Амос Оз
Познание за жена (41)

Глава 41

Следващият ден, седемнайсети февруари, беше сив и мрачен, а въздухът — режещо студен. Но не валя, нямаше и вятър. Йоел закара Нета на училище и майка си до библиотеката, а след това се отби на бензиностанцията и напълни резервоара догоре, после провери маслото, водата, свещите и гумите. Когато се прибра, подряза розовите храсти, както си бе планирал още от есента. Разхвърли тор по пожълтялата от зимните дъждове морава. Подхрани овошките за пролетта, като смеси тор със събраните на купчини под голите клони гнили листа и разкопа почвата с вила. Оправи вадите за напояване и клекна да оплеви цветните лехи, отскубвайки внимателно едва наболите стръкчета кукувича прежда, детелина и щир. Изведнъж зърна синия памучен пеньоар да излиза от кухнята и да се приближава към него и инстинктивно се сви, сякаш го бяха ударили в слънчевия сплит или стомахът го бе присвил жестоко. Пръстите му изтръпнаха. След секунди обаче възвърна самообладание, преглътна гнева и попита:

— Какво има, Авигейл?

Тя се разсмя:

— Какво ти става? Да не те стреснах? Гледаш толкова страшно, сякаш ей сега ще скочиш да му удушиш. Нищо не се е случило. Просто дойдох да те попитам дали да донеса кафето тук, или приключваш.

— Не го носи. Ей сега идвам.

В следващия миг промени решението си:

— Или по-добре го донеси, че ще изстине — и добави с променен глас: — Никога, запомни го добре, Авигейл, никога повече не обличай дрехите й!

Широкото лъчезарно славянско лице почервеня.

— Пеньоарът не е неин. Даде ми го преди пет години, когато ти й донесе нов от Лондон.

Йоел знаеше, че трябва да се извини. Само преди няколко дни бе увещавал Нета да облече красивия шлифер на Иврия, който бе купил от Стокхолм. Но гневът му, или по-скоро — яростта, породена от този гняв, го възпря и вместо да се извини, изсъска злобно, едва ли не заплашително:

— Няма значение. Това е моята къща и аз няма да го позволя.

— Твоята къща? — попита Авигейл с тона на снизходителна училищна директорка.

— Да, моята — повтори тихо Йоел и избърса калните си пръсти в джинсите. — В моята къща няма да обличаш нейните дрехи.

— Йоел — промълви тя с тъга, примесена с привързаност, — чуй какво ще ти кажа. Започвам да се притеснявам, че не си по-добре от майка ти. Както и от Нета. Само дето умееш да криеш проблемите си, но това само влошава положението. Според мен имаш нужда от…

— Достатъчно! — прекъсна я той. — Прекаляваш! Нали щеше да ми носиш кафе? Май ще трябва да вляза и да си направя сам, вместо да разчитам на благоволението ти. Както е тръгнало, в скоро време ще трябва да изпратят тук отрядите за борба с безредиците.

— И като стана дума за майка ти, много добре знаеш, че между нас има дълбоко и искрено приятелство, но когато виждам…

— Авигейл, кафето!

— Ясно — кимна тя, влезе вътре и се върна с чаша кафе и чиния с внимателно обелен и подреден като разцъфнала хризантема грейпфрут. — Виждам, че говоренето те наранява. Трябваше да се досетя. Явно, всеки се справя със скръбта по различен начин. Съжалявам, ако съм те засегнала.

— Добре, добре, нека да оставим тази тема — отвърна Йоел.

Начинът, по който бе произнесла „явно“, неочаквано пробуди омраза в гърдите му. Искаше да я изтласка от съзнанието си, да мисли за нещо друго, но изведнъж в съзнанието му изплува образът на Шалтиил Люблин, полицая с буйните моржовски мустаци, грубоватите ласки, несръчното великодушие, просташките вицове и обичайните тиради за бремето на половия нагон и общите тайни, прекъсвани от задушаваща тютюнджийска кашлица. Да, омразата му не бе насочена нито към Люблин, нито към Авигейл, а към жена му, към нейното ледено мълчание и белите й дрехи. Насили се да пийне няколко глътки, смръщи устни, сякаш не беше кафе, а вода от помийната яма, и веднага върна чашата и чинията с грейпфрута на Авигейл. Без да каже нито дума, се приведе отново над цветната леха и продължи да дебне като ястреб за наболи стръкчета трева. Дори си сложи очилата с черната рамка, за да не пропусне нещо. След двайсет минути обаче влезе вътре и я завари да седи в кухнята — неподвижна, с черния вдовишки шал около раменете, самото въплъщение на образа на незнайната скърбяща майка, обърната към прозореца и загледана в цветната леха, край която той бе стоял преди секунди. Йоел несъзнателно проследи погледа й. Навън нямаше никого.

— Идвам да се извиня — рече тихо. — Не исках да те обидя.

Излезе, седна в колата и потегли към магазина на „Бардуго“.

Къде другаде можеше да отиде в тези последни дни на февруари, през които Нета бе викана на два пъти от донаборната комисия и сега чакаха резултатите от медицинския преглед? Сутрин я караше до училището, пристигаха винаги в последната минута или закъсняваха за първия час, но във военното окръжие я бе завел Дуби, синът на Арик Кранц — слаб рошав младеж, който му приличаше на вестникарче от първите години на израелската държава. Оказа се, че баща му го бе изпратил с инструкции да я чака, колкото е нужно, и после да я върне вкъщи с малкия фиат.

— Да не би случайно и ти да колекционираш сухи цветя и партитури? — попита го Йоел.

