Амос Оз
Познание за жена (11)

Глава 11

Една съботна сутрин в средата на август, две седмици преди Нета да започне последната си година в местната гимназия, изненадващо се появи Арик Кранц, брокерът на недвижими имоти. Просто минавал, за да се увери, че всичко при тях е наред. Живеел само на пет минути от тук. Всъщност неговите познати, семейство Крамер, собствениците, го били помолили да хвърли един поглед.

Обиколи градината и се усмихна.

— Виждам, че операция „Настаняване“ е преминала успешно. Всичко изглежда наред.

Както обикновено, Йоел отвърна лаконично:

— Така е.

Брокерът се поинтересува дали няма някакви проблеми.

— Все пак вие се влюбихте в къщата от пръв поглед, така да се каже, а от такава любов обикновено на сутринта боли глава.

— Всичко е наред — отговори, Йоел.

Той беше само по потник, шорти и сандали. Сега външният му вид впечатли Кранц повече, отколкото през онзи юнски ден при първата им среща. Йоел изглеждаше силен и тайнствен. Лицето му навяваше мисли за море, вятър, загадъчни жени, самота и слънце. Преждевременно посивялата коса бе подстригана по войнишки късо, металносивият перчем не падаше над челото, а леко се завиваше нагоре като навита на ролка стоманена нишка. В ъгълчетата на очите се виждаха бръчки, които му придаваха присмехулно изражение, макар по устните му да нямаше и помен от усмивка. Очите бяха хлътнали, зачервени, леко притворени, сякаш светлината бе прекалено ярка или бяха раздразнени от вятъра и праха. Долната челюст говореше за вътрешна сила и напрежение, все едно мъжът винаги бе стискал зъби. Като се изключат присмехулните бръчки около очите, лицето бе младо и гладко, в пълен контраст със сивеещата коса. Дори и когато заговореше, изражението му не се променяше.

— Нали не ви притеснявам? — попита брокерът. — Може ли да седна за минута?

Стиснал бормашината, включена в изтегления от кухнята удължител, Йоел отвърна:

— Моля, заповядайте.

— Не идвам по работа — наблегна гостът. — Просто исках да видя дали нямате нужда от помощ. Да допринеса за устройването на новото домакинство. Между другото, наричайте ме Арик. Собственикът ме помоли да ви предам, че ако свържете двата климатика, ще можете да охлаждате всички спални. Ако решите да го направите, разходите ще са за негова сметка. Той самият бил планирал да го стори през лятото, но не му стигнало времето. Освен това трябвало да поливате обилно моравата, защото почвеният слой бил тънък, но храстите отпред ги щадете.

Усилията на госта да му се хареса и да се сближи с него, а може би и думата „щадя“ предизвикаха бледа усмивка на лицето на Йоел. Той дори не си даде сметка за нея, но Кранц я прие с възторг, оголи зъби в отговор и започна разпалено да го уверява:

— Наистина не съм дошъл да ви притеснявам, господин Равид. Само минавах на път за морето. Е, не точно минавах, просто леко заобиколих, за да ви видя. Днес морето е чудесно за разходка с лодка и съм тръгнал натам. Е, добре, ами аз да потеглям…

— Ще пиете ли кафе — Йоел го изрече по-скоро утвърдително, а не като въпрос.

Остави бормашината върху масичката, все едно бе поднос с напитки, пред госта, който седна предпазливо на ръба на дивана. Кранц носеше фланелка с емблемата на бразилския национален футболен отбор, плувки и ослепително бели обувки за тенис. Притиснал един към друг косматите си крака като свенлива девойка, той се засмя неловко и попита:

— А как е семейството? Свикнаха ли вече? Харесва ли им тук?

— Бабите са в Метула. Мляко? Захар?

— Не си правете труда — измънка брокерът, но след кратка пауза добави бодро: — Е, щом сте казали, една лъжичка захар и само капка мляко. Колкото да промени цвета. И моля ви, наричайте ме Арик.

Йоел отиде в кухнята. Гостът използва момента и бавно огледа всекидневната, сякаш търсеше важни улики. Май всичко си беше същото, с изключение на трите мукавени кашона, наредени един върху друг в ъгъла, до гигантския филодендрон. И трите снимки с порутени сгради над дивана, вероятно африкански пейзажи. Интересно от какво се издържаше този държавен служител, който, ако се вярваше на слуховете из квартала, изобщо не работеше? Имаше вид на голяма клечка. Може би е бил отстранен от поста, докато трае разследването срещу него? Приличаше на директор в министерството на земеделието или на благоустройството, най-вероятно с впечатляваща военна кариера. Нещо от рода на командир на танков батальон например.

— Какъв чин имахте в армията, ако въпросът ми не ви се струва нахален? Изглеждате ми познат. Да не би да са писали за вас във вестниците? Или да са ви давали по телевизията? — запита той домакина, който тъкмо влизаше във всекидневната с поднос с две чаши кафе, захарница, каничка с мляко и чиния с бисквити.

