала чинно на кухненската маса с празна чаена чаша пред себе си, надянала грозните си очила, безразлична към кръжащите около лампата молци и изцяло погълната от поредната книга.

— Добро утро, млада госпожице. Какво чете нейно височество в този ранен час?

Нета дочиташе абзаца или страницата докрай и чак тогава, без да вдига поглед, отвръщаше:

— Книга.

— Да направя ли чай? Или сандвичи?

— Както желаеш.

И двамата сядаха на масата и дъвчеха и пиеха мълчаливо. Но понякога оставяха книгите настрани и разговаряха тихо, едва ли не задушевно. За свободата на печата. За новоназначения главен прокурор. За трагедията в Чернобил. Друг път съставяха списък за пазаруване, за да попълнят запасите от лекарства в аптечката. И така, докато вестникът не тупнеше на градинската алея и Йоел не се втурнеше навън, за да догони раздавача. Който винаги изчезваше безследно.