Амос Оз
Познание за жена (44)

Глава 44

Йоел стана в девет сутринта и се дотътри до банята, както си беше със смачканите дрехи, изкъпа се, обръсна се, облече си чист бял анцуг и излезе, за да нагледа новите си придобивки — смокинята, двете маслини, нара и фурмата. Поля ги по малко, отскубна няколкото тревички, поникнали през нощта, след вчерашното му плевене. Докато чакаше кафето, звънна у Кранц да се извини на Дуби за грубото си отношение. И веднага разбра, че ще трябва да се извини още веднъж, задето го бе събудил толкова рано в празничния ден. Но момчето отвърна:

— Няма нищо, нормално е да се тревожите за нея, но сигурно сте наясно, че тя и сама се справя прекрасно с тази задача. Между другото, ако имате нужда от помощ за градината, аз съм на ваше разположение. Нямам никаква работа днес. Беше много любезно от ваша страна да ми се обадите, господин Равид. Разбира се, че не се сърдя.

Йоел го попиша кога очаква родителите си, и разбра, че Оделия се връща вдругиден, а Кранц се прибира довечера от Ейлат, за да има достатъчно време да обърне поредната нова страница в съвместния им живот; изразът „нова страница“ не му звучеше добре, тъй като му напомняше мазна хартия. Помоли Дуби да предаде на баща си да му се обади.

После излезе в градината, поогледа лехите с карамфилите и кученцата, не можа да измисли с какво да се захване, и реши, че е време да сложи край, поне за малко, на градинарските занимания. Кучето Айрънсайд седеше чинно на тротоара със събрани лапи и с умислен поглед следеше една птичка с прекрасно сапфиреносиньо оперение, чието име Йоел не знаеше. Истината бе, че няма как да бъде отгърната нова страница. Нямаше нови начала, а само едно продължително раждане. Но раждането е раздяла и раздялата винаги е болезнена, а и кой е способен да се разделя постоянно? Родителите те раждат години наред и ти самият започваш да раждаш още преди да си се родил, и така се оказваш приклещен и от двете страни в битката за свободата си. Изведнъж си помисли, че имаше основания да завиди на баща си, на тъжния баща от Румъния с кафявия раиран костюм и на другия, небръснатия баща в мръсния кораб, които бяха изчезнали безследно. Какво го бе спирало през всичките тези години и той да изчезне безследно, да стане автоинструктор в Брисбейн, трапер и рибар в горите на север от Ванкувър, да построи дървена колиба за себе си и за ескимоската любовница, която толкова възбуждаше Иврия? И какво го спираше да изчезне сега?

— Ама че глупчо! — подвикна засмян на кучето, което се бе отказало да се прави на статуя и бе решило да се превърне в ловец, скочи и подпря предните си лапи на оградата вероятно в стремеж да достигне яркосинята птичка. Стопанинът му, който живееше отсреща, му подсвирна да се прибере и използва момента да поздрави Йоел с празника.

Изведнъж усети вълчи глад. Не беше ял нищо от вчера на обед, защото бе заспал с дрехите на дивана във всекидневната, преди да дойде време за вечеря. Не беше и закусил тази сутрин, ако не се броеше кафето. Почука на вратата на съседите и попита Ралф дали е останало от телешкото и дали може да се възползва от поканата сега.

— Има също салата — обади се весело Ан-Мари — и супа. Но е доста пикантна и може да раздразни празния стомах.

Йоел се усмихна, спомни си стихчето на Накдимон: „И рече Мохамед с поклон: къркори ли стомахът ми, бих глътнал аз и слон!“ И без да си направи труда да отговори, посочи с жест: дайте каквото имате.

Сякаш нямаше насищане тази празнична утрин. След като погълна супата, салатата и остатъците от телешкото, не се поколеба да си поиска и истинска закуска — препечени филийки, сирене и кисело мляко, и когато Ралф отвори хладилника, за да вземе млякото, Йоел, чиито сетива бяха изострени през дългите години в службите, зърна бутилка с доматен сок и най-нахално помоли да му сипят и от него.

— Да те питам нещо… — поде Ралф Върмънт. — Но да не си помислиш, че те притискам, просто питам.

— Давай — отвърна той с пълна уста.

— Искам да знам, ако нямаш нищо против да ми отговориш, разбира се, дали си влюбен в сестра ми?

— Точно сега ли? — изломоти стреснатият Йоел.

— Защо не? — отвърна Ралф кротко, но твърдо, като мъж, който знае дълга и отговорностите си.

— Защо питаш? — и побърза да се поправи, сякаш за да спечели малко време. — Тоест защо питаш ти, а не Ан-Мари? Защо тя не ме попита? Защо търси посредник?

— Виж кой говори — сви устни Ралф, не саркастично, а развеселено, сякаш се забавляваше на слепотата му.

И Ан-Мари, с притворени като в молитва очи, пламенно прошепна:

— Ето, питам те.

Йоел прокара бавно пръст между врата и яката на ризата си, после напълни дробовете си и също тъй бавно издиша през устата. Срам, срам и позор, задето не се бе опитал да разбере абсолютно нищо за тях двамата, дори и най-елементарните подробности. Нямаше и най-бегла представа, кои са, откъде се бяха появили и какво правеха тук. Не можеше да излъже, а още не знаеше отговора на въпроса.

— Трябва ми малко време — отвърна той. — Не мога да ти отговоря сега.

— Че кой те кара да бързаш? — попита Ралф и за момент на Йоел му се стори, че зърва проблясък на ирония върху детското лице, по което житейските несгоди не бяха оставили никакви следи. Сякаш невинното изражение на застаряващ хлапак беше само маска, зад която за миг се разкриха горчивина и лукавство.

С мила, почти глуповата усмивка едрият селянин стисна големите му груби ръце с цвета на препечен хляб и с кал под ноктите в своите гладки розови пръсти и ги постави върху гърдите на сестра си с такава точност, че Йоел усети набъбналите зърна право в центъра на дланите си. Тя се засмя тихо. Ралф се отпусна тромаво на една табуретка в ъгъла на кухнята, въздъхна доволно и кротко попита:

— Ако решиш да я вземеш в дома си, дали… дали ще се намери място и за мен?

Водата завря. Ан-Мари стана да сложи кафето. Братът и сестрата предложиха да пуснат отново комедията, която бяха гледали снощи и която той, заспивайки на дивана във всекидневната, бе пропуснал.

— Може би по-късно — отклони поканата Йоел. — Сега имам малко работа.

Благодари им и си тръгна без повече обяснения, запали колата и пое към магистралата. За първи път от много време насам се чувстваше добре и в хармония със себе си, с тялото си и с реда на мислите си. Може би причината бе във вкусната храна, с която бе заситил глада си, или пък просто в увереността, че знае какво точно трябва да направи.