Амос Оз
Познание за жена (21)

Глава 21

Следобеда, докато обикаляше из градината бос, с транзистор в едната ръка, за да слуша интервюто с Ицхак Рабин, и бормашината в другата, търсейки къде да забие бургията, телефонът вътре иззвъня. Беше Шефа. Отново. Как са, какво ново, имат ли нужда от нещо?

— Всичко е наред, нямаме нужда от нищо, благодаря — отвърна Йоел и добави: — Нета не е вкъщи. Излезе и не каза кога ще се върне.

— Защо ми е Нета? — засмя се мъжът отсреща. — Нима с теб вече няма какво да си кажем?

И гладко премина към последния политически скандал, който бе на първа страница във всички вестници и заплашваше да катурне кабинета. Не изрази мнението си, но живо обрисува различните гледни точки. Както обикновено, описа топло и със симпатия противоречията, сякаш всяка от страните въплъщаваше върховната справедливост. Накрая стесни възможните сценарии за бъдещото развитие до два: А и Б, един от които, заключи логично той, бил неизбежен. През цялото време Йоел отчаяно се опитваше да разбере какво точно се искаше от него. Изведнъж Шефа отново превключи и мило го попита дали не би наминал за чаша кафе през службата утре сутринта. Приятелите му се били затъжили за него, копнеели за мъдростта му, а можело и Акробата да използва възможността да му зададе няколко въпроса за един стар случай, с който Йоел се бил справил с обичайния си професионализъм, но като че ли не го бил приключил съвсем, Акробата все още се терзаел по един-два неизяснени въпроса и само с негова помощ щял да си върне спокойствието. Накратко, щяло да бъде приятно и забавно. Ципи била донесла домашна торта и той, Шефа, се бил като лъв, за да запази парче за Йоел. Кафето също щяло да е готово. Щели да си побъбрят както в доброто старо време. Можело дори да обърнат и нова страница.

Йоел попита дали трябва да го приеме като покана за разпит. И на минутата осъзна, че е направил огромна грешка. Шефа изпищя обидено като съпруга на стар равин, чула да изричат сквернословия в синагогата. Ау, не го ли било срам! Това било просто покана да се завърне в лоното на семейството. А той само как си го представял… Обиждал ги. Но те щели да му простят. Нямало на никого да кажат. „Разпит ли?“ Не си спомнял нищо подобно. Дори и на изтезания да го подложели, пак нямало да си признае. Спокойно, нищо не било станало. Все едно не го бил казвал. Щяло да си остане между тях двамата. Ето, забравил го вече, заробил го надълбоко, мир на праха му, амин. А те щели да чакат да му домъчнее за тях. Щели да кротуват, нямало да го безпокоят. И, разбира се, щели да прогонят нанесената обида от сърцата си. Животът бил твърде кратък, че човек да се прави на обиден. Йоел трябвало да забрави всичко и просто на другия ден да мине да пият кафе към десет, малко по-рано, малко по-късно — нямало значение. Когато му било удобно. Ципи го очаквала. Щяла да го пусне без никакви въпроси. Бил й обяснил, че Йоел има постоянен свободен достъп до кабинета му. Без предварителни уговорки. Денонощно. Не? Предпочитал да не идва? Добре тогава. Нека целунел Нета и да си гледа живота. Всъщност искал да го види, за да му предаде специални поздрави от Банкок. Но нямало сега да го занимава с това. Е, всичко хубаво.

Той подскочи сепнато, но Шефа явно бе решил, че разговорът се е проточил. Извини се, че отнема от безценното му време. Отново го помоли да предаде искрената му любов към Нета и да поздрави двете възрастни дами. Обеща, че в най-скоро време ще им се изтърси на гости като гръм от ясно небе, посъветва Йоел да внимава със здравето, да си почива повече и приключи с думите: „Най-важното е човек да се грижи за себе си“.

Йоел остана на столчето до телефона с бормашината на колене. Раздели думите на Шефа на отделни фрази и започна мислено да ги пренарежда в различни комбинации. Както правеше на мисиите си в чужбина. „Два сценария, единият от които неизбежен“, „терзае“, „да ти домъчнее за нас“, „поздрави от Банкок“, „петдесетгодишно дете“, „през всичките тези години те обичаше“, „изтезания“, „свободен достъп“, „мир на праха му“, „какъв симпатичен човек“. Тези думи като че ли подсказваха минно поле. От друга страна, съветът „грижи се за себе си“ му звучеше правдиво. За миг се зачуди дали да не се опита да отстрани онова малко черно нещо до входа на стария манастир с бормашината. Успя да се сдържа, само щеше да повреди снимката. А всъщност целта му бе да поправя нещата.

