Амос Оз
Познание за жена (36)

Глава 36

Седя така, зад волана на надвесената над бездната кола, почти до два сутринта, със заключени врати, вдигнати догоре стъкла на прозорците и изгасени светлини. Очите му свикнаха с тъмнината и попаднаха в плен на магията на трептящата като жива водна повърхност, морето неспирно се надигаше и отдръпваше с неспокойното дишане на великан, чиито сънища са накъсани от кошмари. Понякога от гърдите му се изтръгваше гневен вик. Друг път зачестяваше трескаво дъх. И отново се извисяваше бумтенето на вълните, които неуморно атакуваха брега и след миг хукваха обратно към дълбините със заграбената плячка. Тук-там по тъмната шир проблясваха пенливи гребенчета. От време на време сред звездите преминаваше бледият лъч на бреговата охрана. Йоел престана да различава шума на прибоя от пулсирането на кръвта в слепоочията си. Колко тънка беше преградата, която разделяше вън от вътре? В най-напрегнатите мигове му се струваше, че морето е вътре в главата му. Като онзи лудешки ден в Атина, когато се наложи да извади пистолет, за да сплаши идиота, опитал се да го приклещи с нож в ъгъла на терминала. И в Копенхаген, когато най-накрая успя да снима издирвания ирландски терорист с миниатюрна камера, скрита в пакета цигари. Онази нощ, докато спеше в стаята си в пансиона „Викинг“, дочу стрелба от улицата и се скри под леглото, като изпълзя навън чак когато се показаха първите слънчеви лъчи. Излезе на балкона, огледа го сантиметър по сантиметър и откри две малки дупки в мазилката, които приличаха на следи от куршуми. Знаеше, че трябва да се опита да разбере какво точно се бе случило през нощта и дали бяха стреляли по него, но тъй като бе изпълнил задачата си, предпочете да си събере багажа и да напусне Копенхаген. Ала преди това необясним вътрешен импулс го подтикна да запълни двете дупки в мазилката с паста за зъби, макар да не беше сигурен дали наистина бяха от куршуми, дали имаха пряка връзка с изстрелите, които му се бе сторило, че отекнаха в нощта, и най-вече дали той е бил мишената. Но запълни дупките така, че беше почти невъзможно да се забележат с просто око. Какво ли имаше там, питаше се той и напразно се взираше в морето, какво ли го бе карало да препуска двайсет и три години от площад на площад, от хотел на хотел, от летище на летище, с нощни влакове, които се виеха из тъмни гори и тунели, а жълтите им светлини оряха тъмнината? Защо бягаше? Защо бе запълнил онези дупки и защо не ги спомена в доклада си? Веднъж в пет часа сутринта тя бе влязла в банята, докато той се бръснеше, и го попита: „Накъде бягаш, Йоел?“ Защо й бе отговорил само с пет думи: „Това ми е работата, Иврия“, и веднага бе сменил темата с оплакването, че пак няма топла вода? А тя, облечена в бяло, все още боса, с преметната над дясното рамо коса, поклати замислено глава, прошепна: „Горкичкият“, и излезе.

Ако си насред гъста гора и искаш веднъж завинаги да разбереш какво се случва около теб, какво е било и какво е можело да бъде, кое е истина и кое е илюзия, трябва да застанеш неподвижно и да се вслушаш. Защо китарата на мъртвия съсед звучи нежно като виолончело? Къде е границата между силния копнеж и божествената лудост? Защо кръвта му се смръзна, щом Шефа произнесе думата „Банкок“? Какво имаше предвид Иврия, когато в тъмното шепнеше „Разбирам те“? Какво точно се бе случило преди толкова години край резервоара в овощната градина в Метула? И какво означаваше смъртта й в прегръдките на съседа в локвата в задния двор? Нета имаше ли проблем или не? От кого го беше наследила? Как и кога бе станал предател, ако изобщо тази дума можеше да се употреби в неговия случай? Нищо от това нямаше смисъл, освен ако не приемеше, че съществува едно ясно разграничено и обособено зло, което се намесва навсякъде, безлико зло, чиято единствена цел и мотив са хладната прегръдка на смъртта и което постепенно разяжда всеки, разкъсва го с деликатните си часовникарски пръсти. И вече бе погубило нея и никой не можеше да каже коя ще е следващата жертва. Имаше ли начин човек да се защити или дори да бъде пожален? Или по-скоро не да се защити, а да избяга? Но дори да станеше чудо и измъченият хищник успееше да се изтръгне от невидимите гвоздеи, пак оставаше въпросът, как и накъде ще скочи, след като няма очи. Над водата се носеше малък самолет с пискливо боботещ двигател — летеше на североизток, по крилата му мигаха зелени и червени светлинки. Изчезна бързо и сега единствено мълчанието на водата се разбиваше в предното стъкло на колата. А то или се бе запотило отвътре, или бе хванало скреж отвън и не се виждаше нищо. Беше застудяло. Обещаният дъжд скоро щеше да е тук. Трябваше да излезе, да почисти стъклото, да запали мотора и да включи парното, да обърне и да подкара към Йерусалим. За всеки случай ще паркира зад ъгъла. Под прикритието на нощната мъгла ще се прокрадне на втория етаж. Без да включва осветлението на стълбището. С помощта на парче извита тел и малка отвертка ще се справи с ключалката, безшумно ще се промъкне бос в ергенския апартамент и внезапно ще се появи пред тях, спокоен и овладян, стиснал в едната ръка отвертката, а в другата — извитата тел. Извинявайте, не искам да ви притеснявам. Не съм дошъл да правя сцени, отказах се вече да водя войни, искам само да си взема вълнения шал и „Мисис Далауей“. И да ти кажа, че ще се поправя. Ще стана нов човек. Ето, започнал съм да се променям. Здравейте, господин Евиатар, ако нямате нищо против, бихте ли ни изсвирили онази руска песен, която толкова обичах като малък: „Завинаги изгубихме най-скъпите неща и никога не ще ги видим пак“. Е, хайде, извинявайте, че нахлух така, вече си тръгвам. Адио. Прощай!

Минаваше два часа, когато паркира колата точно по средата под навеса, така че предницата да сочи към улицата и да е готова да потегли. Обиколи за последно градината и задния двор, като провери дали не е забравил нещо на простора. Зърна процеждащата се от бараката с инструментите светлина и за миг настръхна, но после си спомни, че бе оставил там фенера — очевидно батерията все още не се бе изтощила. По погрешка се озова пред вратата на съседите и когато се опита да влезе, ключалката заяде и той безуспешно се опита да я излъже ту с хитрина, ту със сила. Накрая осъзна грешката си и понечи да се върне, но в този момент Ралф отвори и сънено изрева с мечешкия си глас:

— Влизай, влизай, моля ти се! Боже, на какво приличаш, веднага трябва да пийнеш нещо, я се виж, премръзнал и блед като мъртвец.