Амос Оз
Познание за жена (34)

Глава 34

Изненадващо последваха няколко слънчеви дни с ясно мразовито небе. Мека светлина с цвят на мед огря голите клони на дърветата, мина над попарените от сланата морави, нежно докосна нападалите листа и ги погали с огнените си пръсти. Слънчевите колектори върху покривите заблестяха под ярките лъчи. Паркираните коли, улуците, локвите, парчетата стъкло по тротоара, пощенските кутии и прозорците — всичко искреше. Едно весело пламъче трептеше над градините, подскачаше от плет на плет, подпалваше металната пощенска кутия, прехвърчаше през улицата и хвърляше ослепителни лъчи към вратата на къщата отсреща. На Йоел му се струваше, че тази скоклива искрица е свързана по някакъв начин с него; замръзнеше ли той на място, искрицата също замираше. Докато накрая не разгада, че веселото пламъче идваше от циферблата на часовника му.

Въздухът се изпълни с жужене. Ветрецът носеше соления мирис на море и весел смях. Тук-там съседите плевяха лехите и ги подготвяха за зимните цветя. Другаде жените бяха изкарали да проветрят завивките. Едно момче миеше колата на родителите си — несъмнено срещу заплащане. Погледът на Йоел се спря на една малка птичка, кацнала на самия край на почерняло клонче. След преживения студ тя сякаш не можеше да се нарадва на неочакваното великолепие и изливаше щастието си в песен, повтаряше я безспир, без вариации и паузи, една-единствена възторжена фраза от три ноти, която потъваше бавно в гъстата като мед светлина. Той се опита да нацели птичката със слънчевото зайче на часовника си, но не успя. Зад върховете на дръвчетата в цитрусовата горичка на изток плътна мъгла обвиваше далечните върхове, които сякаш се разтваряха в синевата и очертанията им се размиваха, планините чезнеха и се превръщаха в сенки, леки пастелни мазки върху ярко платно.

Лиза и Авигейл бяха заминали рано сутринта на Зимния фестивал в Кармел и Йоел реши да обяви ден за пране. Чевръсто, методично и целенасочено обиколи стаите и свали калъфките на възглавниците, спалните торби и чаршафите. Съблече дори и калъфите на матраците. Обра мръсните пешкири и салфетки от кухнята. Стовари всичко в банята и мина втори път из помещенията, погледна в гардеробите и зад столовете и отново напълни коша с блузи, бельо, нощници, ризи, пеньоари, жилетки и чорапогащници. Свали и дрехите от себе си и гол се зае да сортира прането. Следващите двайсет минути стоя гол пред пералнята, докато внимателно и методично прехвърляше дрехите, като понякога слагаше очила, за да прочете инструкциите на етикета, и ги разделяше на няколко купчини — гореща бода, хладка, студена и на ръка; стараеше се да запомни кое можеше да се центрофугира, кое бе за сушилнята и кое трябваше да се простре на въжетата в задния двор, които бе опънал наскоро с помощта на Кранц и сина му Дуби. Облече се чак след като сортира и подреди купчинките и започна да пуска пералня след пералня — на висока температура и на ниска температура, с центрофуга и без центрофуга. Половината ден измина незабелязано. Искаше да приключи, преди Нета да се върне от драматичния кръжок. Изведнъж си представи младия невинен младеж Йеремия, сина на Аарон от книгата с епитафиите, в инвалидна количка. Може би затова е бил толкова чист: ако си сакат, нямаш много възможности да съгрешиш. Колкото до разследването и евентуалната несправедлива присъда срещу генерал Елазар, Йоел се примири с думите на Даскала, който обичаше да набива в главите на подчинените си следната максима: дали абсолютната истина съществува, е въпрос, на който ще отговорят философите, но и най-големият идиот познава лъжата.

И какво щеше да прави сега, след като бе сгънал и прибрал в гардеробите и скриновете изсъхналото пране, с изключение на дрехите, които висяха на простора в задния двор? Можеше да изглади. А после? Миналата седмица бе подредил инструментите в бараката, а по-миналата бе смазал пантите на прозорците със специално масло против ръжда. Крайно време беше да престане да обикаля с бормашината. Кухнята блестеше от чистота, на сушилнята имаше само една чаена лъжичка. Всичко друго бе прибрано на мястото му. Дали да не събереше няколкото отворени пакета със захар в един? Или да прескочи до пазара да купи луковици за зимни цветя? Повтори на глас думите на майка си: „Ще се разболееш, ако не започнеш да правиш нещо“. Звучаха му правдиво. Лиза често му намекваше за някаква значителна парична сума, която била готова да му даде, за да завърти търговия. Един бивш колега пък обещаваше реки от мед и масло, ако му станеше партньор в частната детективска агенция. Шефа също го канеше да се върне. Ралф Върмънт го бе посъветвал да инвестира в канадски фонд, който щял да удвои вложените от него пари за осемнайсет месеца. Арик Кранц не спираше да го моли да сподели последното му приключение: два пъти в седмицата той обличаше бяла престилка на санитар в болницата, опиянен от прелестите на една медицинска сестра — Грета, също доброволка. Кълнеше се, че няма да се откаже, докато не я свали — „на земята, на леглото или на болничната кушетка“. Уверяваше го, че за него пази две други доброволки — Кристин и Айрис. Йоел можел да си избере, която пожелаел. Или да ги вземе и двете.

