Амос Оз
Познание за жена (25)

Глава 25

Но явно бе решил да не чака до следващата сутрин. Още следобеда реното му се появи на малката уличка в Рамат Лотан. Шефа слезе и обиколи колата два пъти, провери дали вратите са заключени, и чак тогава се насочи към моравата. Йоел беше там, гол до кръста и потен, и буташе пред себе си ръмжащата косачка. Даде му знак да почака. Гостът обаче със заповеден жест му нареди да спре и по силата на двайсет и три годишния навик Йоел послушно изключи машината. Изведнъж се възцари тишина.

— Дойдох да поговорим за личния проблем, за който намекна. Ако става дума за Нета…

— Съжалявам — прекъсна го Йоел, дългогодишният му опит подсказваше, че сега е моментът за окончателно решение, — нека не си губим повече времето. Няма да замина и това е последната ми дума. Колкото до личните ми проблеми, те са точно такива — лични. Точка. Но ако си дошъл да играеш дама, заповядай, Нета сигурно вече е излязла от банята. Ще я намериш във всекидневната. Аз съм зает, съжалявам.

Дръпна ремъка и оглушителният вой на косачката погълна отговора на посетителя. Той се обърна, влезе в къщата и се появи петнайсет минути по-късно. През това време Йоел бе стигнал до края на моравата и косеше под прозорците на Лиза и Авигейл. Упорито мина малкия участък четири пъти, чакайки реното да потегли. Чак тогава изключи мотора, прибра машината в бараката, взе греблото и започна да събира окосената трева, като се опитваше да оформи абсолютно еднакви купчинки; не спря дори когато Нета излезе боса, с блеснал поглед, с широка блуза и размъкнати панталони и рязко попита дали отказът му е свързан по някакъв начин с нея.

— Какво, за Бога… — избухна Йоел, но се усети и продължи по-кротко: — Да, може би малко, но не в тесния смисъл на думата, не е, защото ще трябва да те оставя сама. Не е там проблемът. В края на краищата няма да си сама.

— Тогава, къде е проблемът? — запита Нета с едва доловимо презрение. — Това не е ли съдбовното пътуване за спасяване на родината?

— Вече дадох моята дан — отвърна той.

Усмихна се, а това се случваше много рядко. В отговор тя изведнъж грейна, което беше нещо ново и в същото време познато, ъгълчето на устните й потрепваше едва забележимо както на майка й, когато искаше да скрие чувствата си.

— Виж, всичко е много просто. Приключих с тази лудост. Помниш ли какво казваше Виткин, когато идваше с китарата си у нас? Помниш ли думите му? „Идвам да видя има ли признаци на живот“. Ето това правя и аз сега. Това търся. Но няма закъде да бързам. И утре е ден. Ще ми се още няколко месеца да си поседя вкъщи. Или няколко години. Или завинаги. Докато разбера какво става. За какво е всичко това. Или да се убедя от собствен опит, че е невъзможно да бъде разгадано. Това е.

— Странен човек си — промълви Нета с едва сдържан плам. — Но може и да си прав за тази конкретна командировка. И в двата случая ще страдаш. Така че както желаеш. Не заминавай. Остани тук. Харесва ми, че по цял ден си вкъщи или в градината и че сновеш из кухнята посред нощ. Понякога си много мил. Само престани да ме гледаш по този начин. Не, почакай, постой навън още малко. Нека този път за разнообразие да приготвя аз вечерята. Ще бъдем само двамата, бабите ги няма. На прием са на „Отворете сърцата си за имигрантите“ в хотел „Шарон“ и предупредиха, че ще закъснеят.