Амос Оз
Познание за жена (50)

Глава 50

В девет и половина вечерта на двайсет и трети август той паркира внимателно между две други коли, така че предницата да сочи към изхода, провери дали вратите са заключени, влезе в осветеното от слаба премигваща неонова лампа фоайе и попита как да стигне до трето ортопедично отделение. Преди да влезе в асансьора, по стар навик огледа лицата на хората вътре, но нищо не събуди подозренията му.

Пред отделението го пресрещна жена на средна възраст със стиснати устни и мрачен поглед и изсъска, че по това време посещенията са абсолютно забранени. Йоел се смути, дори леко се засрами и едва не пое обратно, но успя да измънка мекушаво:

— Извинявайте, сестра, станало е някакво недоразумение. Казвам се Саша Шайн и не идвам на посещение, а при Ари Кранц, който трябваше да ме чака тук.

Лицето на страшилището моментално светна, стиснатите устни грейнаха в мила усмивка и сестрата изгука:

— Ама, разбира се! Каква глупачка съм само! Вие сигурно сте неговият приятел, новият доброволец. Добре дошли. Прекрасно! Да ви направя ли кафе? Не? Арик скоро ще се освободи. Слезе долу да донесе бутилка кислород. Ари е нашият ангел хранител. Най-всеотдайният и човечен доброволец, когото сме имали. Един от трийсет и шестимата праведници. Докато се върне, ще ви разведа набързо из малкото ни царство. Между другото, казвам се Максин. Имате ли предпочитания, как да се обръщаме към вас? Саша? Господин Шайн? Саша Шайн — това някаква шега ли е? Какво е това име? А пък изглеждате като местен — натам е отделението за тежко болни, — приличате ми на военен или на управител на компания. Почакайте! Замълчете, нека отгатна. Такааа… Вие сте полицай, права ли съм? Извършили сте дисциплинарно нарушение и са ви наказали с няколко седмици общественополезен труд. Не? Не е нужно да отговаряте. Щом искате, бъдете си Саша Шайн. Всеки приятел на Арик е добре дошъл тук. Ако човек не го познава и съди само по държанието му, сигурно ще го помисли за въздух под налягане, но който има очи, ще разбере, че това е само фасада. Той се преструва, иска да скрие, че всъщност е едно истинско съкровище. Ето тук може да си измиете ръцете. Използвайте синия сапун и ги изтъркайте хубаво, моля. Книжните кърпи са ей там. Сега си облечете манта, вземете си от закачалката. Поне отговорете с топло или студено! Този коридор води към тоалетните за болните и посетителите. Тоалетната за персонала е в другия край на коридора. А, ето го и Арик! Арик, покажи на приятеля си къде е складът, нека приготви количката с чисти чаршафи. Жената от номер три иска да сменим торбичката на катетъра й. Не бързай, не е спешно. Звъни ни през пет минути, а в половината случаи я намираме празна. Саша ли беше? Добре, нека бъде Саша. Макар че аз тогава трябва да съм Джейн Фонда. Нещо друго? Трябва да бягам. Арик, забравих да ти кажа, обади се Грета и предупреди, че тази нощ няма да успее да дойде. Ще си вземе смяната утре.

Така Йоел започна работа като доброволец — две нощни смени седмично. За което Кранц го бе молил цяла вечност. И скоро разбра как го бе лъгал брокерът. Беше вярно, че има доброволка на име Грета, с която от време на време изчезваха за половин-един час в някой кабинет. Мярна и двете сестри — Кристин и Айрис, макар че за два месеца така и не се научи да ги различава. Не че се опитваше. Но не беше вярно, че Кранц прекарва нощите си в леглото с Грета. Напротив, вършеше работата си с усърдие. И с всеотдайност. И с такава радост, че Йоел понякога се спираше и внимателно се вглеждаше в него. На моменти се засрамваше и му идваше да се извини. Макар да не разбираше за какво. Но се стараеше с всички сили да не изостава от Кранц.