Помъкнал такъмите си — очилата за четене, слънчевите очила, книгата за генерал Елазар, тубата със слънцезащитния крем и транзистора, Йоел се излегна на люлката в градината да се попече, докато чакаше Нета да се прибере от съботната сбирка на драматичния кръжок, и да обядват заедно. А защо наистина не приемеше поканата на зет си? Можеше да прекара няколко дни в Метула. Или направо седмица-две? Дори няколко месеца? Да поработи малко на полето, гол до кръста, от сутрин до вечер, на пчелина или в овощната градина, в чиито сенки бе спал за пръв път с Иврия; тогава тя бе излязла да спре напоителната система, а той се бе залутал при едно учение по ориентация и се бе спрял до резервоара да напълни манерката си. Забеляза я чак когато бе на пет-шест крачки от него, и едва не си глътна езика от страх. Тя щеше да го подмине, ако случайно не се бе препънала в проснатото му на земята тяло; Йоел се приготви за оглушителни писъци, но тя изведнъж прошепна: „Не ме убивай“. И двамата бяха уплашени, размениха в тъмнината не повече от десетина думи, после изведнъж телата им се потърсиха, двамата се затъркаляха напълно облечени върху калната земя, притискаха се като слепи кученца, причиниха си болка, свършиха едва ли не, преди да са започнали, и побягнаха всеки по своя си път, без да си кажат и дума. И пак там, сред тези дървета, я облада за втори път, когато след два месеца, сякаш омагьосан от нея, се върна в Метула и дебна две нощи край резервоара, докато тя не се появи, и двамата отново се хвърлиха един към друг, и после той попита дали ще се омъжи за него, а тя извика: „Да не си луд?“ Продължиха да се срещат нощем и едва след доста време се видяха за първи път на дневна светлина и се заклеха, че не са се разочаровали.

Ако отидеше, можеше и да научи нещичко от Накдимон. Например да изцежда отровата на змиите. Да разгадае най-сетне истинския смисъл на завета на стария Люблин. Да научи със закъснение какво точно бе станало в Метула през онази зима, когато Иврия и Нета избягаха от него, а след завръщането им съпругата му твърдеше, че проблемът на Нета бил изчезнал, защото и Йоел го нямало. И, между другото да закали тялото си, да поработи на открито, на слънце и вятър, да си припомни младостта в кибуца преди женитбата си с Иврия, преди да го прехвърлят към военната прокуратура и да го пратят на специалното обучение.

Но мисълта за необятната градина в Метула и за натоварените дни тежък физически труд не го изпълни с ентусиазъм. В Рамат Лотан му беше добре. Парите, които Накдимон му превеждаше на всеки шест месеца, пенсиите на двете баби, собствената му пенсия и разликата от наемите на двата апартамента и на тази къща му осигуряваха спокойствие и възможност да се наслаждава на птичките и градината. Въпреки това не се бе приближил и с крачка до откриването на електричеството и писането на стихове като Пушкин. Вероятно и в Метула щеше да се пристрасти към бормашината или тамошния й еквивалент. Изведнъж си припомни как сричаше Накдимон, докато четеше молитвата на арамейски на погребението, и едва не се разсмя на глас. Комуната, която бившите съпруги на Ралф и съпрузите на Ан-Мари си бяха устроили в Бостън, му се струваше логична, дори трогателна, защото в сърцето си той бе напълно съгласен с библейската мъдрост в епитафията, която Нета бе намерила: мъжът не биваше да живее сам. В крайна сметка въпросът не бе за срама, скелетите в гардероба, божествената лудост на болестта или византийските икони, чиито изображения противоречаха на здравия разум, а малко или много опираше до онова, което се криеше зад различните позиции на Шамир и Перес: опасността от отстъпките, водещи до следващи отстъпки, и необходимостта от реализъм и компромиси. А този котарак сигурно бе от котилото в градинската барака, колко бе пораснал. Как само дебнеше с гладен поглед птичката на дървото.

Йоел взе съботния вестник, прегледа го и заспа. Нета се прибра малко след три, влезе направо в кухнята и хапна накрак, взе си един душ и на тръгване се спря за миг при него:

— Връщам се в града. Много мило, че си изпрал чаршафите и си сменил кърпите, но нямаше нужда. Нали затова плащаме на чистачка?

