Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
To Know a Woman, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
3 (× 1 глас)

Информация

Сканиране
Internet (2020)
Корекция и форматиране
Elina15 (2020)

Издание:

Автор: Амос Оз

Заглавие: Познание за жена

Преводач: Маргарита Терзиева

Година на превод: 2007

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Милениум

Град на издателя: София

Година на издаване: 2007

Тип: роман (не е указано)

Националност: израелска (не е указано)

Печатница: „Мултипринт“ ООД

Редактор: Владимир Молев

Художник: Михаил Танев

Коректор: Илиана Попова

ISBN: 978-954-340-075-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/13680

История

  1. — Добавяне

Глава 19

Шест и петнайсет сутринта. Сиво-син здрач, а на изток слънчеви отблясъци по облаците. Лек утринен бриз носи далечен мирис на изгорели треви. Листата на двете круши и двете ябълки, натежали от умора в края на лятото, падат на земята. Йоел е зад къщата по бял потник, спортни гащета и боси крака, държи в ръка все още неразопакован вестник. Отново е пропуснал раздавача. Проточил е врат и зяпа небето. Птиче ято във форма на стрела лети на юг. Щъркели? Или жерави? Прелитат ниско над керемидените покриви на спретнатите къщи, над градините, дърветата и цитрусовите гори и накрая изчезват на югоизток сред перестите облаци. Отвъд овощните градини и нивите започват скалисти склонове и села с каменни къщи, после равнини и долини, а най-накрая идват смълчаната пустиня и навъсените планини на изток, покрити с тъмния воал на мъглата, следват пак пустиня, полета с подвижни пясъци, а зад тях — последните хълмове. Всъщност той бе излязъл да нахрани котката и малките й в бараката и да вземе френския ключ, за да затегне капещия кран до навеса за колата. И сега чакаше раздавача да стигне до края на улицата, за да го спре на връщане. Как намираха пътя си? И как разбираха, че е време да отлетят? Ами ако някъде дълбоко в сърцето на африканската джунгла имаше нещо като база, контролна кула, която ден и нощ излъчва постоянен високочестотен сигнал, неуловим за човешкото ухо и най-модерната апаратура, разпространява се като невидим лъч от Екватора до Далечния север и птиците политат право към светлината и топлината? И насред дърветата, чиито клони вече пламтят в позлатата на утринното слънце, Йоел, сякаш получил просветление, си представи, че улавя, не, не улавя, а по-скоро — усеща, този сигнал с прешлените на гръбнака си. Ако имаше криле, щеше да откликне на зова и да полети. Изведнъж потрепери, за миг бе усетил как женски пръсти едва доловимо галят опашната му кост. В този момент, в промеждутъка между две вдишвания, изборът между живота и смъртта изведнъж му се стори незначителен. Изпълни го дълбок покой, сякаш кожата му вече не разделяше вътрешния му покой от покоя на външния свят и те се бяха слели в едно. Благодарение на двайсет и трите години в службите бе усъвършенствал изкуството на разговора с непознати, можеше да бъбри с часове за курса на тази или онази валута или за предимствата на швейцарките и французойките в сравнение с италианките, докато изучава човека срещу себе си. И крои планове, как да отвори ковчежето с тайните му. Както при решаването на кръстословица — започваш от най-лесните въпроси, за да си подскажеш за по-трудните. Но сега, в шест и половина сутринта, в собствената му градина у него, един овдовял мъж, свободен почти в пълния смисъл на думата, се промъкна подозрение, че нищо, абсолютно нищо на този свят не може да бъде разгадано. Че очевидните прости всекидневни неща, утринният хлад, миризмата на изгоряла трева, малката птичка сред ябълковите листа, пожълтели от допира на есента, нежната целувка на вятъра по голите му рамене, ароматът на влажната земя, вкусът на слънчевите лъчи, повехналата морава, умората в очите, тръпката, която бе усетил за кратко в гръбнака си, срамните истории и скелетите в гардероба, котенцата и тяхната майка в бараката, китарата, която през нощта звучи като чело, купчината чакъл до верандата на семейство Върмънт от другата страна на плета, жълтият спрей, който трябваше да върне на Кранц, бельото на майка му и дъщеря му, развявано от утринния бриз на простора в другия край на двора, небето, от което вече бяха изчезнали отлитащите на юг ята — всичко криеше тайни.

