Амос Оз
Познание за жена (46)

Глава 46

Докато пиеха кафе, почернелият от слънцето Арик Кранц, в добро състояние на духа и с риза с бляскави пайети, разказа с най-малки подробности какво са правили с Грета и какви нощни забавления имало в Ейлат. Отново прикани Йоел да излезе най-после от черупката си, преди да е станало прекалено късно, и да го удари на живот. Можело да започне с една вечер седмично. Смяната била от десет до два, нямало почти никаква работа, пациентите спели, сестрите били будни, а доброволките направо преливали от енергия. И пак възпя прелестите на Кристин и Айрис, които продължавал да пази за него, но нямало как да ги удържа вечно, ако се забавел още, щял да остане с пръст в уста. Той все още помнел кой го бил научил да казва „обичам те“ на бирмански.

Понеже и двамата бяха сами, Йоел остави Кранц да приготви ергенска вечеря с различни сирена, кисело мляко и омлет с наденички, а той направи дълъг списък за пазаруване, така че майка му, Авигейл и Нета да намерят хладилника пълен. Смяната на фара щеше да му струва няколкостотин шекела, а този месец вече бе похарчил немалка сума за градината и новата пергола и тепърва предстояха още разходи за заплануваната слънчева батерия, за нова пощенска кутия, за един-два люлеещи се стола за всекидневната и за осветление в градината.

— Дуби спомена, че ти е помогнал с овошките. Браво на теб. Ще ми кажеш ли вълшебната думичка, която го накара да се размърда, че да пооправи и нашата градина?

— Слушай — рече Йоел, като смени темата, без да забележи, както правеше често. — Как вървят в момента апартаментите? Високи ли са цените?

— Зависи къде.

— В Йерусалим.

— Защо?

— Искам да отидеш до Йерусалим и да разбереш колко мога да взема за двустаен с хол и кухня и малък кабинет в Талбиех. В момента е даден под наем, но срокът на договора изтича скоро. После ще ти дам документите. Чакай, не съм свършил. Имаме и още един апартамент в Йерусалим, в центъра на Рехавия. Виж колко ще получим и за него. Разноските са за моя сметка, дори и да се наложи да останеш там няколко дни.

— Какви ги говориш? Засрами се! Няма да ми плащаш, нали сме приятели? Наистина ли си решил да продадеш всичко в Йерусалим?

— Замълчи малко. Попитай твоя приятел Крамер дали е съгласен да ми продаде къщата.

— Какво ти става?

— И това не е всичко. Тези дни двамата с теб трябва да отскочим до Тел Авив и да огледаме един апартамент на „Карл Нетер“, както ти казваш, от него целият град е в краката ти.

— Спри! Дай ми време да си поема дъх. Да го смеля. Значи имаш намерение да…

— И последно, бих искал да наема стая някъде наблизо. С всички удобства и със самостоятелен вход. С гаранции за усамотение и дискретност.

— Мацки?

— Само една.

Както си седеше с ризата с бляскави пайети, с наклонена на една страна глава и полуотворена уста, брокерът изведнъж се изправи и след секунда отново седна още преди Йоел да успее да реагира. Измъкна от задния джоб на панталоните си плоска метална кутия, извади от нея една таблетка, глътна я, прибра кутията в джоба и обясни, че заради наденичките в омлета имал киселини. Предложи и на Йоел хапче и после се усмихна широко, поклати глава и измърмори по-скоро на себе си, отколкото на него:

— Виж ти — революция!

Сипаха си кафе и се заеха да уточнят подробностите. Кранц се обади на Дуби да пооправи къщата за завръщането на майка му, защото щял да закъснее и дори можело да не се върне у дома, преди да тръгне за болницата. Поръча му да го събуди сутринта в шест, защото искал да закара колата на господин Равид в гаража на Гуета. Йоав Гуета веднага щял да смени фара, нямало да го кара да чака и щял да му вземе половин цена.

— Минутка само — прекъсна го Йоел. Кранц млъкна и покри микрофона на слушалката с длан. — Нека намине насам, когато се поосвободи. Имам една молба към него.

— Да му кажа ли да дойде веднага?

— Да. Не. Нека дойде след половин час, за да приключим първо с подробностите по продажбата на апартаментите.

Когато след половин час Дуби пристигна с фиата на майка си, вече беше време Кранц да тръгва за болницата; на излизане той се закани, че щял да прекара нощта в хоризонтално положение в кабинета зад стаята на сестрите.

