Амос Оз
Познание за жена (20)

Глава 20

Прибра френския ключ. Сипа мляко на котенцата. Включи пръскачките и се загледа за миг във водната струя, после влезе в кухнята през задната врата. Сети се, че вестникът е отвън, на перваза на прозореца, върна се, взе го и пусна кафемашината. Докато чакаше кафето, препече филийки. Извади от хладилника масло, конфитюр и мед, подреди масата и застана до прозореца. Опита се да прочете заглавията на първата страница, но не осъзнаваше какво виждат очите му. Осъзна обаче, че е време за новините в седем, и включи радиото, но докато се концентрира върху думите на говорителя, емисията свърши и започна прогнозата за времето: облачно на места, с обичайните за сезона температури. Появи се Авигейл.

— Приготвил си всичко сам! Като голямо момче! Но колко пъти съм ти казвала да не вадиш млякото от хладилника? Лято е и ако го оставиш по-дълго навън, ще вкисне.

Йоел се замисли над думите й, звучаха правдиво. Само „вкисне“ му се видя малко пресилено. Но отвърна:

— Да. Така е.

Нета и Лиза дойдоха малко след началото на предаването на Алекс Ански. Лиза носеше кафява домашна роба с огромни копчета отпред, а Нета беше в светлосинята си училищна униформа. За момент му се стори дори красива, но в следващия миг в главата му изникна образът на мургавия мустакат момък с яките ръце и тайничко се зарадва, че въпреки камарата шампоани в банята косата й винаги изглежда мазна.

Лиза се оплака:

— Цяла нощ не съм спяла. Навсякъде ме боли.

Авигейл отвърна:

— На теб ако се вярва, излиза, че въобще не си мигвала през последните трийсет години и за последно си спала в нощта преди процеса срещу Айхман.

Нета се намеси:

— Бабо, ти „спа“ като гълъбче цяла нощ. Какви ги приказваш сега?

— „Спа“ — наблегна Авигейл, — казва се „спа“ и „спала“.

— Кажи го на нея — засмя се Нета.

— Осмива ме — въздъхна Лиза. — Боли ме навсякъде, е това дете ме подиграва.

— „Присмива ми се“ — обади се Авигейл. — Осмивам някого и се присмивам на някого, има разлика!

— Хайде, стига — намеси се Йоел. — Какво става? Ако продължавате така, ще трябва да изпратят умиротворителните сили.

— И ти не си спял тази нощ — обяви тъжно майка му и поклати глава, сякаш го жалеше или пък след бурен вътрешен дебат се съгласяваше с някаква своя си мисъл. — Нямаш приятели, нямаш работа, по цял ден не правиш нищо. Накрал или ще се разболееш, или ще почнеш да ходиш в синагогата. Иди поне да поплуваш в басейна.

— Лиза — сряза я Авигейл, — как само разговаряш с него! Да не би да е бебе? Почти на петдесет е. Остави го на мира. Защо непрекъснато изнервяш обстановката? Той ще се оправи. Остави го да диша спокойно. Да живее, както иска.

— Тази, която съсипа живота му… — прошепна Лиза. И спря насред изречението.

Нета се обърна към баща си:

— Защо скачаш още преди да сме си изпили кафето, и започваш да разчистваш? За да ни изгониш по-бързо от вкъщи? Или в знак на протест срещу онеправданата роля на мъжа в семейството? А може би искаш да ни вмениш чувство за вина?

— Просто вече е осем без петнайсет — отвърна Йоел. — Трябваше да си тръгнала преди десет минути. Пак ще закъснееш.

— И ако прибереш и измиеш чиниите, няма да закъснея, така ли?

— Добре, стига. Ще те закарам.

— Боли ме навсякъде — тъжно измърмори Лиза. Повтори го два пъти, сякаш разбираше, че никой не я слуша. — Боли ме коремът, боли ме гърбът, цяла нощ не съм спяла, а на сутринта ми се осмиват.

— Хей, един по един, моля! — извика Йоел. — С теб ще се заема след малко.

Откара Нета до училище, без да спомене й дума за срещата им в кухнята в ранните утринни часове, когато той бе приготвил сандвичи със сирене, черни маслини и ароматен ментов чай и след продължилата половин час нежна тишина се бе прибрал в стаята си.