Тръгна отново из празната къща, влизаше от стая в стая. Сгъна захвърленото до леглото на Нета одеяло и го сложи до възглавницата. Прелисти новата книга на Яков Васерман, която лежеше на нощното шкафче на майка му, и вместо да я остави, както я бе намерил — захлупена с кориците нагоре, — пъхна разделителче, затвори я и я сложи под прав ъгъл до радиото. Подреди лекарствата. Подуши миризмата на Авигейл Люблин в съседната стая и напразно се опита да се сети какво му напомня. Остана няколко минути и в собствената си спалня, сложи очилата си на френски свещеник и внимателно огледа лицето на наемодателя, господин Крамер, директора от „ЕЛ АЛ“, на старата снимка; облечен във военна униформа, той стискаше ръката на началник-щаба генерал Елазар. Генералът бе навъсен и уморен, беше притворил очи като човек, който вижда, че смъртта наближава, но не предприема нищо, за да я избегне. Господин Крамер сияеше, сякаш отваряше нова бляскава страница в живота си, изглеждаше уверен, че отсега нататък нищо вече няма да е същото, ще е различно, по-празнично, по-вълнуващо, по-важно. Йоел забеляза, че гърдите на хазяина са наплюти от мухи, и веднага изчегърта петънцето с капачето на писалката на Иврия, която трябваше да се топи в мастилото на всеки десетина думи. Спомни си как, докато живееха в Йерусалим, понякога, изкачвайки стълбите към дома си, дочуваше или по-скоро долавяше звука на китарата на самотния съсед да долита от апартамента; влизаше на пръсти, като крадец, превърташе ключа съвсем безшумно, промъкваше се, както го бяха учили, и намираше жена си и дъщеря си, едната в креслото, а другата с гръб към стаята и с лице към прозореца, през който между стената и прашните клони на бора се виждаха пустинните Моавски хълмове отвъд Мъртво море. Двете бяха вглъбени в музиката, а съседът изливаше душата си в струните. Понякога изражението на лицето му — странна смесица от тъга, копнеж и горчивина, стаена, както му се струваше, в левия ъгъл на устните, го изумяваше и той несъзнателно се опитваше да го повтори.

В пълзящия из стаята здрач, отдадени на музиката, съпругата и дъщеря му си приличаха толкова много, че веднъж Йоел сбърка Нета с Иврия, приближи се на пръсти и целуна дъщеря си по врата. Иначе двамата с нея гледаха да не се докосват.

Йоел обърна снимката, погледна датата и се помъчи да пресметне колко време бе минало от деня, когато бе направена, до внезапната смърт на началник-щаба Елазар. И за момент зърна самия себе си без крака и ръце, една торба месо с глава отгоре, нито мъжка, нито женска, а на някакво по-нежно същество, по-миловидно дори и от дете, сияйно, с широко отворени очи, сякаш е разгадало отговора и се наслаждава на едва ли не невероятната му простота. Отговорът, който бе едва ли не пред очите ти.

Влезе в банята и извади от шкафа две рула тоалетна хартия. Постави едното, а второто сложи за резерва в другата тоалетна. Обра пешкирите и хавлиите и ги хвърли за пране, остави само една, с нея избърса мивките, после също я пъхна в коша. Донесе чисти кърпи. Намереше ли някой дълъг косъм, вдигаше го към светлината, за да определи на кого е, после го хвърляше в тоалетната и пускаше водата. В аптечката откри масльонка, чието място беше в бараката с инструментите, и се запъти да я прибере. Но изведнъж му хрумна да смаже пантите на прозореца в банята, после — на вратата на кухнята, след това — и на гардеробите, а накрая тръгна с масльонката из къщата, търсейки нови жертви. Смаза бормашината и сглобките на люлката в градината и установи, че масльонката е празна, вече нямаше смисъл да я прибира при инструментите. Влезе през вратата на всекидневната и се сепна, за миг реши, че е забелязал леко, почти неуловимо движение в тъмното. Вероятно листата на гигантския филодендрон се бяха размърдали. Или завесите? Или нещо зад тях? Щом светна лампата, движението изчезна; той огледа внимателно ъглите и не откри нищо, но когато загаси и понечи да излезе, движението сякаш започна отново точно зад гърба му. Притича безшумно с босите си крака до кухнята, без да пали лампата, и се взря в трапезарията. Оттатък нямаше нищо, освен мрак и тишина. Имаше дъх на гниещи плодове. Обърна се към хладилника и го отвори и пак усети леко шумолене зад гърба си, завъртя се рязко и светна всички лампи. Нищо. Угаси и излезе навън, промъкна се като крадец около къщата, надникна предпазливо през прозореца и успя да зърне някакво шаване в тъмния ъгъл на стаята. Но то застина в мига, в който Йоел погледна натам. Дали не бе птичка, която пърха с криле и се мъчи да избяга от затвора си? Или котката от бараката бе влязла в къщата? А може би беше гущер? Или змия? Или просто течението поклащаше листата на филодендрона? Йоел стоеше сред храстите и търпеливо се взираше 8 тъмното помещение. Морето няма да избяга. Изведнъж му дойде на ум, че вместо с винт фигурката може да е закрепена на дълъг метален шип в задната лява лапа, стърчащ от гладкия стоманен постамент. И затова отдолу не се виждаше нито пирон, нито винт. Майсторът, уловил този великолепен, трагичен скок, се бе сетил да направи поставка с шип. Решението изглеждаше логично и приемливо за Йоел, но имаше един недостатък — нямаше начин да провери дали бе прав, без да счупи статуетката.