Йоел настани момчето в удобното кресло във всекидневната, а той самият седна на дивана. Предложи кафе, чай, лимонада и дори алкохол, но слабичкият нисък къдрокос младеж, чието клечесто тяло подхождаше по-скоро на шестнайсетгодишно хлапе, отколкото на отслужил войник, отказа любезно. Домакинът отново се извини за вчерашното си грубо държане и му благодари за помощта. Заговори за политика, после отвори дума за коли. Дуби осъзна, че на възрастния му е трудно да стигне до желаната тема, и тактично му се притече на помощ:

— Нета смята, че полагате огромни усилия да бъдете съвършен баща. Че това е най-голямата ви амбиция. Личи си, че умирате от любопитство, но нямате смелост да попитате, така че направо ще ви кажа — с Нета сме приятели. Не сме гаджета. Все още. Но ако Нета ме харесва, няма проблем. Защото аз я харесвам. И то много. Това е всичко засега.

Йоел си повтори наум думите му; колкото и да се опитваше да открие нещо нередно, накрая те пак му звучаха правдиво.

— Добре. Благодаря ти — рече накрая и по устните му пробяга непривична за него усмивка. — Но не забравяй, че…

— Няма нужда да ми го напомняте постоянно, господин Раби. Не съм забравил. По-добре е вие да се опитате да го забравите. Така не й помагате.

— Какво ти беше хобито? Фина механика ли?

— Да, надявам се някой ден да стане и моя професия. А вие… Онзи ден споменахте, че сте държавен служител, нещо свързано с тайните служби ли?

— В една или друга степен. Договарях определен вид стоки, преценявах продавачите и понякога сключвах сделките. Но вече приключих и сега мързелувам. Което не попречи на баща ти да реши да ми спести малко време и да закара колата ми на майстор вместо мен. Но Щом настоява… Исках да те помоля за една услуга. Свързана е с механиката. Погледни тази статуетка. Можеш ли да ми обясниш защо не се прекатурва? И как е прикрепена лапата към постамента?

Дуби се изправи пред лавицата и известно време мълчаливо изучава изящната статуетка. Йоел внезапно забеляза, че момчето е леко изгърбено — или двете му рамене не бяха еднакво високи, или пък гръбнакът му бе поизкривен. Определено не беше Джеймс Дийн. Но, от друга страна, и Нета не беше Бриджит Бардо. Всъщност Иврия сигурно щеше да го хареса. Тя бе твърдяла, че мускулестите и космати мъжаги я отвращават. Ако трябваше да избира между Хийтклиф и Линтън, тя щеше да предпочете Линтън. Или поне й се бе искало да е така. Или се бе опитвала да се убеди, че Линтън е правилният избор. Или бе мамила себе си. И Нета, и Йоел. Освен ако не всички тайни бяха напълно еднакви, както бе смятал онзи досадник, откривателят на електричеството, наследникът на Пушкин от полицейското управление в Северна Галилея. Може би той наистина бе вярвал чак до смъртта си, че Йоел на два пъти е изнасилил дъщеря му край резервоара в овощната градина, преди тя да се съгласи да се омъжи за него. И след това бе дошъл и му бе заявил в лицето, че му липсват трите неща, на които се крепи светът — желание, радост и милосърдие, които вървели в пакет, и ако нямал, да речем, номер две, тогава нямал и номер едно, и номер три, и така нататък. А ако се опиташ да отвърнеш: „Ами любовта? Къде я забравихте?“, те вдигат пръст към торбичките под малките кръгли очички, подръпват леко подпухналата плът и питат с лукава насмешка: „Ооо, да, любовта. А луната не щеш ли?“

— Ваша ли е? Или я заварихте тук?

— Беше си тук — отвърна Йоел.

Дуби продължаваше да стои с гръб към него.

— Красива е. Има няколко недомислици, но е красива. Трагична.

— Прав съм, че фигурката е по-тежка от постамента, нали?

— Да.

— Тогава защо не пада?

— Не се обиждайте, господин Равид, но не задавате правилния въпрос. Законите на физиката са прости. Вместо да питате защо не пада, трябва да приемете, че щом не пада, значи центърът на тежестта е над постамента. Това е всичко.

— Но как се държи? И на това ли имаш магическо обяснение?