Първоначално му възложиха грижата за прането. Пералните машини в болницата явно никога не спираха. В два часа през нощта двама араби идваха да приберат мръсното бельо от отделението. Работата на Йоел беше да сортира кое е за изваряване и кое може да се изпере на по-ниска температура. Изпразваше джобовете на пижамите. Попълваше в бланката колко чаршафи, калъфки и така нататък са за подмяна. Петната от кръв и мръсотия, амонячният дъх на урина, вонята на пот и други телесни секрети, засъхналата повръщня и потискащата миризма на болни тела не будеха у него нито отвращение, нито презрение, а искрена, макар и скрита радост, от която постепенно се научи да не се срамува и която нямаше никакво желание да анализира, както правеше обикновено. Но вътре в себе си победоносно крещеше: „Жив съм! И съм част от всичко това. За разлика от мъртвите“.

Понякога виждаше как Кранц — с едната ръка на носилката, а с другата вдигнал банката на системата — кара в отделението ранен войник, превозен с хеликоптер от Южен Ливан и опериран в спешното преди няколко часа. Или пък жена, загубила и двата си крака след катастрофа. Друг път Макс и Арик го молеха да им помогне да прехвърлят човек с фрактура на черепа от носилката в леглото. Постепенно започнаха да му поверяват и по-важни задачи. А той преоткри способността си да се концентрира, макар че не толкова отдавна бе уверявал Нета, че я е изгубил завинаги. Ако се наложеше — например когато санитарите и сестрите бяха претрупани с работа или пристигнеха повиквания от няколко стаи едновременно, — той можеше да оправи катетъра или да нагласи системата. Но най-важното откритие, което направи за себе си, бе, че притежава неподозирани умения да успокоява и да утешава. Пристъпваше към леглото на виещ от болки пациент, слагаше едната си ръка на челото, а другата на рамото му и той утихваше не защото дланите на Йоел криеха някаква целебна сила, а защото той отдалеч бе разбрал, че човекът пищи не от болка, а от страх. И успяваше да потуши този страх с докосване или с няколко прости думи. Дори и лекарите забелязаха дарбата му и често го измъкваха от склада за бельо, за да успокои някой пациент, който бе останал в плен на истерията дори и след инжекция с петидин.

— Как се казвате, госпожице? — питаше Йоел. — Да, знам, че боли, знам. Боли ужасно. Направо непоносимо. Но това е добър знак. Така и трябва. Показва, че операцията е успешна. Утре ще боли по-малко, а след седмица ще сте си вкъщи.

Или казваше:

— Спокойно, няма нищо, приятелю. Давай, повърни всичко. Не го дръж в себе си. Ще ти олекне.

А на други обещаваше:

— Ще й кажа, естествено. Тя беше тук, докато спеше. Разбира се, че те обича. Очевидно е.

По някакъв странен начин, който също отказа да се опитва да разбере, понякога успяваше да усети болката на пациента в собственото си тяло. Или поне така му се струваше. Тогава изтръпваше целият, разтърсен от едва ли не някаква наслада. Беше по-добър от лекарите, по-добър от Макс, Арик, Грета и всички останали в утешаването на отчаяни роднини, които нерядко започваха да крещят и да буйстват. Намираше точната комбинация от съчувствие и твърдост. От симпатия, съжаление и авторитет. От неговата уста фразата „За съжаление не знам отговора на този въпрос“ звучеше така, сякаш се основаваше на необятно познание, макар и прикрито зад наслоявано с годините усещане за отговорност и резервираност, и вдъхваше у съсипаните роднини необяснима увереност, че пред тях стои смел и умен съюзник, който ще им помогне в борбата с болестта и няма да се даде лесно.

