Амос Оз
Познание за жена (2)

Глава 2

По обратния път от предградието Рамат Лотан до офиса на улица „Ибн Габирол“ в центъра брокерът се впусна в дълъг монолог. Говори за пазара на недвижими имоти, за колапса на борсата, за новата икономическа политика, която според него била абсолютна глупост, и за правителството, което заслужавало да му теглят една. После обясни на Йоел, че собственикът на имота, негов познат — Йоси Крамер, бил директор на отдел в „ЕЛ АЛ“, но ненадейно го изстреляли за три години в Ню Йорк и трябвало да си събере багажа буквално за няколко дни, затова имал време само да грабне жената и децата и да се нанесе в апартамента на някакъв друг израелец, когото пък местели от Куинс в Маями.

Мъжът на седалката до него не му изглеждаше като човек, който би сменил мнението си в последната минута — клиент, който бе гледал два имота за час и половина и бе взел третия двайсет минути след като бе влязъл в него, без да се пазари за цената, едва ли щеше да се откаже накрая. Въпреки това беше въпрос на професионален дълг да продължи да убеждава мълчаливеца, че е сключил добра сделка. Дощя му се да разбере нещо повече за непознатия с бавни, премерени движения и малки бръчици около ъгълчетата на очите, които оставяха впечатление за завинаги запечатана иронична усмивка, въпреки че върху тънките устни нямаше и помен от нея. Брокерът изтъкна достойнствата на къщата и луксозния квартал, построен „както трябва да се строи“, „произведение на изкуството“. Съседите били американци — брат и сестра, солидни хора, доколкото знаел, били представители на някаква благотворителна организация от Детройт. Така че мирът и спокойствието били гарантирани. Къщите по цялата улица били добре поддържани, по-надолу имало паркинг, търговският център бил наблизо, а училището — на двеста метра от входната врата. До морето се стигало за двайсет минути и целият град бил в краката ти. Къщата, както се убедили, била напълно обзаведена, защото семейство Крамер, собствениците, знаели какво е стил, а и тъй като мъжът бил директор в „ЕЛ АЛ“, човек можел да е сигурен, че всичко ще е от чужбина, включително приборите за хранене и всичките му там джунджурии. Колкото до Йоел, отдалеч се виждало, че е прозорлив и умее бързо да взема решение. Де да били всичките клиенти като него, но вече бил казал това. С какво се занимавал, ако нямало нищо против да попита?

Йоел се замисли, сякаш подбираше думите си с пинсети. Най-накрая отговори:

— Държавен служител съм.

И продължи с досегашното си занимание: погалваше с пръсти таблото на колата, оставяше ги да починат за момент върху тъмносинята пластмасова повърхност, после ги отдръпваше — първо рязко, след това гальовно, а накрая едва ли не крадешком. И пак отначало. Люлеенето на колата му пречеше да се съсредоточи и да намери отговора. А и освен това не знаеше какъв точно бе въпросът. Въпреки дългата брада разпънатият на кръста от византийската икона бе с лице на момиче.

— А съпругата ви? Тя работи ли?

— Почина.

— Много съжалявам — отвърна смутен брокерът. И в притеснението си реши за уместно да добави: — Моята съпруга също не е добре. Главоболие. Изпада в ужасни кризи, но лекарите не могат да открият причината. А децата? На колко години са?

Йоел отново се замисли, сякаш проверяваше педантично фактите в паметта си, за да формулира прецизно отговора.

— Имам само една дъщеря. На шестнайсет и половина.

Агентът се изхили и нетърпелив да демонстрира мъжка солидарност, подхвърли дружески:

— Трудна възраст, а? Гаджета, капризи, дрънкулки…

И попита, стига, разбира се, да не било грубо, защо в такъв случай държал на четири спални. Йоел не отговори. Брокерът се извини, да, не било негова работа, било просто, как да се изрази, любопитство. Той самият имал две момчета — на деветнайсет и на двайсет, разликата между тях била по-малко от година и половина. Сериозен проблем. И двамата в казармата, и двамата в бойни части. Добре, че оная гадна история с Ливан приключила, стига наистина да било така, жалко само, задето свършила по този начин, вярвал го, въпреки че лично той бил далеч от левичарите и хората с подобни убеждения. А Йоел от коя страна на барикадите бил?

— Има и две възрастни дами — отвърна Йоел на първия въпрос с нисък равен глас. — Бабите ще живеят с нас.

И сякаш за да покаже, че разговорът е приключил, затвори очи. Те най-много страдаха от преумората. Повтори си наум думите на брокера. Гаджета. Капризи. Морето. И целият град в краката ти.

Агентът се обади отново:

— Защо не запознаем дъщеря би с моите момчета? Може някое от тях да си падне по нея. Аз ходя в града винаги по този път, не по онзи, по който се движат повечето хора. Наистина заобикалям малко, но така си спестявам няколко ужасни светофара. Аз живея също в Рамат Лотан. Недалеч от вас, имам предвид от къщата, която избрахте. Ще ви дам домашния си телефон. Ако се наложи, веднага ми звъннете. Не че очаквам проблеми. Просто звънете по всяко време, винаги когато ви се доще да си побъбрите. За мен ще е удоволствие да ви разходя из квартала и да ви покажа кое къде е. Най-важното е да запомните, че ако ви се наложи да отидете до града в пиков час, трябва да използвате този път. Когато бях в армията, командирът на нашия полк, аз бях в артилерията, Джими Гал, той беше без едно ухо, може и да сте чували за него, та той все повтаряше, че между две точки има само една права линия, но тя винаги е пълна с препятствия. Знаете ли го тоя лаф?

Йоел отвърна:

— Благодаря.

Брокерът помърмори още малко каква била армията едно време и каква станала сега, но бързо се отказа, пусна радиото и попадна на някаква идиотска реклама. Неочаквано усетил тъгата в душата на мъжа до себе си, се пресегна и превключи на станция с класическа музика.

Продължиха, без да разговарят повече. В четири и половина във влажния летен следобед Тел Авив изглеждаше гневен и потен. За разлика от Йерусалим, който в съзнанието на Йоел винаги плуваше в студена зимна светлина, дъждовни облаци и сивкав здрач.

По радиото звучаха барокови пиеси. Йоел най-сетне се отказа, отдръпна пръсти от жабката и пъхна ръце между коленете, като че ли да ги стопли. Изведнъж се успокои, струваше му се, че най-сетне бе намерил отговора: хищникът нямаше очи. Творецът — в крайна сметка аматьор — бе забравил да му сложи очи. Или пък имаше очи, но не на правилното място. Или не бяха съразмерни. Трябваше да огледа статуетката още веднъж. Но във всеки случай беше рано да се отчайва.