— Не съвсем. Сещам се за два начина. Дори три. А те може и да са много повече. Толкова ли е важно за вас?

Йоел не бързаше да отговори. Винаги обмисляше внимателно думите си, дори и при най-простички въпроси, като „Как сте?“ или „Нещо ново?“. Сякаш думите бяха лична собственост и не биваше човек да ги раздава с лека ръка. Докато чакаше, момчето съгледа снимката на Иврия, която се бе появила отново също толкова тайнствено, колкото и бе изчезнала. Йоел знаеше, че трябва да се опита да разбере кой я бе взел и кой я бе върнал и най-вече защо, но също така знаеше, че няма да го направи.

— Това майката на Нета ли е? Съпругата ви?

— Тя почина — започна Йоел и после отговори на предишния въпрос, както винаги със закъснение. — Всъщност изобщо не е важно. Остави, не си струва да я чупим само за да разберем как е захваната за постамента.

— Защо се е самоубила?

— Кой ти каза, че се е самоубила? Откъде го чу?

— Така се говори. Макар че никой не знае подробности. Нета казва…

— Няма значение, какво казва Нета. Тя изобщо не е била там тогава. Да не повярва човек, че слуховете са стигнали чак в Тел Авив. Било е нещастен случай, Дуби. Късо съединение. Но слуховете са нещо страшно. Сега започват да одумват и Нета, нали? Я ми кажи, имаш ли представа, коя е Адва, съученичката й, с която се канят да живеят заедно в някакъв апартамент, дето го била наследила от баба си?

Дуби се извърна, почеса къдравата си глава и тихо рече:

— Господин Равид, не се сърдете, но престанете да я шпионирате. Спрете да я следите. Оставете я на мира. Нека си живее своя собствен живот. Тя смята, че се стремите да сте съвършеният баща. Повярвайте ми, ще е по-добре, ако си спестите усилията. Извинете ме, но ще го кажа направо: мисля, че така не й помагате. Трябва да тръгвам, имам малко работа вкъщи, защото утре мама си пристига и татко иска всичко да е тип-топ. Радвам се, че си поговорихме. Лека нощ.

Две седмици по-късно, в деня след първия й изпит, Йоел видя Нета пред огледалото в роклята, която й беше купил, след като беше научил за случилото се в Банкок; елегантната дреха омекотяваше линиите на ръбатото тяло и я правеше стройна и гъвкава; за първи път той реши да не си отваря устата. Не каза нито дума. Изчака я да се прибере след срещата и седнаха в кухнята, обсъждайки ужасната жега. Наложи си да приеме спокойно промяната и да не застава на пътя й. Чувстваше се в правото си да вземе решение от свое име и от името на Иврия. И ако майка му или Авигейл се опитаха да се намесят, щеше да реагира така остро, че да загубят всякакво желание да се бъркат в живота на Нета. Отсега нататък щеше да бъде твърд и непреклонен.

Няколко нощи по-късно дочете последните страници от биографията на началник-щаба и вместо да изгаси лампата и да заспи, отиде в кухнята да си сипе чаша студено мляко и там завари Нета, облечена в нова нощница. На редовния му въпрос „И какво чете нейно височество?“ тя се поусмихна и отвърна, че преговаря за изпита — преглежда записките си за периода на британския мандат.

— Мога да ти помогна, ако искаш — предложи Йоел.

— Знам, че можеш — рече Нета. — Да ти направя ли сандвич? — и без да дочака отговора, ни в клин, ни в ръкав изтърси: — Дуби ти лази по нервите, а?

Той се замисли за миг и после отговори:

— Колкото и да е невероятно, май ми се струва поносим.

За негова изненада Нета отвърна едва ли не щастливо:

— Колкото и да е невероятно, Дуби каза същото за теб. И почти със същите думи.

За Деня на независимостта семейство Кранц ги поканиха на барбекю. За тяхна изненада Йоел направо попита дали може да доведе и съседите, брата и сестрата американци. Оделия отвърна: „Разбира се“. Към края на вечерта тя го придърпа в ъгъла във всекидневната и му призна, че в Европа е кръшнала на два пъти с различни мъже; не виждала причина да го крие от Ари и след като му признала, отношенията им се подобрили и сега вече всичко било наред. И то благодарение на Йоел!

Той скромно сведе глава:

— Какво толкова съм направил? Просто исках да има мир.