Една нощ непознат млад лекар, вероятно току-що завършил университета, му заповяда да изтича в друго отделение и да му донесе чантата, която бил забравил в кабинета си. Когато след няколко минути той се върна и обясни, че вратата е била заключена, лекарят кресна: „Тогава иди и намери ключа, тъпако!“, но дори и това унизително отношение не засегна Йоел, а едва ли не му достави наслада.

Ако се случеше да стане свидетел на смъртта на някой пациент, се примъкваше така, че да вижда ясно агонията, и попиваше всичко с изострените си от годините в тайните служби сетива. Запечатваше картината в паметта си и отиваше да брои спринцовки, да мие тоалетни или да сортира мръсно пране, като превърташе на забавен каданс сцената на смъртта, от време на време спираше лентата, оглеждаше внимателно и най-дребния детайл, сякаш имаше за задача да регистрира всяка странна и подвеждаща промяна, макар че всъщност тя можеше да се окаже само плод на собственото му въображение или резултат от умората в очите.

Често му се налагаше да води до тоалетната някой сенилен олигавен старец, едва кретащ с патериците. Сваляше му панталоните и му помагаше да седне, а след това приклякваше и го придържаше, докато изпразни издулите се черва, после внимателно и нежно измиваше екскрементите, примесени с кръв от хемороидите, и го подсушаваше. Изтъркваше ръцете си със сапун и карболов разтвор, отвеждаше стареца в стаята и грижливо подпираше патериците до леглото. В пълно мълчание, без да продума.

Веднъж в един часа през нощта, точно преди края на смяната, докато пиеха кафе в малкия кабинет зад стаята на сестрите, Кристин — или бе Айрис? — рече:

— Трябвало е да станеш лекар.

— Не. Не мога да гледам кръв — отвърна след миг колебание Йоел.

— Лъжец! — обади се Макс. — Срещала съм всякакви лъжци, но такъв като Саша — никога. Той е лъжец, на когото можеш да имаш вяра. Лъжец, който не лъже. Някой иска ли още кафе?

Грета се намеси:

— Като го погледнеш, ще си речеш, че не е на тоя свят. Не вижда и не чува нищо. Ето, аз говоря, а той блее отнесен, сякаш не се отнася за него. Но после ще се окаже, че е запаметил всичко в главата си. Внимавай с него, Арик!

Йоел предпазливо остави празната чаша на осеяната с петна талашитена маса, сякаш се боеше, че може да я нарани, прокара двата си пръста между яката и врата си и каза:

— Момчето от четвърта стая — Гилад Данино, сънува кошмари. Разреших му да поседи малко в стаята на сестрите да порисува и обещах, че после ще му разкажа приказка. Така че ще тръгвам. Благодаря за кафето, Грета. Арик, напомни ми да преброя чашите преди края на смяната.

В два и половина, когато уморени и притихнали излязоха на паркинга, Йоел попита:

— Ходил ли си скоро до „Карл Нетер“?

— Оделия е минала преди няколко дни. Каза, че те е засякла там и четиримата сте играли на думи. Аз може да прескоча утре. Грета направо ми изпива силиците. Май Вече остарях за тези работи.

— Утре е днес — отвърна Йоел и неочаквано добави: — Ти си добър човек, Арик.

— Благодаря, ти също — отвърна той.

— Лека нощ. Карай внимателно, друже.

И така Йоел Равид постепенно започна да отстъпва. И тъй като имаше дарбата да наблюдава, свикна да го прави мълчаливо. С уморени, но зорки очи. Впити в дълбините на мрака. Щом се налагаше да се взира и да бди в продължение на часове, дни и дори години, какво толкова, нима имаше по-добро занимание. С надеждата отново да го сполети един от онези редки, изненадващи моменти, когато мракът се вдига за миг и изведнъж нещо просветва, припламва едва забележима искрица, за която човек трябва да е готов и не бива да я изпуска. Защото тя може да е знак за присъствие, което ни кара да се питаме какво ни остава. Освен терзанието и смирението.