Амос Оз
Познание за жена (5)

Глава 5

Към десет вечерта на шестнайсети февруари Йоел хвана такси и се върна в хотел „Европа“ уморен и разочарован. Възнамеряваше да се отбие за малко в бара, да изпие един джин с тоник, преди да се качи в стаята, и да обмисли резултатите от състоялия се разговор. Срещата му с тунизийския инженер — причината за пътуването му до Хелзинки, се бе провела 8 ресторанта на железопътната гара. Инженерът се оказа дребна риба: искаше пълна протекция, а в замяна не предлагате почти нищо. Материалите, които бе донесъл, не бяха кой знае какво. Но през цялото време бе намеквал, че при следващата им среща, ако се стигне дотам, ще им отвори вратите на пещерата на Али Баба. Точно това, което Йоел търсеше от години.

И в замяна не бе поискал никакво материално възнаграждение. Йоел бе опипал почвата с евфемизма „бонус“, опита се да открие знаци на алчност, но напразно. За пръв и единствен път през целия им разговор тунизиецът не беше уклончив: не, нямал нужда от пари. Не ставало дума за финансова отплата. Дълбоко в себе си Йоел знаеше, че не може да му гарантира исканото. Поне не без благословията на висшестоящите. Дори и да се окажеше, че инженерът разполага с първокласна стока, в което той лично се съмняваше. Затова си тръгна с обещание, че ще се свърже отново с него на другия ден.

Искаше да си легне рано. Очите му бяха уморени и пареха. Образът на сакатия мъж в инвалидната количка, който бе видял на улицата на няколко пъти, прекъсна потока на мислите му. Изглеждаше му познат. Не точно познат, но не и непознат. Беше свързан с нещо, което трябваше да си спомни.

Но не успя.

Администраторът го настигна на входа на бара.

— Много се извинявам, господине, госпожа Щилер ви търси няколко пъти. Остави съобщение да се обадите на брат си веднага щом се приберете в хотела.

Йоел благодари. Отказа се от бара и се върна на заснежената улица. По това време там имаше само няколко пешеходци и съвсем малко коли. От време на време се озърташе през рамо, но не видя нищо друго, освен петната жълта светлина върху обсипаните със сняг тротоари. Зави надясно, изведнъж промени решението си и свърна наляво — след две пресечки намери уличен телефон. Отново се огледа. Наоколо нямаше жива душа. На светлината на лампите снегът изглеждаше ту розов, ту синкав, все едно разяден от някаква кожна болест. Йоел набра номера на службата в Израел. „Брат му“ — неговата спешна връзка, беше мъж, когото всички наричаха Шефа. В Израел беше някъде към полунощ. Един от заместниците на Шефа му нареди да се върне веднага. Не обясни нищо повече, а и Йоел не попита. В един през нощта хвана самолета от Хелзинки за Виена. После чака седем часа за полета до Израел. На сутринта дойде един колега от бюрото във Виена и двамата пиха кафе във фоайето на аерогарата. Йоел знаеше, че мъжът няма да му каже какво се е случило, дори и да му се щеше, тъй като е бил инструктиран да мълчи. Поговориха малко по работа. После обсъдиха икономиката.

Шефа го чакаше на летище „Бен Гурион“. Без никакви предисловия му съобщи, че Иврия е загинала от токов удар. Отговори на двата въпроса на Йоел прямо, без увъртания. Пое малкото куфарче от ръката му, поведе го към паркинга и обяви, че ще го закара лично до Йерусалим. Като изключим няколкото разменени думи за тунизиеца, двамата пътуваха в пълно мълчание. Завалелият предишния ден проливен дъжд бе поотслабнал и сега кротко ръмеше. На светлината от фаровете на насрещните коли изглеждаше, че капките не падат отгоре, а се издигат от земята. Един преобърнал се камион в началото на изкачването към Йерусалим, чиито гуми все още се въртяха във въздуха, му напомни за мъжа в инвалидната количка от Хелзинки; отново го загложди мисълта, че нещо не беше наред, не се връзваше, не пасваше. Но какво точно, не можеше да каже. Докато се катереха по Кастел извади от куфарчето си малка самобръсначка на батерии и се обръсна в тъмното. Винаги го правеше, когато се връщаше от командировка. Не искаше да се прибира вкъщи брадясал.

Двете погребални процесии потеглиха към гробищата в десет часа на следващата сутрин. Иврия бе погребана в Синедрия, а съседът — някъде другаде. Братът на Иврия — Накдимон Люблин, як, набит селянин от Метула, прочете молитвата и се заплете в непознатите арамейски думи. Той и четиримата му синове се редуваха да подкрепят Авигейл, която сякаш щеше да припадне всеки момент.

На излизане Йоел се оказа до майка си. Двамата вървяха много близо един до друг, но без да се докосват, освен на изхода, където вятърът заплете чадърите им. Внезапно той си спомни, че бе забравил „Мисис Далауей“ в стаята си в хотела в Хелзинки, а изплетеният от Иврия вълнен шал бе останал на летището във Виена. Не беше кой знае каква загуба. Как не бе забелязал досега колко много бяха започнали да си приличат майка му и тъща му, откакто живееха заедно? Дали сега той щеше да заприлича на дъщеря си? Очите отново го боляха. Спомни си, че бе обещал на тунизийския инженер да се чуят по телефона, но нямаше възможност да спази уговорката. Не виждаше връзка между това обещание и сакатия в инвалидната количка, но двете имаха нещо общо, сигурен беше. И това го безпокоеше.