Момчето не обърна внимание на иронията или просто не я усети и отговори напълно сериозно:

— Още не.

Освен че караше Нета до училище, Йоел трябваше да води майка си на редовните прегледи в частната клиника на доктор Литвин, близо до Рамат Лотан. Веднъж, докато пътуваха, тя ни в клин, ни в ръкав го попита дали това със сестрата на съседа е сериозно. Той несъзнателно й бе отговорил с думите на сина на Кранц: „Още не“. Повечето сутрини прекарваше в разсадника на „Бардуго“. Купи сандъчета за первазите на прозорците, различни по големина глинени и пластмасови саксии, два вида обогатена с тор пръст, мотика и две пръскалки — едната за овлажняване на листата, а другата за пестициди. Из цялата къща имаше саксии с цветя. И особено папрати — висяха от таваните и рамките на вратите почти във всички стаи. Наложи се да извади отново бормашината и разклонителя, за да ги закачи. Веднъж в единайсет и половина сутринта, докато се връщаше от „Бардуго“ и колата му приличаше на тропическа джунгла на колела, забеляза азиатската прислужница от квартала да бута пазарската количка по стръмната улица на две пресечки от тяхната. Йоел спря и й предложи да я откара. Но не успя да завърже разговор извън обичайната размяна на любезности. След това на няколко пъти я издебваше на паркинга на супермаркета скрит зад новите слънчеви очила, и я пресрещаше точно на изхода. Оказа се, че тя почти не знае иврит и английски, и отговаряше на въпросите му с кратки изречения. Той прояви инициатива и предложи да усъвършенства пазарската количка, обеща да смени шумните метални колела с гумени. И наистина отиде до железарията и купи гумени колела. Но така и не събра смелост да почука по вратата на непознатите съседи, при които работеше азиатката, а когато я причакваше, за да я закара на връщане от супермаркета, някак си не вървеше да спре по средата на пътя и пред очите на всички да извади торбите от количката, да я обърне наопаки и да смени колелата. И понеже не спази обещанието си, започна да хитрува и да се прави, че никога не го е давал, и скри колелцата в тъмната градинска барака. Въпреки че през всичките години 8 службата бе държал на думата си. Като изключим последния път, когато го извикаха по спешност от Хелзинки и не можа да се обади на тунизийския инженер. Сети се за това и откри, че макар да бе краят на февруари и да бе минала повече от година от деня, в който бе видял сакатия мъж в Хелзинки, телефонният номер на онзи инженер все още беше в паметта му. Не го беше забравил.

Вечерта, когато след края на програмата жените го оставиха сам във всекидневната да зяпа снежинките по телевизионния екран, той едва се пребори с изкушението да стане и да набере номера. Но как би могъл човек без крайници да вдигне телефонната слушалка? И какво щеше да му каже? Или да поиска? Стана, изключи телевизора и изведнъж осъзна, че вчера бе последният ден от февруари и следователно днес е първи март — годишнината от сватбата им. Взе големия фенер и излезе в градината да провери всяка фиданка и всеки стрък в лехите.

Една вечер, след като се бяха любили с Ан-Мари, Ралф им сервира горещ пунш и подхвърли дали би могъл да му предложи заем. Незнайно защо, Йоел реши, че не му дават, а го молят за пари, и го попита за каква сума става въпрос. Разбра грешката си чак когато чу отговора:

— Около двайсет-трийсет хиляди.

Йоел смаяно мълчеше.

— Когато решиш — продължи Ралф. — Няма да те притискаме.

Изведнъж Ан-Мари пристегна червеното копринено кимоно към слабичкото си телце и се обади:

— Възразявам. Никакъв бизнес, преди да открием себе си!

— Как така да открием себе си?

— И тримата трябва да сложим някакъв ред в живота си.

Ралф си замълча. Йоел я гледаше очаквателно. Изведнъж инстинктът му за самосъхранение се пробуди и закрещя, че ще е най-добре да не й дава възможност да продължи. Да смени темата. Да си погледне часовника и да им пожелае лека нощ. Или поне да се съюзи с Ралф и да се пошегува с казаното и с това, което щеше да последва.

— Например нека си поиграем на промяна — предложи тя през смях. — Кой ще участва?

— Достатъчно — спря я брат й, сякаш бе усетил тревогата на Йоел и дори я споделяше.

— Отсреща живее един старец — не се предаде Ан-Мари. — Румънец. Постоянно си бъбрят с майка ти на румънски през оградата. И той живее сам. Тя може да се премести при него.

— Но защо?

— Защото тогава Ралф ще може да отиде при тъща ти. Поне за известно време. А ти да дойдеш тук. Какво ще кажеш?

Ралф подхвърли:

— Виж я ти! Чифтоса ни всички. Като в Ноевия ковчег. Да не би да се задава потоп?

Йоел се опита да прикрие раздразнението си и да звучи развеселен и спокоен:

— Забрави детето. Къде е неговото място в твоя Ноев ковчег? Ще ми сипеш ли още малко пунш?

— Нета не е дете, а млада жена — отвърна Ан-Мари толкова тихо, че той едва чуваше думите и замалко да пропусне и сълзите, които ненадейно напълниха очите й. — Докога ще я наричаш дете? Струва ми се, Йоел, че никога не си знаел какво всъщност е жената. Дори не разбираш какво се крие зад тази дума. Ралф, не ме прекъсвай! Ти също не разбираш. Как е на иврит „роля“? Постоянно ни налагате ролята на бебе или сами влизате в нея. Понякога си мисля: „Колко мило и сладко бебче!“, но вече е крайно време да вземем да го убием това бебе. Аз също искам още малко пунш.