Амос Оз
Познание за жена (35)

Глава 35

По новините имаше дълъг репортаж за националната стачка на болничните служители. Старци и инвалиди лежаха върху просмукани от урина дюшеци; накъдето и да се насочеше камерата, се разкриваха мръсотия и боклуци. Една възрастна жена виеше с писклив монотонен глас като настъпено пале. Подпухнал немощен старец, който изглеждаше така, сякаш всеки миг щеше да се пръсне от напрежението на течностите в тялото, лежеше отпуснат и гледаше невиждащо в обектива. Мършав мъж с покрито с четина лице се хилеше като дебил и замахваше към камерата с плюшено мече, чийто корем бе разпорен, а през дупката се подаваше мърлява вата.

— Нямаш ли чувството, че тази страна се срива? — попита Йоел.

— Виж кой го казва — отвърна Нета и му сипа бренди.

После продължи старателно да сгъва салфетки на триъгълничета и да ги реди в поставката от маслиново дърво.

— Ако зависеше от теб — поде той след няколко глътки чай, — какво би предпочела: да те освободят от казармата или да служиш?

— Че то си зависи точно от мен. От това, дали ще им кажа за пристъпите или не. Медицинският преглед нищо няма да покаже.

— Е, какво ще правиш при това положение? Ще им кажеш ли? Или предпочиташ аз да го направя? Моля те, помисли, преди да отвърнеш „Както искаш“. Сега е важно какво искаш ти. Знаеш, че мога да уредя нещата само с няколко телефонни обаждания. Така че нека изясним какво искаш. Но не обещавам, че ще направя точно него.

— Помниш ли какво си говорихме, когато Шефа те притискаше да заминеш да спасяваш родината?

— Да. Обясних ти, че съм загубил способността си да се концентрирам. Но какво общо има това?

— Признай си какво те гложди, Йоел. Защо само въртиш и сучеш около темата? Какво те засяга дали ще отида в казарма или не?

— Минутка само — прекъсна я той. — Извинявай, само да чуя прогнозата за времето.

Водещият обяви, че от тази нощ отново започват зимните дъждове. До сутринта циклонът щял да достигне крайбрежието и да донесе силни ветрове и валежи. В долините и по високите върхове можело да паднат слани. И накрая две последни новини: израелски бизнесмен загинал при катастрофа в Тайван. Близките му били уведомени. А в Барселона млад монах се самозапалил в знак на протест срещу ескалацията на насилието в света.

— Виж, дори и да не ме вземат в казармата, през лятото ще се изнеса — обади се Нета.

— Може и по-рано.

— Защо? Да не би да не достигат стаи?

— Защото, докато съм тук, няма как да водиш съседката — или брат й — вкъщи.

— Защо?

— Откъде да знам? Стените са тънки. Особено междинните, все едно са от хартия. Последният ми изпит е на двайсети юни. След това ще си наема стая в града. Но ако бързаш, може да се изнеса и по-рано.

— Дума да не става! — отсече Йоел с нотка хладнокръвна жестокост, която в службата бе използвал да задуши в зародиш всяка мисъл за увъртане у събеседника. — Без повече коментари!

Едва овладя внезапно изригналия в гърдите му гняв, не бе изпитвал такава ярост, откакто Иврия си бе отишла.

— И защо?

— Няма да се изнасяш! Край!

— Защото не ти се дават пари ли?

— Нета, помисли малко. Първо, заради състоянието ти. Второ, университетът е тук, зад ъгъла, защо да пътуваш всеки ден от центъра?

— Мога сама да си плащам наема, не е нужно ти да ми даваш пари.

— И как ще стане това?

— Твоят шеф е много мил с мен. Предложи ми работа.

— Не бих разчитал на него.

— Освен това Накдимон е попечител на сумата, която трябва да получа, когато навърша двайсет и една. А той ми каза, че няма проблем да започне веднага да ми изплаща парите.

— И на това не бих разчитал. И кой ти е разрешил да говориш с Люблин за пари?

— Хей, какво си ме зяпнал така? Я се виж! Все едно всеки миг ще скочиш да ме пребиеш. Какво толкова, просто се опитвам да ти разчистя терена. За да започнеш да живееш нормално.

— Виж, Нета — Йоел се опита да придаде на гласа си задушевност, каквато в този миг не изпитваше. — За съседката… Ан-Мари… Да кажем, че…

— Предлагам да не казваме нищо. Жалка картинка — да ходиш там да си правиш удоволствието, а после да тичаш тук да се оправдаваш! Като приятеля ти Кранц.

