Амос Оз
Познание за жена (12)

Глава 12

Няколко дни преди началото на учебната година проблемът на Нета отново се появи. От февруари, когато се бе случила бедата в Йерусалим, нямаше и помен от него и Йоел бе започнал да си мисли, че в крайна сметка Иврия ще излезе права. Стана в сряда в три следобед. Лиза бе заминала за Йерусалим да провери апартамента си, Авигейл също не беше вкъщи, а на някаква лекция в университета.

Той стоеше бос сред окъпаната от лъчите на изгарящото слънце градина и поливаше храстите. Съседът от другата страна на улицата — румънец, чийто огромен задник напомняше презряло авокадо, се бе качил на покрива си с две арабчета, вероятно студенти. Момчетата сменяха старата телевизионна антена с нова, очевидно по-мощна. Румънецът не спираше да критикува и да им дава съвети на развален арабски, макар че те вероятно говореха иврит по-добре от него. Той беше вносител на вина и твърд алкохол и понякога разговаряше с майка му на румънски. Веднъж й поднесе цвете с театрален поклон, който отстрани изглеждаше едва ли не подигравателен. До стълбата стоеше едрата немска овчарка Айрънсайд, протягаше врат и от време на време пролайваше отегчено, колкото да покаже, че си знае задълженията. В уличката навлезе голям камион, стигна до оградата на цитрусовата горичка и тръгна назад, запъшка тежко, спирачките му засвириха пронизително. От ауспуха излезе тъмен облак и увисна във въздуха, а Йоел се зачуди какво ли е станало с хладилния камион на господин Виткин, Евиатар, Итамар. Къде ли бе китарата, на която бе дрънкал старите руски мелодии?

Камионът отмина и лятната следобедна тишина отново превзе малката улица. На моравата, съвсем близо до Йоел, една птичка стоеше като вкаменена с пъхната под крилото главичка. Той премести струята от маркуча към следващия храст и птичката статуя отлетя. Едно дете изтича по тротоара, крещейки с все сила:

— Нали се разбрахме, че съм от стражарите!

От мястото си Йоел не успя да види на кого говореше.

Момчето също изчезна. Той хвана маркуча с едната ръка, а с другата оправи канала за водата около храста. В главата му изскочи образът на бащата на Иврия бившия полицай Шалтиил Люблин, който често му намигваше и заявяваше: „В крайна сметка всички крием едни и същи тайни“. Тази фраза винаги го ядосваше и го изпълваше с гняв, но не към Шалтиил, а към Иврия.

Шалтиил го бе научил да оформя канали за напояване и да мести маркуча с кръгово движение така, че да не събаря натрупаната пръст. Бащата на Иврия винаги бе обвит от гъст облак цигарен дим. За него храносмилането, сексът, болестите и телесните функции бяха повод за шеги. Беше ужасно досаден с вечните си вицове. Всичко телесно събуждаше у него нездрава насмешка. В края на всеки виц избухваше в тютюнджийски смях, който звучеше като давене.

Веднъж придърпа Йоел в спалнята в Метула и започна с ниския си, дрезгав от цигарите глас: „Слушай момче, през три четвърти от живота си мъжът търчи натам, накъдето сочи остенът му. Сякаш си смотан новобранец, а оная ти работа е сержантът: «Мирно! Бегом! Скачай! Атака!» Ако ни уволни от служба след две, три или пет години, тогава бихме имали достатъчно време да пишем стихове като Пушкин или да открием електричеството. Но колкото и да се стараеш, не можеш да му угодиш. Никога не те оставя на мира. Дай му бифтек, ще поиска шницел. Дай му шницел, ще поиска хайвер. Добре, че Бог се е смилил над нас и ни е дал само един. Представи си какво щеше да бъде, ако трябваше да посветиш петдесет години от живота би, за да храниш, да обличаш, да топлиш и да забавляваш пет“. Докато говореше, захърка, задави се от смях и веднага се обви с нов облак от цигарен дим. Едно лято го намериха мъртъв в четири и половина сутринта в тоалетната със смъкнати панталони и димяща цигара между пръстите. Йоел знаеше за кой виц щеше да се сети Люблин и да избухне в кашлящ смях, ако това се бе случило с някой друг — със самия Йоел например. А може би той все пак бе успял да види смешната страна на смъртта си и си бе отишъл със смях. Синът му Накдимон беше тромав и мълчалив и умееше да лови отровни змии. Изцеждаше отровата и я продаваше за серум. Въпреки че бе с крайнодесни политически възгледи, повечето от приятелите му бяха араби. Понякога, когато седеше сред тях, го връхлиташе френетична нужда да говори, която изчезваше веднага щом преминеше на иврит. С Йоел и дори със сестра си Иврия се държеше като свадлив и подозрителен селянин. В редките случаи, когато отскачаше до Йерусалим, им носеше тенекия зехтин собствено производство и изсушени тръни за Нета. Беше почти невъзможно да изтръгнеш от устата му друго, освен стандартните фрази: „Да, нещо такова“ или „Няма значение“, или „Да, с Божията помощ“, но дори и те излизаха от устата му с яростен вой, сякаш съжаляваше, че се е подвел да отговори. Наричаше майка си, сестра си и Нета „момичета“. Йоел се обръщаше към него така, както се бе обръщал към баща му, на фамилия, защото малките имена и на двамата му звучаха нелепи и смешни. След смъртта на Иврия Накдимон не дойде да ги види нито веднъж. Но Нета и Авигейл прескачаха до Метула и се връщаха едва ли не омагьосани от него и синовете му. Лиза ги бе придружила за Пасха и когато се върна, заяви: „Човек трябва да знае как да живее“. Йоел се радваше, че бе устоял на молбите и бе предпочел да прекара празника сам вкъщи. Гледа телевизия, легна си в осем и половина и спа дълбоко до девет сутринта, което не се бе случвало от години.