Йоел сложи чашите на масата, а другите неща остави на подноса и седна.

— Лейтенант във военна прокуратура.

— А после?

— Напуснах армията през шейсет и трета.

Кранц едва успя да преглътне парещия езика му въпрос. Сложи мляко и захар в кафето и измърмори:

— Просто питах. Надявам се, че не се сърдите. Не обичам да си пъхам носа в чужди работи. Някакви проблеми с печката?

Йоел поклати глава. Една сянка премина за секунди през вратата и изчезна.

— Съпругата Ви? — Възкликна Кранц, но веднага се опомни, засипа го с извинения и предпазливо предположи, че е била дъщерята. Сладка, но срамежлива, а?

Сметна, че моментът е подходящ да спомене отново своите момчета, и двамата в казармата, и двамата В Ливан, с разлика по-малко от осемнайсет месеца. Сериозен проблем. Нямало да е зле да ги запознаят с дъщерята, можело пък да се получи нещо. Изведнъж усети, че мъжът срещу него го гледа с хладно любопитство, бързо смени темата и обясни, че на младини бил работил две години като телевизионен техник, така че, ако имало някакъв проблем с телевизора, трябвало само да му се обадят дори и в дванайсет през нощта, щял да оправи нещата без пари. А ако Йоел искал да се повози на лодката, тя била в рибарското пристанище в Яфа. Нали имал телефонния му номер? Можело да звъни по всяко време. С повод и без повод. Е, станало време да тръгва.

— Благодаря за поканата — рече Йоел. — След пет минути ще съм готов.

На Кранц му трябваха няколко секунди, за да осъзнае, че домакинът приема поканата му. Изведнъж се развълнува, възторжено забъбри за удоволствието да си в морето в такъв прекрасен ден. Ако искал сериозна експедиция, можело да отидат да хвърлят един поглед на ръждясалото корито на Ави Натан^[1].

Йоел го привличаше, събуждаше желание да се сближат, да станат приятели, да му служи предано, да му докаже, че е готов на всичко за него, да демонстрира вярност, дори да го докосне. Но се сдържа, спря ръката си, която тръпнеше от желание да го потупа по рамото, и рече:

— Оправете се спокойно. Няма закъде да бързаме. Морето няма да ни избяга.

И щастлив и окрилен, скочи, за да занесе подноса с празните чаши в кухнята. Щеше дори да ги измие, ако домакинът не го бе спрял.

От този ден Йоел започна да излиза с Арик Кранц в морето всяка събота. Знаеше да гребе още от детството си; сега се учеше да издига ида опъва платната. Но рядко нарушаваше мълчанието си. Брокерът не се отчайваше, нито се обиждаше, напротив, държеше се като хлапе, изпаднало под влиянието на по-голям батко, беше готов да му служи вярно като куче. Несъзнателно започна да имитира навика му да пъха пръст между врата и яката на ризата, също като него поемаше дълбоко морския въздух и после го изпускаше бавно през стиснати устни. Споделяше всичко. Дори и кратките забежки от семейното ложе, малките хитрости, които прилагаше, за да намали данъците си или да отложи повиквателната за запаса. Ако усетеше, че Йоел започва да се отегчава, спираше на мига и пускаше класическа музика на касетофона, който носеше със себе си винаги когато беше с новия си приятел. Но трудно понасяше мълчанието в съчетание с Моцарт и след около петнайсет минути започваше да обяснява как човек може да запази парите си от инфлацията в днешно време или как флотът трябва да запечата херметически крайбрежието заради терористите. Неочакваното приятелство го очароваше толкова силно, че понякога не успяваше да се сдържи и звънеше през седмицата, за да поговорят за предстоящия излет през почивните дни.

От своя страна Йоел размишляваше върху думите: „Морето няма да избяга“. Звучаха правдиво. И спазваше своята част от сделката: забавляваше се, като даваше на брокера точно това, от което се нуждаеше, без това да му струва нищичко. Освен мълчаливото присъствие. Веднъж за изненада на Кранц го научи как се казва на бирмански „желая те“. Двамата се връщаха в Яфа към три-четири следобед въпреки тайните заклинания на Кранц времето да спре или пък сушата да изчезне — прибираха се с колата на брокера и пиеха кафе у Йоел. Той го изпращаше с думите: „Много благодаря. До скоро“. Но веднъж каза: „Внимавай по пътя, Арик“. Тези думи завинаги се запечатаха в сърцето на Кранц, тъй като той ги смяташе за голяма стъпка напред. В същото време от хилядите дразнещи любопитството му въпроси бе успял да зададе само два-три. И бе получил едносрични отговори. Но се страхуваше да не прецака нещата, да не прекали, да не изглежда глупав, да развали магията. Така минаха няколко седмици, Нета започна училище, а Кранц все още не се осмеляваше да потупа Йоел по рамото, макар всяка събота да се кълнеше, че ей сега ще го направи. И винаги отлагаше за следващия път.