И ако успееш да разгадаеш някоя, то е само за миг. Сякаш си пробиваш път през гъстата растителност на тропическа джунгла и тя се затваря веднага след теб, без да остане и най-малка следа, че си минал оттам. Едва си успял да формулираш нещо с думи, и то вече ти се изплъзва, изнизва се тихомълком към размитите сенчести петна на здрача. Йоел си спомни как съседът Итамар Виткин веднъж, когато случайно се срещнаха на стълбището, обясни, че думата на иврит шебешифлену в Псалм 13 най-вероятно е полска, докато намагу в края на втора глава от Книгата на Иисус Навин има несъмнено руски произход. Съседът бе произнесъл намагу с руски акцент, а шебешифлену — с полски и едва доловима насмешка. Дали се бе опитвал да се пошегува? Или се бе опитвал да му каже нещо, нещо, което е трябвало да открие в пространството между тези две думи? Но Йоел го бе пропуснал, не му бе обърнал внимание. За момент се замисли върху думата „несъмнено“ и за своя изненада неочаквано я прошепна на глас.

Междувременно отново изпусна вестникарчето, което бе стигнало края на улицата и на връщане мина пак покрай къщата. Оказа се, че не е момче и не кара колело, а е мъж с очукана стара кола, който хвърляше вестниците през прозореца, без да слиза от нея. Вероятно така й не бе видял бележката, която Йоел бе оставил на пощенската кутия, а сега беше твърде късно да го гони. Мисълта, че всяко нещо крие тайна, пробуди у него глух гняв. Не, „тайна“ не беше точната дума. Книгата беше отворена и човек можеше свободно да чете нещата, които среща всеки ден, несъмнените неща — утрото, градината, птиците, вестника, — само дето съществуваха различни начини за търсене на смисъла. Например всяка седма дума да се чете обратно. Или да се избира само четвъртата в изречението. Да се заменя една буква с друга. Да се пропуска всяка буква след „с“. Възможностите бяха безкрайни и всяка от тях раждаше различни тълкувания. И друг смисъл. Не задължително по-дълбок, по-интересен или по-ясен, а просто различен. Без никаква връзка с очевидното обяснение. Или не беше така? Пробуденият от тези мисли гняв допълнително ядосваше Йоел, който се смяташе за спокоен и уравновесен. Как човек да разбере кой е правилният код? Как да познае коя от безграничните комбинации е истинската? Кой е ключът към вътрешната подредба на нещата? А дали този ключ е универсален или личен както кодът на кредитната карта, или пък е уникален както номерът на лотарийния билет? Как да си сигурен, че не се сменя на всеки седем години например? Или всяка сутрин? Или всеки път, щом някой умре? Особено когато очите ти парят и сълзят от напрежението, особено когато небето се е прояснило и щъркелите вече са отлетели. Или бяха жерави?

И какво, ако не успееше да го разгадае? Поне си даваше сметка, че му е било оказано специално благоволение. За миг, един-единствен миг на зазоряване, му бе дадено да разбере, че въпреки всичко код съществува. Чрез едва усетена тръпка в гръбнака. И сега знаеше две неща, които не бе подозирал, когато се мъчеше да разгадае последователността на измамните шарки по тапета в онази хотелска стая във Франкфурт — че наистина има подредба и че на него не му е отредено да я разгадае. Ами ако кодът не е един, а са много? Ако всеки човек си има свой собствен код? Той, който смая всички, като откри истинската причина, накарала слепия милионер, кафеения магнат от Колумбия, да потърси израелските тайни служби и да предаде списък с укриващите се нацисти от Акапулко до Валпарайсо, как така не можеше да различи китарата от виолончелото? Късото съединение от спирането на тока? Болестта от копнежа? Пантерата от византийската икона? Банкок от Манила. И къде, по дяволите, бе проклетият френски ключ? Трябваше да поправи крана и да пусне пръскачките. А после щеше да си сипе кафе. Край. Време беше да се залавя за работа.