Амос Оз
Познание за жена (4)

Глава 4

Ето как се случи бедата. Есента дойде и отмина, настъпи зима. На балкона на кухнята се появи полузамръзнала птичка. Нета я взе в стаята си и се опита да я стопли. Свари й царевични зърна и й даде вода с пипета. Привечер птицата възвърна силите си, закръжи из стаята и записука тревожно. Нета отвори прозореца и птичката излетя навън. На следващата сутрин по голите клони на дърветата бяха накацали много птици. Кой би могъл да каже дали пък спасената птичка не е сред тях? Токът спрял в осем и трийсет сутринта в най-проливния дъжд. Нета била на училище, а Йоел — в чужбина. Вероятно на Иврия й се е сторило тъмно. Йерусалим бил прихлупен под черни облаци и гъста мъгла. Иврия излязла и се спуснала по стълбището към колата в приземния паркинг. Явно е възнамерявала да вземе от багажника електрическия фенер, който Йоел бе донесъл от Рим. Но докато е слизала, е видяла нощницата си на оградата на задния двор — вятърът я бил издухал от простора на балкона. Отишла да я прибере. И така се е натъкнала на оголения кабел. Сигурно го е сбъркала с въжето за простиране. Или е разбрала, че е електрически кабел, но логично е заключила, че щом няма ток, е безопасен. Пресегнала се е да го повдигне, за да мине под него. Или се е спънала и неволно го е докоснала. Кой би могъл да каже? Но прекъсването на тока не било повсеместно, а само в техния блок. Кабелът бил под напрежение. Като се има предвид дъждът, е сигурно, че токът я е убил на място, тя не е почувствала болка. Имаше още една жертва: съседа Итамар Виткин, от когото Йоел бе купил стаята преди около две години. Той беше на шейсет и няколко, караше хладилен камион и живееше сам. Децата му бяха отраснали и заминали, а жена му бе напуснала и него, и Йерусалим. (Ето защо стаята вече не му трябваше и той бе решил да я продаде на Йоел.) Вероятно Итамар Виткин е видял случилото се през прозореца и е хукнал надолу да помогне. Двамата бяха намерени в локвата до кабела едва ли не прегърнати. Мъжът е бил все още жив. Опитали се да му направят изкуствено дишане, дори го плеснали по лицето, за да го върнат в съзнание, но той издъхнал в линейката по пътя за болница „Хадаса“. Съседите имаха своя версия за нещастието, но Йоел не им обръщаше внимание.

Хората от квартала смятаха Виткин за странна птица. Вечер той сядаше в кабината на камиона, показваше главата си и половината от тромавото си тяло през прозореца, хващаше китарата и свиреше. Минувачите бяха малко, защото уличката беше странична и глуха. Спираха се, слушаха няколко минути, после повдигаха рамене и отминаваха. Виткин работеше нощем — разнасяше млечни продукти по магазините и се прибираше вкъщи към седем сутринта. Понякога през стената се чуваше как говореше на китарата, докато свиреше. Гласът му беше нежен, сякаш предумваше опърничава жена. Иначе беше дебел отпуснат мъж, размотаваше се по потник и размъкнати панталони и сякаш живееше във вечен страх, че току-що е направил или казал нещо непростимо. След вечеря излизаше на балкона и хвърляше трохи на птиците. И тях ги гълчеше с нежни думи. Понякога в летните вечери сядаше, облечен във вечния си сив потник, на плетения стол на балкона и свиреше сърцераздирателни руски мелодии, създадени по-скоро за балалайка, отколкото за китара.

Въпреки странностите му го имаха за добър съсед. Никога не се кандидатираше за член на жилищната управа, но доброволно се бе нагърбил със задълженията на домоуправител. Дори беше купил със собствени пари две саксии с мушкато и ги бе сложил пред входа. Ако някой го заговореше — дори само колкото да го попита колко е часът, — по лицето му се разливаше нежна усмивка, като на изненадано с прекрасен подарък дете. Всичко това леко изнервяше Йоел.

След смъртта му тримата му синове пристигнаха със съпругите и адвокатите си. През всичките изминали години не си бяха направили труда да го посетят нито веднъж, но сега дойдоха накуп, за да разделят имуществото му и да подготвят апартамента за продан. Кавгата избухна веднага след погребението. Две от снахите си крещяха толкова силно, че всички съседи ги чуха. След това се появиха адвокати — някои сами, други придружени от професионален оценител. Четири месеца след нещастието, когато Йоел се готвеше да напусне Йерусалим, съседният апартамент все още беше празен и със спуснати капаци. Една нощ на Нета й се бе сторило, че чува през стената тиха музика, не китара, а като че ли виолончело. На сутринта сподели с Йоел, който отмина случката с мълчание. Често постъпваше така с дъщеря си.

Отпечатаният от домсъвета некролог, залепен на входа над пощенските кутии, избледня и пожълтя. Йоел все се заканваше да го махне, но в крайна сметка не посмя. В текста бе допусната грешка. Там се казваше, че съкооператорите са потресени от „трагичната загуба на нашите скъпи съседи госпожа Иврия Равив и господин Евиатар Виткин“, и споделят мъката на семействата им. Равив беше фамилията, която Йоел използваше. Когато нае къщата в Рамат Лотан, се записа Равид без някаква конкретна причина. Нета винаги си е била Равив, с изключение на годината, в която тримата живяха в Лондон, където Йоел бе изпратен под чуждо име. Майка му се казваше Лиза Рабинович. През петнайсетте години, в които бе учила с прекъсвания в университета, Иврия винаги бе използвала моминското си име Люблин. В деня преди нещастието Йоел се бе регистрирал в хотел „Европа“ в Хелзинки като Лайънел Харт. Но любителят на китарата, който бе издъхнал под дъжда в прегръдките на госпожа Равив и така даде повод за най-различни слухове, се казваше Итамар Виткин. Не Евиатар Виткин, както пишеше в некролога. Но Нета заяви, че и Евиатар не е лошо име, а и в края на краищата какво значение имаше?