— Но истината е, че аз наистина…

— Истината е ясна. Само ме предупреди, когато решиш, че ти трябва спалнята. Точка. Кой е купил тези салфетки? Сигурно е Лиза. Какъв кич, Боже мой! Защо не си събуеш обувките и не полегнеш? След няколко минути почва английски филм. Нещо за произхода на Вселената. Дали да не погледаме? Когато тя се премести в кабинета си в Йерусалим, реших, че е заради мен. Но тогава бях много малка, нямаше как да се изнеса. Имам една съученичка — Адва, в началото на юли се мести в двустаен апартамент, наследи го от баба си. Намира се в края на улица „Карл Нетер“. За сто и двайсет долара ми предлага стая с изглед към морето. Но ако искаш да се махна по-рано, няма проблем. Само кажи — и изчезвам. Включих го вече, не ставай, трябват му една-две минути да загрее. Ще си направя сандвич със сирене, домати и маслини. Искаш ли? Един или два? Топло мляко? Или билков чай? Изгорял си, трябва да пиеш повече течности.

След новините в полунощ, когато Нета се оттегли в стаята си с бутилка портокалов сок, Йоел се въоръжи с фенер и отиде да види какво става в бараката с инструментите. Подозираше, че котетата отново са се настанили там.

По пътя обаче съобрази, че по-скоро майката пак е родила. Навън беше сух студ. През пердето на прозореца се виждаше как Нета се приготвя да си ляга. Ръбатото й мършаво тяло изглеждаше прегърбено, напрегнато, пренебрегвано и непознаващо обич. Макар че тук имаше известно противоречие. От една страна, Йоел беше сигурен, че до този момент никой мъж, никое неопитно момче не бе зървало това жалко телце. И може би то завинаги щеше да остане скрито за мъжките очи. А, от друга, след месец-два, най-много година, детето щеше да се превърне в жена и тогава всичко щеше да се промени, някой едър момък с космати гърди и яки ръце щеше да се настани в сърцето й и в онази стая в апартамента на улица „Карл Нетер“, която Йоел бе решил да огледа в някой от следващите дни. Просто така, за себе си. Преди да каже последната си дума.

Беше такъв сух студ, че сякаш можеше да го стисне между пръстите си. За миг дори му се стори, че чува едва доловимия шепот на ронещи се кристалчета. Но освен разбягалите се от светлината на фенера буболечки не откри други признаци на живот в бараката. Връхлетя го смътното усещане, че нищо не е истинско. Обикаляше, размишляваше, спеше, ядеше, забавляваше се с Ан-Мари, гледаше телевизия, работеше в градината, слагаше нови рафтове в спалнята на тъща си — и всичко това го правеше насън. Ако искаше да разгадае или поне да формулира въпроса, трябваше да се събуди на всяка цена. Дори и с цената на някаква беда. Или нараняване. Или болест. Нещо трябваше да се появи и да го разтърси, да разкъса тази плътна дебела пелена, която го обгръщаше като утроба. Изведнъж го връхлетя пристъп на необяснима паника, изскочи от бараката и хукна в тъмното. Фенерчето остана вътре. На рафта. Включено. И нямаше сила, която да го накара да се върне и да го вземе.

В следващия четвърт час се повъртя из градината, обиколи къщата, спря се да погледне овошките, отъпка цветните лехи, няколко пъти отвори и затвори портичката, надявайки се пантите да изскърцат, за да ги смаже. Но те се плъзгаха съвършено безшумно и той продължи да броди безцелно нагоре-надолу. Накрая реши, че още утре или в някой от следващите дни ще отиде до магазина на „Бардуго“ край отбивката за Рамат Аотан и ще купи гладиоли, далии и хризантеми и семена на камбанки и кученца, така че през пролетта градината отново да се напълни с цветя. А на мястото на грозния ламаринен навес за колата, който щеше да продължа да ръждясва, колкото и да го боядисваше, щеше да скове пергола и около нея да засади лозички. Можеше да отскочи до Калкилия или Кафр Касем да купи няколко големи саксии, да ги напълни с червена пръст и компост и да засади мушката, които скоро щяха да се разлистят и да лумнат с искрящи цветове. При думата „искрящи“ отново изтръпна леко, като човек, смазан от дълъг спор, съзрял победата да се задава от напълно неочакван ъгъл. Когато най-после светлината зад капаците на прозореца на Нета угасна, той се качи в колата и пое към морето, спря на самия ръб на скалата и зачака циклона, който тази нощ трябваше да достигне крайбрежието.