Амос Оз
Познание за жена (40)

Глава 40

Нета избухна:

— Ти си се побъркал! За нищо на света няма да я облека! Защо не я дадеш на чистачката? Тя е мой ръст. Или направо аз ще й я дам.

— Добре, както решиш — отвърна Йоел. — Само, моля те, първо я пробвай.

Тя влезе в стаята си и след малко се върна с новата рокля, която като с магическа пръчка бе превърнала хилавото й телце в стройно и гъвкаво.

— Така ли искаш да се обличам, но не смееш да си го кажеш направо?

— Защо да не смея? — усмихна се той. — Та нали аз избрах роклята?

— Какво му е на коляното?

— Нищо. Ударих се.

— Дай да погледна.

— Защо?

— Мога да го превържа, ако се налага.

— Няма нужда. Ще ми мине.

Нета изчезна отново в стаята си и след пет минути се появи със старите дрехи. Не облече новата рокля нито веднъж. Но и не я даде на чистачката. Понякога, когато дъщеря му не си беше вкъщи, Йоел се промъкваше в стаята й и проверяваше дали роклята все още виси на закачалката. Все пак това беше някакъв напредък. Една вечер Нета му даде стихосбирката „Тревожни връзки“ на Яир Хурвиц. На четирийсет и седма страница се натъкна на стихотворението „Отговорност“ и каза на дъщеря си:

— Харесва ми. Но как да съм сигурен, че моето тълкуване отговаря на това, което е искал да каже поетът?

Не отиде повече в Тел Авив. Нито веднъж до края на зимата. Понякога нощем се спираше пред оградата на цитрусовата горичка в края на улицата, вдъхваше аромата на влажна земя и свежи листа и се взираше към искрящия ореол над притихналия град. Отблясъците изглеждаха ту синкави, ту златисти или бледожълти, ту лилаво-червеникави, а друг път му напомняха за отровния пламък на горящи химически вещества.

Изостави и нощните разходки до Кармел и цистерцианския манастир в Латрун, по крайбрежието и хълмовете на Рош Хаайн. Вече не разговаряше с арабите от нощната смяна по бензиностанциите, нито пък забавяше ход с колата край проститутките по магистралата. Не ходеше в мрака до бараката с инструментите. Но през четири-пет вечери се озоваваше пред вратата на съседите с бутилка уиски или скъп ликьор. И винаги се прибираше вкъщи преди зазоряване. Понякога засичаше възрастния българин, вземаше подадения през прозореца вестник и така му спестяваше слизането от колата. Ралф на няколко пъти му каза: „Не те притискаме, Йоел. Когато решиш“. Той свиваше рамене и мълчеше.

Веднъж Ан-Мари неочаквано го попита:

— Какво й е на дъщеря ти?

Йоел мисли почти цяла минута преди да отговори:

— Не съм сигурен, че разбирам въпроса.

— Постоянно сте заедно, а никога не съм ви виждала да се докосвате.

— Да, май си права.

— Никога нищо ли няма да ми кажеш? Какво съм аз за теб? Играчка?

— Всичко ще се оправи — измърмори разсеяно той и си наля питие.

Какво можеше да й каже? Че е убил жена си, задето тя се опитваше да убие дъщеря им, която пък искаше да унищожи родителите си? Въпреки че обичта между тримата бе неприлично силна? Както в стиха: „От теб при тебе бягам“. Затова рече:

— Да оставим това за друг път, а?

Изпи чашата до дъно и затвори очи.

Между него и Ан-Мари се установи нежна плътска близост. Двамата бяха като дългогодишни тенис партньори. Йоел вече не я любеше така, сякаш лишаваше себе си, за да й достави по-голяма наслада. Малко по малко започна да й се доверява и се осмели да загатне за своите желания, които през изминалите години се бе смущавал да разкрие пред съпругата си, а деликатността му го бе възпирала да ги поиска от жените, с които бе преспивал само за една нощ. Съсредоточена, с притворени очи, Ан-Мари дебнеше да улови и най-слабата му реакция; приласкаваше тялото му, все едно бе музикален инструмент, и успяваше да изтръгне от него мелодии, които той дори не си бе давал сметка, колко копнееше да й позволи да изсвири. Понякога тя едва ли не го зачеваше, а понасяше в утробата си като зародиш. А когато свършеха, Ралф връхлиташе вътре, преизпълнен е радост добродушен мечок, треньор, чийто отбор току-що е извоювал важна победа, поднасяше им по чаша горещ пунш с канела или чисти пешкири, сменяше Брамс с мелодично кънтри, намаляваше звука и зеленикавата подводна светлина, прошепваше лека нощ и изчезваше.

Йоел купи луковици на гладиоли, далии и гербери от „Бардуго“. Взе и четири лозички, шест големи саксии и три торби с градински тор. Но не стигна до Калкилия. Постави саксиите в ъглите на моравата и посади в тях сакъзчета, така че през лятото да се спуснат като цветен водопад до земята. В началото на февруари отиде с Арик Кранц и сина му Дуби до местния търговски център и взе греди, дълги болтове и железни скоби. За десет дни тримата с неочакваната помощ на Нета смениха стария ръждясал навес на колата с красива пергола, която той Мина два пъти с лак за яхти. Край четирите подпори посади лозичките, за да се увият нагоре по перголата. Във вестника излезе обявление за погребението на приятеля му в Пардес Хана, но той реши, че няма да отиде. На шестнайсети февруари, годишнината от смъртта на Иврия, замина с майка си и Авигейл за Йерусалим, а Нета отново предпочете да си остане вкъщи.

Когато Накдимон пак засрича молитвата с пресипнал глас, Йоел се наведе към майка си и прошепна: „С тези очила прилича на образовано магаре. Набожно магаре при това“. Лиза изсъска ядно: „Не те е срам! И то на гроба й! Напълно си я забравил!“ Авигейл, покрила главата и аристократично изправените рамене с изящен черен шал, се обърна и им даде знак да замълчат. Йоел и майка му моментално утихнаха.

Вечерта се върнаха в къщата в Рамат Лотан заедно с Накдимон и синовете му. Нета, Ан-Мари и Ралф бяха разтегнали голямата маса в трапезарията и я бяха подредили за десетина с червена покривка, свещи, панирани пуешки хапки, задушени зеленчуци, ориз с гъби и пикантна доматена супа, поднесена изстудена във високи стъклени чаши с резенче лимон на ръба. С тази супа бе посрещала гостите майка й в редките случаи, когато канеха някого у дома. Нета дори бе разпределила местата и бе сложила Ан-Мари до Кранц, синовете на Накдимон — между Лиза и Ралф, Авигейл — до Дуби Кранц, а Йоел и Накдимон — в двата края на масата.