Той измърмори нещо сънен, чу отдалечаващите се стъпки и стана. Придърпа люлката в средата на моравата, тъй като слънцето се бе преместило. Легна и отново заспа. След малко се появиха Кранц и съпругата му, промъкнаха се на пръсти до бялата градинска маса, седнаха и зачакаха да се събуди, разглеждайки вестника и книгата му. Благодарение на обучението и опита си Йоел се будеше като котка, прескачаше направо от съня в състояние на готовност. Още не бе отворил очи — и вече бе станал, хвърли един поглед към гостите и веднага заключи, че отново са скарани и идват да го молят да им стане арбитър, явно Кранц пак бе нарушил предишното споразумение, постигнато пак с посредничеството на Йоел.

Оделия Кранц го посрещна с думите:

— Признай си, че не си обядвал. Само да взема няколко чинии от кухнята и веднага ще сложа масата. Донесохме ти дробчета с лук и други вкуснотии.

— Виждаш ли — обади се Арик, — веднага се втурва да те подкупва. За да си на нейна страна.

— Чуваш ли го какви ги разправя? — наежи се Оделия. — Никога няма да се промени.

Йоел сложи слънчевите очила, залязващото слънце дразнеше зачервените му очи.

Сипа си от дробчетата и малко ориз и докато дъвчеше, попита за синовете, чиято разлика, както си спомняше, беше само година и половина.

— И двамата са против мен — оплака се Кранц. — Винаги вземат страната на майка си, въпреки че само през последните два месеца пръснах хиляда и триста долара за компютър на Дуби и хиляда и сто — за мотор на Гили. И вместо благодарност получавам удари под кръста.

Йоел внимателно насочи разговора към взривоопасната тема. Арик избълва обичайните оплаквания: била занемарила къщата, занемарила и себе си, не готвела, дробчетата ги била направила само заради Йоел, пръскала щедро парите му, но в леглото се стискала, а какъв змийски език вадела, от сутрин до вечер му се подигравала, заяждала се за шкембето му. Най-малко хиляда пъти бил предлагал да се разделят, поне за известно време, а тя все заплашвала, че ще подпали къщата, ще се самоубие или ще го разнесе по вестниците. Не че се страхувал от нея. Точно обратното, тя трябвало да внимава.

Оделия студено заяви, че няма какво да добави. Само като го чуел човек, и му ставало ясно, че е истинско чудовище. Тя имала само едно условие: да води кобилите си другаде, а не да ги обяздва на килима във всекидневната, под носа на децата. Толкова много ли искала? Нека Йоел отсъдел кой е прав.

Той изслуша и двамата със сериозен, дори тържествен вид, сякаш се опитваше да определи кой сред многото гласове в хора в съседната стая пее фалшиво. Не ги прекъсна нито веднъж, не се обади дори когато Кранц заяви:

— Добре, щом е така, ще си стегна багажа и ще се махна. Оставям ти къщата и всичко в нея, вещите не ме интересуват.

А Оделия призна:

— Да, наистина имам шишенце с киселина, но пък той държи пистолет в колата си.

Слънцето залезе и изведнъж стана студено, заблудената птичка, която бе оцеляла през зимата, или някоя друга нейна посестрима сладко зачурулика.

— Достатъчно — рече Йоел. — Чух всичко. Хайде да влезем вътре, замръзвам.

Помогнаха му да отнесе чиниите, чашите, вестника, книгата, крема и транзистора в кухнята. И там, все още бос и гол до кръста, той произнесе своята присъда:

— Слушай, Арик, след като си дал хиляда долара на Дуби и хиляда на Гили, дай две хиляди на Оделия. Направи го още утре, веднага щом отворят банките. Ако нямаш, вземи назаем. И аз мога да ти услужа.

— Но защо?

— За да замина на триседмична екскурзия в Европа — отговори Оделия. — Така поне за малко ще останеш сам.

Арик Кранц се усмихна, въздъхна, измънка нещо, помисли, почервеня леко и накрая кимна:

— Добре. Така да бъде.

После тримата пиха кафе и на тръгване семейство Кранц, хванали здраво торбите с празните съдове от донесената храна, го поканиха на вечеря в петък заедно с целия харем.

— Вече видя каква превъзходна готвачка е Оделия. А когато е в настроение, е десет пъти по-добра.

— Не преувеличавай, Ари — усмихна се Оделия. — Хайде да се прибираме у дома.

И двамата изчезнаха, благодарни и почти сдобрени.

Вечерта, когато с Нета седнаха на чаша чай в кухнята, той я попита дали намира някаква логика в думите на дядо си, полицая, че в крайна сметка всички крием едни и същи тайни.

— Откъде се сети за това ни в клин, ни в ръкав? — възкликна Нета.

Йоел й разказа за ролята на арбитър, която семейство Кранц му възлагаше от време на време. Вместо да отговори на въпроса, дъщеря му — стори му се, че в гласа й долавя поне мъничко привързаност — рече:

— Признай си, че ти е приятно да си играеш на Господ. Виж се колко си изгорял! Да те намажа ли с крем, за да не се обелиш?

— Както желаеш — отвърна той, но след миг размисъл добави: — Не, няма нужда. Оставил съм ти малко от пилешките дробчета на Оделия. За гарнитура има ориз и зеленчуци. Хапни нещо и ела да гледаме новините.