На връщане спря в търговския център и купи поръчания от Авигейл лимонов шампоан и литературно списание. Щом се прибра, се обади по телефона и запази час при гинеколог за майка си. После взе чаршафа, книгата, вестника, очилата, транзистора, лосиона против изгаряне, две отвертки и чаша студен ябълков сок и се излегна в хамака. По стар навик държеше улицата под око и видя, че този път азиатската красавица не мъкне покупките в торби, а ги е натоварила в количка. Защо не се бяха сетили по-рано за тази възможност, защо решението винаги идваше късно? По-добре късно, отколкото никога, отвърна си сам с един от любимите изрази на Лиза. Огледа изречението от всички страни, звучеше правдиво. Но вече не го свърташе в хамака. Остави всичко и потърси майка си. Стаята й беше празна, огряна от утринното слънце, чиста, подредена и свежа. Намери я в кухнята, двете с Авигейл режеха зеленчуци за супа и бъбреха оживено. Щом влезе, млъкнаха. Отново му се сториха еднакви като сестри, макар да знаеше, че всъщност не си приличат. Авигейл бе с румено открито славянско лице с високи, почти монголоидни скули, будните сини очи издаваха добродушие и смазваща благост. Майка му, облечена в едновремешна кафява роба, с потъмняла кожа, стиснати, хлътнали навътре устни и обидено изражение, му заприлича на мокра кокошка.

— Как се чувстваш сега? — попита я той.

Мълчание.

— По-добре ли си? Записах час при доктор Литвин. В два часа в четвъртък.

Мълчание.

— Нета влезе в клас заедно със звънеца. На два светофара минах на червено, за да стигна навреме.

Авигейл се обади:

— Първо разстройваш майка си, а сега се опитваш да поправиш нещата. Само че даваш малко и го даваш късно. Тя е чувствителен човек и наистина не е добре, Йоел. За теб обаче сякаш една трагедия не е достатъчна. Помисли си, преди да е станало късно. Помисли си хубаво и може би ще успееш да положиш малко повече усилия.

— Разбира се — отвърна Йоел.

— Ето, това е. Виждаш ли? За това ти говорех. Това хладно държание. Тази ирония. Този железен самоконтрол. Ето това я вкара в гроба. С това ще ни заровиш всичките.

— Авигейл! — прекъсна я той.

— Добре, добре, тръгвай — поклати глава тя. — Виждам, че бързаш. Ръката ти е вече на вратата. Не позволявай да те задържаме. А тя те обичаше. Може би не си забелязал и скоро никой не ти го е напомнял, но през всичките тези години тя те обичаше. От началото до края. Дори за Нета ти прости. Прости ти всичко. Но ти беше вечно зает. Не си виновен. Нямаше време, не й обръщаше внимание, не виждаше колко се измъчваше заради теб, докато не стана твърде късно. Дори и сега бързаш. Върви, върви, защо стоиш? Какво да правиш в този старчески дом? Заминавай. Ще се върнеш ли за обяд?

— Може би. Не знам.

Изведнъж майка му наруши мълчанието си. Обърна се не към него, а към Авигейл, гласът й беше тих и спокоен:

— Няма ли да престанеш вече? Чухме достатъчно. Непрекъснато се мъчиш да ни вмениш вина. Защо? Какво толкова й направи той? Кой се затвори сам в златната си клетка?

Кой не допускаше другия до себе си? Не го оставяш на мира дори и след всичко, което направи за теб. Спри да ни обвиняваш! Сякаш ти си единствената светица тук. Какво искаш? Не спазваме ли траура? А кой отиде на фризьор, маникюрист и гримьор още преди освещаването на гроба? Така че не говори. В цялата страна не можеш да намериш друг мъж, който така да се грижи за дома. Непрекъснато се старае. Тревожи се. Дори не е спял тази нощ.

— „Спал“ — механично я поправи Авигейл. — „Спал“, а не „спял“. Ще ти дам две таблетки валиум. Ще те отпусне. Само се успокой.

— До скоро — подвикна Йоел, но Авигейл го спря.

— Чакай за минута. Ела. Нека ти оправя яката, ако отиваш на среща. И се среши, иначе никоя жена няма да те погледне. Ще се прибереш ли за обяд? Към два, когато си идва и Нета? Защо не я вземеш с колата?

— Ще видим — отвърна той.

— А ако някоя красавица те задържи, звънни да ни кажеш. Да не те чакаме с часове за обяд. Йоел, време е да осъзнаеш състоянието на майка си и да не й създаваш допълнителни тревоги.

— Остави го най-после — тросна се Лиза. — Нека се прибира, когато си иска.

— Чуй я как говори на петдесетгодишното си дете — засмя се Авигейл, простила всичко. Благото й лице грейна.

— Довиждане — рече Йоел.

Гласът й го застигна на вратата:

— Жалко. Мислех да ползвам колата тази сутрин, за да занеса електрическата ти възглавница на поправка, Лиза. Тя толкова облекчава болките ти. Нищо, ще отида пеша. Може да си направим една хубава разходка с теб. Или да се обадя на господин Кранц да ме закара? Какъв симпатичен човек! Сигурна съм, че би го сторил с радост. Довиждане, Йоел. Ще закъснееш. Хайде тръгвай, какво стърчиш на вратата?