Все още не можеше да приеме максимата, че в крайна сметка всички крием едни и същи тайни. Но тя вече не го гневеше. Сега, докато стоеше в градината, загледан в пустата, нагрята от ослепителното слънце улица, усети как в душата му разпъпва като копнеж мисълта: „Може и да е така, може и да не е. Не ни е съдено да го узнаем“. Какво бе имала предвид, когато му шепнеше нощем „Разбирам те“? Какво бе разбрала? Никога не я попита. А сега вече беше късно. Може би наистина бе време да седне и да пише стихове като Пушкин или да открие електричеството? И несъзнателно, докато местеше с нежни въртеливи движения маркуча от храст на храст, от гърдите му се изтръгна странен нисък звук, наподобяващ хъхренето на стария Люблин. Бе си спомнил измамния модел на цветните шарки на тапетите във франкфуртския хотел, който през онази нощ се бе появявал, изчезвал и преобразявал, сякаш си играеше на криеница с него.

По тротоара се зададе момиче. В едната си ръка носеше тежка пазарска кошница, а с другата притискаше към гърдите си два големи пакета. Домашна помощница, дошла от някоя далекоизточна страна, за да слугува на местните богаташи. Беше дребна и слабичка, но мъкнеше кошницата и двата пакета без видими усилия. Плъзна се покрай него, сякаш не бе подвластна на законите на гравитацията. Защо не хвърлеше маркуча, не я настигнеше и не й предложеше да й помогне? Или да постъпи като истински баща: да изтича, да вземе торбите от ръцете й и докато върби до нея, да се опита да завърже неангажиращ разговор? За миг усети напрежението от натиска на товара върху гърдите й. Но най-вероятно тя щеше да се уплаши, нямаше да разбере, щеше да го помисли за крадец или насилник, съседите щяха да видят и да тръгне приказка. Не че му пукаше: вероятно обитателите на малката улица вече злословеха по негов адрес. Но благодарение на добре школуваните сетива и обучението си Йоел пресметна разстоянието и времето и се убеди, че докато я настигне, тя вече ще се е скрила в къщата. Освен ако не се затичаше. Но той не обичаше да тича.

Девойката беше много млада, добре сложена и с тънка талия, буйната черна коса почти скриваше лицето, прилепналата памучна рокля на цветя бе с цип на гърба. Успя да огледа добре краката й, преди да се скрие от погледа му. Изведнъж очите го запариха. Затвори ги и си представи градче в Далечния изток, Рангун, Сеул или Манила, бараки от нагъната ламарина, шперплат и картон, сгушени една до друга, затънали в тропическата кал. Тесни мръсни улици с течащи по тях отходни води. Крастави кучета и котки, преследвани от мършави, босоноги и парцаливи деца с тъмна кожа, които джапат в мръсотията. Стар и немощен вол, впрегнат в разнебитена каруца със затънали в тинята дървени колела. И над всичко това остра задушлива миризма и лепкав безгрижен дъжд. Не престава дори и за миг, барабани по ръждясалата ламарина на изоставен джип като далечна канонада. А вътре, подпрян на съдраната шофьорска седалка, седи онзи блед като ангел безрък и безног мъж от Хелзинки и се усмихва многозначително, сякаш знае отговора.