Но после изникна въпросът, кое е по-непоносимо: постоянната агония на застиналия скок, секнатият устрем, който не спира нито за миг, но така и не успява или пък не спира, тъй като никога не успява, или откъсването на лапата веднъж и завинаги. Йоел не можа да открие отговора. Откри обаче, че междувременно е изпуснал началото на новините. Заряза слухтенето под прозореца, влезе във всекидневната и пусна телевизора. Докато апаратът загрее, екранът тъмнееше и само се чуваше как говорителят обясняваше за проблемите на риболова, миграцията на рибите, отчаянието на рибарите и равнодушието на правителството, репортажът свърши, преди да се появи образът. На екрана изгря мрачно сиво-зелено море без кораби и лодки, изглеждаше застинало, едва ли не заледено, само тук-там се къдреха леки вълнички с мръсно бели гриви, които проблясваха в здрача и изчезваха в ъгъла, а зад кадър водещият рецитираше прогнозата за времето и очакваните температури на морската вода. Йоел изчака и последните два репортажа, изгледа една реклама, но като видя, че след нея започва друга, изключи телевизора, пусна си Бах и си наля бренди. Незнайно защо си представи сравнението, използвано от Шефа в телефонния им разговор. „Като гръм от ясно небе“. Седна на табуретката до телефона с чантата в ръка и набра номера на Арик Кранц. Искаше да вземе за половин ден втората му кола и да отиде с нея до службата, за да остави своята на Авигейл. С клокочещ от неприязън глас Оделия Кранц му съобщи, че Ари не е вкъщи и нямала представа, кога ще се върне. И не й пукало дали ще се прибере въобще. Йоел се досети, че двамата отново са се скарали, и се опита да си припомни какво му бе казал Кранц миналата събота на лодката за червенокосата сексбомба, която завел в някакъв хотел на Мъртво море, без да подозира, че нейната сестра е снаха на жена му или нещо подобно, и затова сега бил под тревога. Госпожа Кранц попита дали да предаде нещо на съпруга си. Йоел се поколеба.

— Нищо специално. Всъщност да, бихте ли му предали, че съм се обаждал и го моля да ми звънне, ако се върне преди дванайсет? — и реши, че е подходящо да добави: — Надявам се, че не ви притеснявам. Благодаря ви.

Оделия Кранц отговори:

— Не ме притеснявате изобщо. Но ще е добре да знам с кого имам удоволствието да разговарям.

Йоел осъзнаваше колко глупаво бе нежеланието му да произнесе името си по телефона, но въпреки това не можа да превъзмогне едно леко запъване, преди да се представи, отново благодари и понечи да затвори.

Тя го спря:

— Може ли да прескоча до вас? Трябва да поговорим. Моля ви! С вас не се познаваме, но се надявам да проявите разбиране. Само десетина минути!

Йоел замълча. Не искаше да се заплита в лъжи. Усетила колебанието му, Оделия Кранц предположи:

— Но вие сигурно сте зает. Разбирам, извинявайте. Не искам да развалям плановете ви. Може би някой друг път? Ако е възможно?

— Много съжалявам — отвърна сърдечно той. — Просто в момента ми е трудно.

— На всички ни е трудно — въздъхна тя.

И утре е ден, помисли си той. Стана, сложи слушалката върху вилката и излезе в нощта, стигна до оградата на цитрусовата горичка в края на улицата и се загледа в ритмичните червени отблясъци над покривите и дърветата, най-вероятно предупредителни светлини на мачтата на голям кораб. Изведнъж между два отблясъка просветна млечносин лъч, сателит или метеор, и бавно, като насън, пресече тъмния небосклон. Йоел се обърна и пое към дома. Извика „Млък!“ към Айрънсайд, който залая мързеливо от другата страна на оградата. Мислеше да се прибере, да провери дали къщата все още е празна и дали е изключил грамофона. И да си сипе още малко бренди. Но за своя изненада откри, че стои не пред дома си, а пред вратата на Върмънтови и сигурно несъзнателно бе натиснал звънеца, защото, когато понечи да си тръгне, тя се отвори и мъжът, който приличаше на едър розовобузест холандец от реклама за първокласни пури, изрева три пъти на английски: „Влизай!“ Нямаше друг избор, освен да се подчини.